Криминален трилър за един катастрофирал Ту-134, в който политици, араби, проститутки под прикритие, оръжия, наркотици, диверсии, измами, лъжи, интриги, тайни служби, лукав прокурор и безскрупулен генерал се къпят в кръвта на десетки убити
Едно разследване на БОЖИДАР БОЖКОВ,
Biograph #151, април 2024
На 16 март 1978 година се случва най-странната и най-голяма самолетна катастрофа в историята на българското въздухоплаване. Ту-134 на националния превозвач „Балкан“, извършвайки редовен полет от София до Варшава, се разбива в дере край врачанските села Тлачене, Върбица и Габаре. В салона пътуват полски и български юноши спортисти. На борда са и две знакови фигури. Първата е временно изпълняващият длъжността министър на културата и изкуствата на Полша Януш Вилхелми – по време на Втората световна война боец от нелегалната антинацистка и прозападна Армия Крайова, след това преобърнал се в марксист, а през 70-те – един от ярките противници на режисьора Анджей Вайда и предвожданата от него нова полска вълна в киното. Там е и световноизвестната треньорка и председателка на Българската федерация по художествена гимнастика Жулиета Шишманова. Краткото съобщение на БТА гласи, че оцелели няма.
През 70-те години на миналия век авиацията е далеч от стандартите за безопасност, които познаваме днес. Катастрофите са често явление – както със западни, така и със съветски машини. Част от инцидентите са свързани с отвличания и тероризъм. На борда се допускат много повече вещи, отколкото човек може да си представи в наши дни. Дори е разрешено да се носят цигари и по време на полет да се пуши, което значи да се пали и огънче. До този момент и в България са се разбивали достатъчно самолети, макар и не от този модел. В някои също е имало известни лица – така загива певицата Паша Христова, само 4 месеца след като е взела награда на Сопотския фестивал в Полша. Но съмнения към причините за тези инциденти почти няма.
Защо драмата, разиграла се преди 46 години във Врачанския Балкан, още тогава се превръща в огромна загадка, ражда всевъзможни митологични истории и всеки март на злополучната дата е повод за нови и нови публикации и въпроси? Защото след нея не остава нито един труп. Пътувалите в самолета изчезват. До един. Много от личните им вещи са налице – дори непокътнати, но никой не знае къде и защо са били отнесени хората и какво е сторено с тях. Документи, засекретени в продължение на десетилетия, и признания на някогашни офицери от Държавна сигурност (ДС) открехват завесата на тази полувековна мистерия.
„Когато татко изчезва от нашето семейство, съм била на 2 годинки. За него знам от снимките, дрехите му, които мама редовно приглаждаше и прилежно пазеше в гардероба, разказите ѝ, постоянното очакване той да се върне. Тя все ме питаше: Даре, когато си дойде баща ти, как ще се почувстваш? А аз казвах: Просто ще приема, че един нов човек е пристигнал в нашия дом и вече ще живее с нас“, разказва Дарина. Нейният баща Димитър Иванов завежда отдел „Образование“ в Районния комитет на БКП в Бургас, когато му нареждат да придружи за състезания в Полша възпитаници на местното спортно училище на възраст 14 и 15 години. Това са юношеските отбори по футбол и лека атлетика, а заедно с тях и две малки гимнастички – Албена и Валентина. Към групата са още треньорът на младежките национали по футбол Георги Николов-Червения – самият той известен футболист от миналото, учителката и треньорка по лека атлетика Румяна Коцева, помощник-треньорката на гимнастичките Румяна Стефанова, учителят и треньор по лека атлетика Васил Карамелски, баща на едно от децата състезателки на борда – Антоанета, международната съдийка по художествена гимнастика Севдалина Попова, корепетиторката пианистка на гимнастичките Снежана Михайлова.
Първоначално групата е трябвало да бъде водена от друг партиен функционер, който обаче се оказва възпрепятстван да пътува. Само за два дни Димитър урежда документите си, намира полски злоти, с които да купи подаръци, приготвя багаж и тръгва за София.
Макар и обичаен курс от разписанието на „Балкан“, този полет до Варшава е изкупен почти изцяло от българската и от полската държава. В салона са
34 нашенци и 37 поляци,
сред които има правителствени дейци, режисьори, момчета от техния олимпийски отбор по колоездене, които се прибират от Черноморието. По това време в Полша няма нито една закрита колоездачна писта и през зимата спортистите често тренират на открито в южни страни като България, където времето е по-меко.
Командир на полета е Христо Станчев. Около него са вторият пилот Минко Андреев, щурманът Господин Костадинов, инструкторът Йордан Йорданов, стюардесите Женя Попова, Венета Паскалева и Росица Кондаклиева. Общо 66 пътници и 7 души екипаж – тези цифри са единствената официална информация за хората в самолета, която комунистическото правителство на България е склонно да процежда към послушните медии в дните, месеците и годините след трагедията.
На борда обаче има и две странични лица. Първоначално те са споменати единствено в два тайни доклада. Единият рапорт е показан на всички министри. Той е кратък и не предизвиква никакви въпроси. Текстът му представлява най-откровена лъжа. Но все пак още същия ден е засекретен. Другият доклад, с взривоопасни изводи и обобщения, е за лично ползване само от министър-председателя Станко Тодоров. Заключен е в секретния архив веднага след прочитането му. Но дори и там имената на двамата странници са спестени. Сякаш са били много ценни особи, чието местонахождение първо в България, после на борда на злополучния полет, а накрая и с някаква тайнствена мисия в Полша в този момент е трябвало да се крие дълбоко. И то така дълбоко, че някой се е старал да заблуждава дори официалната правителствена комисия, натоварена с разследването, както после нейните членове се оплакват в текста на взривоопасния доклад за другаря Тодоров. Това е тревожен сигнал, че в страната има група, която работи срещу държавата – нещо удивително за онази България, в която и без интернет и камери за наблюдение на всяка крачка всичко е зорко следено. Дори намек за някаква противодържавна и антиправителствена дейност е пресичан почти в реално време…
Двамата са легализирани
малко повече от година по-късно, когато разследването е затворено и заровено и е взето политическо решение, че случаят е приключен. На мястото на катастрофата е открит паметник. От едната му страна са изписани имената на всички българи на борда. От другата са полските. Там сред тях се появяват A. Siman и J. Nightingale, които не звучат по полски и някак не се вписват в тази група. Но в нито един момент от 1978 до 1990 година в рехавите дописки по темата българските и полските вестници не споменават и дума за лица от други националности в самолета, освен граждани на България и Полша. Това не е посочено и върху паметника.
Националността им е осветена чак на 16 октомври 1990 година, когато Комисията по човешките права и националния въпрос във Великото народно събрание – първият многопартиен парламент на България след комунизма, разглежда разсеяно и жалба на близките на изчезналите в катастрофата. Те искат да чуят истината, разчитайки, че новото време дава идеални условия. Но не я получават.
Депутатите на току-що преименувалата се от комунистическа в социалистическа партия успяват със словесни еквилибристики да отклонят темата и да я смачкат. Близките са представени като някакви налудничави хора, които разказват небивалици за извънземни, отвлекли роднините им от самолета и откарали ги на остров, където ги облъчват с ядрени вещества. Повиканият пред комисията тогавашен главен прокурор Евтим Стоименов, назначен само 34 дни след падането на комунизма през 1989 г., но от все същата БКП, дава всичко от себе си случаят да се закрие. Комунистическо-социалистическите депутати и Стоименов си подхвърлят топката и постигат тази важна цел.
Прокурорът носи в комисията папка, в която обаче от секретния архив е взел само първия документ – лъжливия. Този, който не съдържа нищо притеснително и е показан на всички министри през 1978 г. Дори не им дава достъп до него. Прокурорът чете отделни кратки пасажи. Лъже ги, че вътре има и снимки, но на тях се виждат разчленени тела, затова е по-добре народните избраници да не тревожат психиката си. Те и не настояват да ги гледат. Между другото вметва бройката и националността на загиналите – пак без имена. За първи път от 1978 година публично е споменато, че в самолета е имало и по един гражданин на Ирак и Великобритания. Така двамата са легализирани по подходящ начин и в новата демократична България, но без контекст и без никакви съмнения що за хора са. Парламентарните журналисти включват и тях в дописките си и не се задълбочават. Никой не задава никакви въпроси на Стоименов.
Тръгнали от тези статии, през следващите 34 години медиите в България и Полша – като развален телефон, постоянно ще си ги подмятат и преписват една от друга до днес.
Мистериозните иракчанин и британец
ще се търкалят и губят из материалите, пълнени от година на година с все повече измислици и научна фантастика. Журналистите ще им подменят националността, ще я прехвърлят и към другите пътници на борда. Ключът за разгадаването на случая, който е бил пред очите на парламентарните репортери, ще бъде заринат в шлаката от глупости и откровени лъжи, създадена не без помощта на Държавна сигурност, и с времето вече никой няма да го забелязва.
В първите месеци демокрация, докато активно руши стария и гради скелета на новия обществен строй, ДС се опитва да настани и в него досегашните си кадри. За целта обаче около тях не бива да има никакви скандални разкрития. А самолетът е в състояние да разтресе из основи цялото общество – от катастрофата е минало сравнително малко време, близките на изчезналите в нея са в разцвета на силите си. Затова трябва двамата излишни хем да се извадят от секретността, където винаги биха заплашвали да създадат проблеми, ако някой случайно се натресе на тях, хем да не предизвикват интерес, никой да не проявява инициатива да рови, да търси документи, никой дори да не се замисля каква работа имат те сред този изцяло полско-български полет.
През 1990 г. наивните и без никакъв опит в политиката депутати от наскоро създадената опозиция, обединена в Съюза на демократичните сили, дори не се усещат, че са водени за носа – съгласяват се с колегите си от БСП и техния прокурор Стоименов, че около падналия самолет няма нищо съмнително – понеже официалните органи вече са изяснили всичко, а роднините на жертвите са „откачили“. Гласуват да не се предприема парламентарно разследване. Въпросът повече никога не е повдиган на държавно ниво в България. Единственият опит това да се случи в Полша е през 2022 година, когато близки на загиналите сезират Института за национална памет, който е създаден да преследва престъпления срещу полската нация. Той отказва да образува разследване, защото не намира доказателства за комунистическо злодеяние…
16 март 1978 г., четвъртък,
ясен и слънчев ден. Митницата и граничните милиционери не успяват да обработят пътниците в срок. Самолетът излита с 10 минути закъснение – в 13:36. След като се отлепя от пистата и набира 4900 м височина, екипажът докладва на контролната кула, че всичко протича нормално. Над село Голяма Брестница, на 83 километра североизточно от София, пилотът получава разрешение да се издигне в „ешелона“ за Варшава, като поеме курс към дунавското село Сомовит и оттам към Румъния. Полетът е следен само от локатор и по радиостанцията. Пеленгатор не е включван, което тогава е практика при ясно време.
Наместо към Сомовит, което е почти право на север, малко след връзката с контролната кула самолетът завива рязко наляво и поема курс към Югославия. Ръководителят на полетите реагира на мига и иска по радиостанцията от екипажа да докладва защо извършва тази маневра. Отговор няма. Следват още призиви – бордната радиостанция не отговаря. Уредите на летище София продължават да показват обекта. Той лети около 25 километра към западната съседка на България, след което прави нов рязък завой, този път надясно и поема в северна посока към Оряхово. Секунди след това изчезва от локаторите.
Продължават да го зоват, но ефирът мълчи. Свързват се с букурещкото летище Отопени, откъдето трябва да установят връзка с екипажа при навлизане в румънското въздушно пространство. Но и те не го засичат на екраните си.
В София обявяват тревога. От Пловдив и Плевен излитат военни вертолети, за да го издирват. В 14:03 часа военен изтребител, извършващ тренировъчен полет, докладва, че вижда катастрофирал самолет в дере, заключено от селата Тлачене, Габаре и Върбица. По-късно местните селяни ще разкажат, че са видели как огромното летящо тяло се забива в земята в 13:52 ч. От началото на полета са минали само 16 минути.
Още в същия ден министър-председателят Станко Тодоров назначава правителствена комисия, която да разследва случая. За неин ръководител е определен зам.-председателят на Комитета за държавен и народен контрол Владимир Танов. Ще му помагат зам.-министрите на народното здраве Евгени Апостолов и на транспорта Величко Величков. Включени са представител на въздухоплавателната инспекция, офицер от армията, но също и един от МВР – полк. Кирил Величков, зам.-началник на Второ главно управление на ДС.
„Присъствието му в тази група е да пречи и крие, не да разследва – убеден е бивш негов колега. – Никой не го обичаше – нито старото поколение, към което принадлежеше, нито ние, младите. Величков бе кариерист до мозъка на костите си и би смачкал и предал и най-ближния, за да се издига нагоре. Той това и направи – заряза жена си, защото бе пречка.“
По онова време в ДС
има разделение между старите комунистически идеалисти, назначени след деветосептемврийския преврат, и новото попълнение, минало през школата за кадри за разузнаването и контраразузнаването. „Наричахме ги пещерняци. Груби, простаци, бяха все само с основно образование, назначавани от кол и въже след 9 септември, понеже повечето са били партизани и се кълняха в партията. Те не знаеха даже как да говорят. Срещне ме из коридорите и ми изреве: Ко стаа, уа? Ние бяхме висшисти, поназнайвахме езици. Пещерняците не искаха да работят с нас. Подозираха ни едва ли не, че сме буржоазни елементи и предатели и ще я съсипем тая страна, дето те с кръв са я изграждали. Величков успя да се откъсне от тяхната група. Ходи на курсове по английски, искаше да му дадат стипендия да учи в Москва. Пречка беше, че тъстът му е осъден от Народния съд. И той набързо се разведе. Веднага си взе нова жена с подходяща комунистическа биография и тогава му разрешиха да замине за една година в Съюза (СССР – б. а.). Когато успя да потули всичко около този самолет, Тодор Живков го произведе за награда в генерал.“
На правителствената комисия са дадени разпореждания да привлича специалисти и да организира работни групи. Но докато това се случи, минават няколко дни, в които теренът край Тлачене е вече щателно прочистен от войници под надзора на армията и ДС, а всичко намерено е прибрано, пресято и сортирано. Действало се е толкова чевръсто, че десетина дни след катастрофата майките на загиналите деца не откриват в дерето никакви следи от катастрофа. Дори там, където самолетът уж се е забил в земята и се е взривил, теренът е обрасъл, а може би засаден, с росна трева…
Най-неприятната задача е възложена на ръководството на Българска гражданска авиация „Балкан“. До 18:00 ч. вечерта то трябва да издири близките на пътувалите и да им съобщи страшната новина.
БТА получава указание да обяви за катастрофата чак в телеграфната емисия в 19:00: „На 16 март 1978 г. около 14 ч. пътнически самолет Ту-134 – с 66 пътници и 7 души екипаж на борда – на Българската гражданска авиация „Балкан“, извършвайки редовния си полет по линията София–Варшава, е катастрофирал в района на Врачанския Балкан. Пътниците и екипажът са загинали. Назначена е правителствена комисия за разследване причините за катастрофата“.
Не е назовано нито едно име –
дори на полския министър и световноизвестната треньорка. Не е споменато, че на борда му е имало много деца. Това обаче е обичайна практика в тайнствената медийна среда на България при комунизма. Когато в края на 1971 г. на летище София се разбива самолетът с Паша Христова и в него загиват много музиканти, а други се спасяват с цената на огромни травми, медиите процеждат същите сухи и безлични пет реда. Имената на жертвите населението си препредава от уста на уста, защото средствата за информация мълчат. В деня на погребенията Българската телевизия променя програмата си и излъчва концерт на Паша Христова. Но без да спомене дори с едно изречение защо го прави…
През 1978 година лаконичното съобщение на БТА е изговорено в „По света и у нас“ по телевизията едва след официозните репортажи за телеграми, които другарят Тодор Живков е получил и изпратил, за успехи в труда и производството, за преизпълнение на плана – около 20:17 ч., непосредствено преди международните новини. Радиото го изчита в емисията в 20:00. На следващия ден е отпечатано във всички вестници като дребна, едва забележима колонка, макар и на първа страница, но в най-долната ѝ част. Същото се повтаря и в полските вестници, които все пак добавят и по някое изречение от себе си.
Това е единственото, което здраво контролираните медии в двете комунистически страни имат позволение да оповестят. В следващите дни българските ще пазят гробно мълчание за случилото се. Полските ще публикуват некролози с имената на загиналите. Чак в неделя вечерта Българската телевизия ще излъчи навътре в емисията кратък репортаж от погребението в София, в който от рецитиране на отговорните другари, дошли на мероприятието, не остава време да се каже кои точно са мъртвите. В понеделник вестниците се отчитат с потресаващи дописки от 10 реда, в които са изредени само официалните партийни лица, присъствали на траурните церемонии в страната, не и тези, които са погребани.
В онази България криминалните прояви, убийствата, инцидентите със загинали чисто и просто се премълчават, а когато няма как да бъдат крити, са украсени с орнаментиката на плеяда комунистически функционери. Посланието е ясно – има там нещо си, но всичко е под здравия контрол на партията и отговорните другари. Така се създава измамно усещане за сигурност и спокойствие. Лошотиите са градска легенда само там, където са се случили. В останалата част от страната дори не подозират за тях. Затова всички масово държат домовете си отключени или оставят ключовете под изтривалките, малките им деца скитат сами по градовете и селата или играят на воля отвън, а родителите не се притесняват, че може нещо да стане.
Със семейството на Дарина
никой не се свързва до вечерта. „Мама беше начална учителка. В 8 не е гледала новините по телевизията. Оправяла е мен и брат ми за следващия ден. Сутринта неин колега ѝ изказва съболезнования. Като чува за какво, пада и си удря главата в цимента. Свестява се в спешното полусляпа. После нас ни поемат баби, дядовци, комшийки… Когато се връща от болницата, пристигат лекари, пратени от правителството, слагат ѝ някаква инжекция, без да съобщават каква. Тя разказваше години по-късно, че след нея се чувствала полутруп. Това е правено и с останалите близки. В деня на погребението те са под въздействието на тези инжекции – отпуснати, кротки, без сили да говорят и да задават въпроси на официалните лица.“
Близките не са викани в моргата за разпознаване. Наместо във Враца, в чийто окръг правителството твърди, че е станала катастрофата, смъртните актове са изготвени в София. Като час за настъпване на смъртта е посочено 15:30. В неделя във всяко населено място, откъдето са пътувалите, пристигат заковани ковчези, а местните власти организират безплатно погребенията. В тези три дни на ужас – от научаването на страшната новина до гробищата, – а и под въздействието на инжекциите роднините не се сещат да питат кой при това положение и как точно е преценил кое тяло на кого от загиналите принадлежи. Партията знае тези неща най-добре.
Траурната церемония в София започва в 8:30 в неделя 19 март от Ритуалната зала на столичните гробища. Над града се сипе силен дъжд. Ковчезите са облечени в червен плат, а пред тях са поставени снимките на мъртвите. Повикан е хор, който да пее тъжни песни, и артист, който да изнесе рецитал. БГА „Балкан“ и армията са подредили почетна стража от авиатори и войници.
В Полша също са изпратени
заковани черни ковчези,
но от тънък шперплат. Още от летището във Варшава те са поети от охрана, която не позволява на никой да ги отвори до самото погребение. „В тях нямаше тела, семействата знаеха това – спомня си днес Анна Отоцка. Братът на нейния баща – Кшищоф Отоцки, е един от изчезналите сред отбора колоездачи. – Знам, че може да звучи несериозно, но моето семейство живееше с вярата – като във фантастичен филм, че тъй като ковчегът е празен, чичо ми един ден може да се върне у дома. Баба почина през 2019 г., без да разбере истината, но до последно се надяваше на такова чудо.“
„Когато преместихме гроба, разбрахме, че е празен. Наместо останки, в него имаше метални кутии с пясък – казва Цезари Будка. Той и двамата му братя губят баща си край Тлачене. – Първоначално татко беше погребан в Творки (квартал на гр. Прушков, недалеч от Варшава – б. а.), защото там енорийски свещеник бе отец Роман Инджейчик, приятел на нашето семейство. Идваше често у нас, познавахме го добре. Той беше от малкото истински свещеници. Нямаше кола, нямаше къща, нищо. Живееше под наем и караше колело. Той просто се грижеше за хората, винаги помагаше и раздаваше и малкото, което има. После летя в самолета на президента Лех Качински до Смоленск и загина в него – друга мистериозна история…“
В салона на полета до Варшава са и двама студенти по туризъм във Висшия институт за народно стопанство (ВИНС) във Варна – Йоана Закошчелна и Доминик Шкорупа. Те са се оженили само осем месеца преди това. Трябва да заминат за Полша възможно най-бързо, защото бащата на Йоана е починал. Погребението му е в град Закликов, Югоизточна Полша. Сестрата на Йоана – Маргарита, пътува дотам с влак. На гарата в Краков научава за катастрофата. „Трябваше да има едно погребение. Станаха три. Не знам кого сме погребали. Не знам какво сме погребали. От България пристигнаха ковчези с мъртви, но докато ги носехме, усетихме, че нещо вътре се движи“, разказва Маргарита. След много години се налага да премахнат дърво, чиито корени са притиснали гроба на сестра ѝ Йоана. Наместо човешки кости, намират в него само метална кутия.
За пътуването до Полша е била предвидена и
15-годишната гимнастичка Илиана Раева,
днес председателка на Българската федерация по художествена гимнастика и съдия в тв шоуто Dancing Stars по bTV. Вечерта преди полета вдига 40 градуса температура. „Имахме контролно, от чийто резултат бе решено да пътуваме аз и Валентина Кирилова. Татко се обади на Нешка (Робева – б.а.) по телефона. Каза ѝ, че съм много болна. Тя върна обаждане, че на мое място спешно от Варна са извикали Албенчето (Албена Петрова – б.а.). На другата сутрин ми нямаше нищо. Бях много добре. Останах си у дома. Към 15 часа Тереза, моя съотборничка в „Левски“, ми звънна по телефона и каза: „Ани, разбра ли, че самолетът е катастрофирал?“.
На борда е трябвало да бъде и Лешек Сибилски, член на олимпийския национален отбор по колоездене на писта. Той обаче има изпити в университета и не успява да замине за тренировките в България. „Пътувах с трамвая. Човекът пред мен четеше вестник „Пшеглонд спортови“ („Спортен преглед“ – б. а.). Видях имената на моите приятели спортисти в заглавието. Помислих си какъв съм тъпчо, правя се на учен, а те се състезават там и печелят медали. След известно време осъзнах, че това е некролог. Загубих представа къде съм. Седях вцепенен на мястото си, докато трамваят стигна до крайната спирка. Още ненавършил 20 години, никога не бях мислил за смъртта. И изведнъж бях загубил приятелите си. Направих още две обиколки по същия маршрут, преди да намеря сили да сляза. Три дни след катастрофата получих картичка от тях. Беше много щура картичка, пълна със забавни неща – изкарали са си страхотно, съжаляваха, че не съм с тях… Това ме уби. Дълго време не можех да се съвзема.“
Сибилски смята, че му е даден втори шанс за живот.
В Бургас, откъдето са няколко от децата спортисти и част от възрастните им придружители, поклонението е в местния Дом на „Нефтохим“. Процесията тръгва след това през целия град. „Ковчегът на татко е носен и от мой чичо. После той разказва, че докато са вървели по пътя, цялата му риза се е напълнила с червен пясък като от стрити керемиди, който се сипел от него“. Същото забелязват и останалите български опечалени. Светнала е първата червена лампичка! Подозрението им, че са участвали не в погребения на хора, а в бутафория с пясък, ще се оправдае, когато след години един по един започват да отварят гробовете, за да полагат в тях други отишли си близки.
„Мама до края ми повтаряше: Обещай ми, че когато умра, ще стоиш до гроба на баща ти и ще гледаш дали той е там. След десетилетия, в които, заедно с останалите почернени се опитваха по всякакъв начин да научат истината, така и без да я разбере, тя си отиде от нашия свят през ноември 2023 г. Изпълних заръката ѝ. Стоях при гробарите до последно. Бях взела и торбичка, в която да сложим костите му. Даже настоявах да копаят още. В гроба на баща ми намерихме само една ламарина“, разказва Дарина.
Дни след погребалните церемонии близките са повикани в София, където от няколко чувала им изсипват различни вещи и ги оставят сред тях да намерят онези, които разпознават. „Мама открива непокътнати нещата, които татко е носил в себе си – паспортът, визитките му, пътния талон, полските злоти, чек за 50 валутни лева. Непокътнато е и найлончето, в което ги е държал. Също и парче от ризата му с някакво петно, може би кръв“, разказва Дарина.
По това време самолетната катастрофа е
главната тема в Полша и България,
но единствено в лични разговори. На български и полски език за нея говори само радио „Свободна Европа“. То я преповтаря като водеща новина на всеки кръгъл час. От херметично затворената балканска социалистическа страна не се пропуска никаква информация. Работещите в радиото обаче съобразяват, че този точно полет е много съмнителен. За разлика от строго контролирана България, в Полша, където комунизмът е с една идея по-мек, има много западни кореспонденти. От тях радиото научава за странните маневри, които са извършени, преди машината да изчезне от екрана; че полските дипломати в София не са били допуснати до останките на загиналите и никой никога не им е правил разпознаване; че в самата Полша са транспортирани заковани ковчези, а на близките е забранено да ги отварят.
Радиото цитира и неназован източник, според когото в един от докладите си, изпратен по дипломатическата поща, полският посланик в София Йежи Мушински е изразил съмнения към версията на официалните български лица. Служител от амбасадата ходил в склад в гр. Нови Искър, където уж са се съхранявали остатъците от самолета и вещите на пътниците, а видял там само няколко дребни парчета, които не съответстват на мащабите на 50-тонна машина. Мушински по това време е чакал разпореждане да бъде сменен и вече не се притеснявал да не развали отношенията си с отговорните български лица, затова е по-откровен в рапортите си, твърди радиото.
В ефира на „Свободна Европа“ се говори, че самолетът е станал жертва на отвличане. Спекулира се, че може въобще да не е паднал край трите села, а „комунистическият режим в София крие всичко, както е правил винаги“. Макар и заглушавано, през 1978 г. радиото се слуша масово и в двете страни. Неговите догадки са втората червена лампичка за роднините на пътувалите в самолета, че има нещо странно, че ги лъжат.
Подозрението им в следващите дни само ще се усилва, едновременно с новите хипотези на радиото. За това помагат и жителите на трите села. В първите седмици след катастрофата те разказват доста натурално пред българите, близки на загиналите, че вкупом са участвали в събирането на телата на пътниците, а по храстите имало много оплетени коси. После, когато се появяват съмнения, че ковчезите са били празни, и роднините се осмеляват да задават неудобни въпроси на различните представители на държавата, селяните по команда започват да твърдят, че всъщност в дерето не намерили никакви останки, даже и парчета от самолета нямало, защото се бил раздробил на много дребни частици.
Тези странности допълнително ще подтикват въображението на опечалените към най-различни версии.
Баба Ванга ще се погрижи
те да придобият фантасмагорични измерения. „Той е жив и здрав и скоро ще се върне у дома“, казва тя за Димитър Иванов. Като резултат накрая окончателно ще се оформи крайно недоверие към държавната и партийна власт. Близките повече няма да вярват на нито една дума от това, което върхушката им казва. И ще заливат държавните органи с писма и обвинения, съдържащи дръзки изречения и въпроси, които малцина биха се осмелили дори да помислят в условията на комунистическа тирания. Най-често повтаряните са: „Не вярваме на вашите обяснения“, „Кажете ни истината“, „Къде се е изпарил самолетът?“, „Къде са децата ни?“, „Върнете ни децата!“
Нещата ескалират дотам, че на годишнината от трагедията правителството в София полага усилия българските и полските майки и роднини да не присъстват на помена преди издигането на паметника, защото се притеснява от това, което може да сторят. Мария, съпругата на Димитър Иванов, си води дневник от това време:
„За честването през 1979 г. разбрахме по неофициален път от местните хора в Габаре. Нас никой не ни беше поканил. Поехме натам с автобуси като за помен. На място заварихме само хора от МВР и местни селяни. Бяха наредени дървени масички, покрити с червен плат, имаше камион, пълен с кебапчета и кюфтета, безалкохолни напитки и бира. Ние бяхме облечени траурно със свещи в ръце. Другите бяха като за събор – весели и с шарени дрехи. Говорихме с дядо Йончо, който е бил на мястото на катастрофата. Питахме го какво е видял. Той отвърна: „Нищо не съм видял“. Прекръсти се и каза: „Дано са ви живи и здрави хората“.
Пристигнаха деца в пионерски униформи с лопатки и кофички, за да засаждат дръвчета. Към 9 заприиждаха джиповете с високите лица. Но церемонията не започваше. Казаха, че чакали майките от Полша, които били на хотел в София. После дойде полският посланик и се разбра, че няма никакви майки в България. С него бяха полски журналист и двама служители на полските авиолинии ЛОТ. Посланикът ни каза, че българските власти им звъннали много късно вечерта и нямали време да купят венец, затова носеше само голям букет карамфили.
Подканиха ни да засадим и ние по едно дръвче. А ние бяхме на предела на силите си. Бяхме пътували толкова много, за да чуем от официалните лица
истината за тази катастрофа.
Започнахме да питаме хората от МВР и да настояваме да ни кажат всичко. Обстановката стана напрегната и нямаше как вече да има речи, ядене и пиене. Един другар от БГА „Балкан“ се впусна към нас и ни каза да замълчим, защото имало гости от Полша и се излагаме пред тях. На което Веса – сестрата на Жулиета Шишманова, тръгна да му отговаря, а той ѝ се развика: „Не ме гледай с тези очи. Познавам те коя си и знаеш ли като ти мацна един!“. Тя му каза: „Заповядайте, можете да ме ударите, но аз също ви познавам – ченге, облечено в дрехи на БГА“. Той тогава кресна: „Докато сте живи, никога няма да разберете истината!“. Шишманова му отговори: „Ние я знаем“. А той: „Още по-зле за вас“. В този момент дойдоха двама цивилни и го издърпаха към джипа.“
„За разлика от предишните периоди, след началото на 70-те години имаше неписано указание единичните случаи на недоволство срещу властта да се третират внимателно, без излишни ексцесии. Съответните лица бяха привиквани просто на събеседване. Ако насреща бе някой от нас, младите кадри, то често протичаше дори в дружеска обстановка. Само пещерняците от старото поколение все още си позволяваха да крещят и заплашват. Сериозни мерки обаче се взимаха, ако се установи цяла организирана група. Близките на хората от този самолет в един момент представляваха такава група. Но за тях получихме изрично разпореждане да работим много внимателно. Да ги наблюдаваме, да събираме данни по оперативен път, да докладваме, но да не се месим директно до второ нареждане“, разказва някогашният оперативен работник от ДС.
Тоталитарната държава е решила да е мека към подобно неустрашимо поведение не от някакви състрадателни подбуди, разкрива той, а по съвсем користни причини. Световната известност на Жулиета Шишманова е можела във всеки момент да подтикне съпруга ѝ или сестрите ѝ да се обърнат към западните медии и да предизвикат международен скандал, не че в онази среда на вроден страх, самоцензура и самодисциплина те са се замисляли, че могат и как изобщо да го направят. Но ДС се е вълнувала и от поведението на роднините на едно от децата – 15-годишния спортист Никос, син на гръцкия политемигрант Андонис Цакос. През 1978 властта изпитва притеснения от хора като Андонис.
Гръцката политическа емиграция
на Балканите се създава след 1947 година, когато Сталин решава да изпълни Ялтенските споразумения за разделение на Европа на сфери на влияние и спира военната помощ за комунистическите партизани от Демократическата армия. По това време те водят гражданска война с буржоазната власт в Атина и имат сериозно надмощие, което за Лондон и Вашингтон е огромна опасност да не се появи нова марксистка държава на полуострова. Георги Димитров и Тито се подчиняват на Сталин, затварят границите и спират потока от оръжия и муниции към партизаните. Демократическата армия е отслабена и бързо разбита. Оцелелите ѝ бойци са заплашени със смъртни присъди и търсят убежища в България, Югославия и Албания.
До средата на 70-те години гръцките бегълци в България имат единствено български паспорт. Макар и да им е позволено да се събират в квартални клубове, където да си говорят на гръцки, като цяло отношението към тях е толкова строго, колкото към останалите граждани в страната. В Държавна сигурност е създадена група, която се занимава с тяхното следене. В кварталните клубове винаги има и по един грък доносник, който превежда на български и докладва на ДС всичко, което са си говорили.
Но през 1974 г. диктатурата на Черните полковници в Атина пада. Новото демократично правителство легализира комунистическата партия, а наред с това възстановява и гражданските права на всички партизани от Демократическата армия. Връща им гръцките паспорти. Това вече превръща хора като Андонис в много по-опасна за комунистическа България категория. За разлика от обикновените българи, които не са допускани да излизат в чужбина без изходна виза, получавана трудно, гръцките политемигранти, въоръжени с гръцките си документи, вече могат да пътуват по света, когато си поискат, а българските граници стават широко отворени за тях. В Държавна сигурност не без основание се опасяват, че бащата на Никос в един момент може да отиде и да се оплаче в консулството в Пловдив, в посолството в София, а още повече – и в Атина, където да събере медиите, да разкаже опасенията си, че България е отвлякла сина му, който също е вече и гръцки гражданин, държи го в плен и отказва да съобщи къде го е отвела. Това би сътворило чутовен скандал, което ЦК на БКП и правителството ѝ в София всячески се стремят да предотвратят.
„Не сме получавали оперативни сигнали, че Цакос планира да се обърне към гръцките власти, но малко след погребенията той започна да пише директно на Тодор Живков, което подпали службата. Началството смяташе, че може да се реши и на нещо повече. Указанията бяха – не се месим, не го викаме на разговор, за да не го дразним, но оперативно го наблюдаваме. Тръгне ли в посока София или да си вади открит лист за границата – докладваме и чакаме нареждане какво да правим с него“, споделя някогашният офицер.
Докато останалите близки ДС проследява незабележимо за самите тях – отдалеч и с информатори, властта сама се заема с обгрижването на гърка. От София започва неспирно подмазване по всички възможни начини. Той е ухажван лично от първия председател на ЦК на БКП – другаря Тодор Живков, от чиято канцелария му изпращат дълги писма с ласкави думи, хиляди съболезнования, молби
да приеме тяхната версия,
че самолетът наистина е паднал и че всички наистина са загинали, и да не вярва на никоя друга.
„Уважаеми другарю Цакос – започва едно от писмата, в което дебело е подчертано, че е по лично поръчение на другаря Живков – молим Ви да приемете като най-правилно нашето обяснение на причините за станалата самолетна катастрофа, тъй като за изясняване на случая бяха използувани (запазена е оригиналната писмена норма от онова време – б.а.) опитът и знанията на голям колектив от специалисти, редица научни институти у нас и в чужбина. Слуховете, които достигат до Вас, са от лица, които не разполагат и с една хилядна от информацията, с която ние разполагаме. Показанията на истинските очевидци, които бяха своевременно издирени по установения ред, се намират при нас и в тях няма никакво съмнение, че самолетът е катастрофирал на известното ви място и ние заедно с тях събирахме останките от телата и вещите на вашите и наши скъпи жертви. Тези слухове са ни известни и те са от безотговорни хора, които обичат да създават сензационни съобщения, като за да бъдат по-убедителни се позовават на някакви мними „очевидци“, като не си дават сметка, че с това нанасят тежки рани в душите на близките, които и без това не могат да прежалят своите бащи, майки и деца.
От името на правителството Ви моля да приемете нашите най-дълбоки съболезнования по повод сполетялото ви нещастие, както и да приемете, че това е нещастен случай, в какъвто могат да попаднат всички граждани както от нашата страна, така и от целия свят при използуването на различни видове транспорт.
В състояние сме да дадем по-обширна устна информация по интересуващите Ви въпроси, тъй като в едно писмо да се опише всичко е много трудно. Ако смятате това за необходимо, то използвайте за целта някое ваше идване в София. Но знаем, че с това едва ли ще бъдем в състояние да облекчим непрежалимата Ви загуба“.
Тези редове сякаш идват от друго измерение, не от безмълвната комунистическа власт на България, чието обичайно отношение към населението е безцеремонно и надменно. Никой друг, дори семейството на партийния работник Димитър Иванов или това на временно изпълняващия длъжността полски министър,
не е удостояван от Тодор Живков
с такова височайшо подмазване и многословни обяснения.
„За първи път научавам, че са изпращани такива писма на някого. Мама е получила единствено кратка съболезнователна телеграма от пет думи, подписана от Тодор Живков. Нищо повече“, споделя Дарина.
Подмазване се прилага и към фамилия Шишманови. Те трябва да почувстват топлите грижи на партията, за да не им хрумват опасни за нея прояви. По предложение на другаря Станко Тодоров правителството гласува да им се изплати извънредна помощ от 5000 лева (съответстващи на днешни 50 000). Същевременно е разпоредено експресно да се изплатят застраховките на почернените роднини в опит да се купи тяхното кротуване. В социалистическа България застраховките обикновено следват с половин година съответния инцидент. По-малко от месец след изчезването на самолета, всеки получава между 15 000 и 19 000 лева (150 000 – 190 000 лв. днес), в зависимост от това колко деца има в съответното почернено семейство.
Комунистическата власт в София се опитва да купи послушанието на своите поданици, но не бърза да прави това с близките в Полша. Там на власт е другарят Едвард Герек, който има грижата за тях. Мария пише в дневника си: „На втората година ние ходихме в Полша да се видим с майките. Тогава разбрахме, че не са получили застраховките за децата си. Бяха отправили питане в българското правителство. Оттам им отговорили, че парите са преведени в Полша, да си ги търсят от тяхната власт. А полското правителство пък им казало, че няма такова нещо, катастрофата е станала в България, да си издирват парите в София. Когато втори и трети път питат в България за застраховката, им тръшват вратата и им казват да спрат вече, защото това не е тяхна работа. Повече не сме чували дали им е изплатена застраховка и кога“.
Правителствената комисия
се оказва доста експедитивна и още същия месец е готова с разследването си. Разгледани са детайлите от падналата машина. По щастлива случайност сред тях е лентата от бордния самопишещ уред, фиксиращ режима на работа на цялата апаратура – едната от т. нар. черни кутии. Уредът е запечатал сериозна авария в самолета, която е била несъвместима с по-нататъшен полет: електричеството на борда е спряло след последната връзка с контролната кула, като едновременно с това в салона е избухнал пожар. Замлъкването на радиостанцията на борда, според разследващите, потвърждава данните от самописеца, че вече е нямало ток. Противопожарните съоръжения от салона са намерени използвани. Задействани са ръчно във въздуха. Значи наистина е имало огън, който пътуващите са опитали да загасят. Също се засича с данните от самописеца. Експертизи не са поръчвани. Случаят изглежда толкова прозрачен, че няма какво повече да се изяснява.
Затова групата, в която е и зам.-шефът на Второ главно управление на ДС, единодушно стига до следното заключение: „След най-подробно изследване на всички възможни версии, правителствената комисия счита, че катастрофата е станала поради внезапно възникване на борда на самолета на аварийна ситуация, с която екипажът не е успял да се справи. Най-вероятна причина за тази ситуация считаме появата на някакъв сериозен отказ в електрозахранването, което е довело до изключването на всички пилотажно-навигационни прибори и агрегати, захранвани от системата. В същото време екипажът е получил сигнал за възникнал пожар в самолета, тъй като се установи, че част от противопожарните бутилки са задействани във въздуха. Екипажът е взел мерки за спасяването на самолета и пътниците, като е започнал завой наляво с непрекъснато снижение с цел незабавно кацане.“
Полша е съгласна с резултатите от разследването и не предприема свое такова. В цялостното си поведение към тази история полските власти се държат като виновно детенце, което също е участвало в белята, но са хванали само другарчето му и сега наблюдава мълчаливо отстрани, надявайки се да му се размине.
Съветският съюз,
който е произвел самолета, първоначално наблюдава отстрани. По линия на братската българо-съветска дружба към Москва постоянно тече обилна информация какви ги вършат правителствените разследващи в София. В момента, в който разбират, че те се обединяват около техническа неизправност, властите в СССР се намесват остро.
По това време Съветският съюз е в сериозна конкуренция при самолетостроенето със западния свят. Ако в Европа пазарите са разделени, и всяка държава купува според това към коя политическа система принадлежи, борбата е за останалите континенти – особено при новопоявилите се страни бивши колонии. В Москва се стряскат, че твърденията, според които напълно изправен съветски самолет, който няколко месеца преди това е минал пълен технически преглед, ей така си пада заради необяснимо внезапно спиране на тока, при което избухва от нищото и пожар, биха могли да нанесат невъобразими щети по продажбите.
Още преди българите да подпишат доклада, Министерството на авиационната промишленост на СССР в най-спешен порядък създава своя разследваща група. Работата ѝ започва в края на март. До София са командировани главният конструктор на Ту-134 Леонид Селяков и зам.-началникът на Държавното обединение „Авиазагранпаставка“, занимаващо се с продажбите в чужбина, Игор Терешчук, които да се запознаят с доказателствата. Още първото, което виждат и разкриват на място, шокира всички и прави на пух и прах българското разследване.
При всеки друг случай съветските заключения като на заинтересована страна производител биха могли да се възприемат с огромни съмнения, защото ще са обосновани от търговски интереси. Не и тук. Мълчанието, закованите празни ковчези, променящите се свидетелства на хората от селата, подмазването на онези, от които властта се страхува, просъсканите закани, че никога няма да научат истината, твърденията за пожар на борда при напълно запазени найлонови пликчета и лични документи, впрягането на ДС да следи близките на загиналите, наместо да разследва катастрофата, издават гузно поведение на виновна страна, която има какво да крие.
Селяков установява,
че лентата, на чиито показания се гради цялата българска версия, не принадлежи на самописеца от изчезналия самолет, а на съвсем друг модел. Експертизата, която ѝ правят в Москва, показва, че записите върху нея дори не са от действителен инцидент, а са изкуствено симулирани. Някой е подхвърлил на разследващите професионално създадено фалшиво доказателство, за да ги заблуди. В комунистическа България, където не съществува опозиция, частна собственост и икономически групировки, единствената друга организирана сила, извън партията и нейното правителство, способна на подобно деяние, е Държавна сигурност. Съветският съюз решава да не коментира тази тема, но поставя сериозно въпроса да получи всичко, намерено на терена, включително и телата на мъртвите.
Чак тогава на Москва са предадени истинските три черни кутии със записващи устройства от катастрофиралия Ту-134: магнитният и звуковият самописец и диктофонът, който следи разговорите в пилотската кабина. Лентите на първите два са изчезнали. Тази на третия уред е накъсана, като вътре се намират само фрагменти, при това от началото на полета, не и от неговия край. Някой е взел мерки да не останат доказателства какво всъщност се е случило. Съветската група описва това като сухи факти и отново избягва коментар. Нейната задача не е да се меси в опасни теми, а да установи дали техническа повреда на самолета може да е причина за фаталния край.
Двамата командировани лично събират показания на място и чертаят карта от последните минути на полета. Там е отбелязано и твърдението на очевидец, че в мига на забиването в земята недалеч от катастрофата е видял парашутист. По тази следа руснаците проверяват дали машината не се е сблъскала с друг самолет, чийто пилот да е катапултирал. От паметните бележки, които си разменят, се вижда, че съветските разследващи в самото начало допускат почти като единствена версия, че самолетът е бил ударен с ракета, изстреляна от земята. И работят главно в това направление. А и част от данните, които българите им предоставят, като че ли го потвърждават. След завоя към Югославия маркировката на екрана на радара започнала да свети неравномерно, твърди дежурният диспечер. Той им разказва и нещо, което преди това не се бил сетил да сподели с българската правителствена комисия – докато самолетът лети в западна посока – в 13:50:32 ч., в ефира са засечени радиосмущения с опит да се осъществи връзка на диспечерските честоти. Вероятно някой е натискал бутона на радиостанцията в самолета, но не е успял или не е имал опит да осъществи разговор. Смущенията продължават до 13:52:04, което съветските разследващи приемат за момента на разбиването в земята.
Изключително деликатно
руснаците допускат,
че огромна група от пътници в един момент се е събрала в едната част на салона, защото другата може би е станала опасна, което също се вписва в първата им версия за ракетен удар. Пишат, че дори и в такова несъразмерно натоварване самолетът е разработен да запази характеристиките си на устойчивост и управляемост. Те смятат, че ъглите на наклон, под които той е извършил завоите, са големи – 40-50-градусови. Малко след поемането на курса към Югославия самолетът е започнал да снижава скоростта си. От 650 тя е паднала на 480 км/ч при удара в земята. Очевидци свидетелстват, че той е летял с крен, но допълнителните експертизи и симулираното разиграване в тренировъчна лаборатория показват, че непосредствено преди сблъсъка машината се е преобърнала с корема нагоре във въздуха. За това говорят и разменените места на навигационните светлини, открити на терен. Българската страна е обяснила, че тъй като самолетът се е раздробил на много малки части, успели да съберат едва около 600 кг общо и не е в състояние да им предостави повече. Най-големите сред тях са тези на двигателите.
В един момент обаче версията за ракета или удар с друг самолет във въздуха е отхвърлена. Експертизите на остатъците от съветската машина не потвърждават сблъсък с тяло в небето и разхерметизиране на салона. Нещо повече – заключението е, че самолетът се е забил в земята в цялостно и работещо състояние.
Въпреки всичко това българската правителствена комисия взима решение да подпише първоначалния доклад, в който всяка дума се оказва лъжа, и да представи само него на Министерския съвет. Премълчават, че всичките им заключения се базират на данните от фалшивия самописец. А без него тези твърдения са голословни. Министрите го прочитат и нямат възражения. Не че при друг доклад биха имали – Министерският съвет на комунистическа България е толкова сресан орган, колкото и цялото общество. Именно този доклад главният прокурор ще занесе 12 години по-късно във Великото народно събрание, където демократичните сили – като комунистическите министри преди тях, също ще го приемат безмълвно за последна инстанция на истината.
Съветската група така и не вижда
никакви човешки останки.
Българската страна ги крие и от тях. Обяснено им е, че близките са настоявали за бързи погребения, затова телата отдавна са им предадени. Нецелесъобразно е да се прави ексхумация, защото това би създало смут сред населението. Много добре запознати как функционира една комунистическа държава, съветските разследващи не вярват на тези обяснения, както се вижда от доклада им. Без излишни емоции – срещу графата „медицински и патологични данни“, те отбелязват сухо, но достатъчно красноречиво – „по този въпрос не бяха получени пълни сведения“. Руснаците запазват добрия тон дори там, където трябва да споменат, че целенасочено им се пречи. Но и в този кротък вид всеки техен ред опровергава напълно българската правителствена комисия.
По останките от конструкцията няма никакви следи от пожар или сажди, което означава, че огън в салона не е имало. По оцелелите вентилатори и конуси на двата двигателя няма разтопен метал, сажди или изгаряне – пожар е нямало и там, а самолетът е паднал в работещо състояние. Колесниците, закрилките и елероните са били в прибрана позиция – пилотите не са имали намерение да кацат. Анализът на оцелелите блокове на електрозахранващите системи, както и следите от прегряване на бордовите електрически кабели показват нормално електрозахранване при удара в земята – ток е имало до самия край.
Съветските разследващи заключават, че е „настъпила внезапна загуба на работоспособност от екипажа и опит за пилотиране на самолета в състояние на психофизиологично разстройство, или от лице без професионална летателна подготовка, което е довело до излизане на самолета от курса му и удара му в земята с висока скорост“. Изводът, който в Москва правят, е, че е налице саботаж. Това вече е сериозен въпрос, който предвижда политическо решение. Съветският съюз изисква от България пълния списъчен състав на борда. Тогава сред представените имена, които до момента всички знаят, че са само на българи и поляци,
изведнъж изникват
иракчанин и британка.
„За англичанката научих през 90-те. Такава англичанка е, че по-добре да не си изпускаш сапунчето и да не се навеждаш да си го вземеш пред нея. По мое време си беше още кувейтец. Казваше се Фахад ал Бадер или Бадер ал Фахад. Запомних го, защото две вечери преди полета бяха на банкет, а в деня преди катастрофата трябваше да връщам нашето момиче, което им правеше компания“, разказва някогашен служител на ДС, който е бил водещ офицер на сътрудничка, използвана за придружителка.
От началото на 70-те Държавна сигурност привлича в София, Бургас, Варна, Пловдив, Русе и Кърджали млади момичета за компаньонки. Първоначално нямат конкретен ресор. Всяка е можела да бъде повикана независимо от случая. Към средата на десетилетието, когато на ДС става ясно, че различните общества имат свои традиции в леглото, вече ги разпределят тематично. Някои са подготвени да придружават само турци, други – гърци, трети пращат единствено при гости от западните страни, четвърти имат специални умения за работа с араби. Това е контингентът от народности, с който ДС работи.
Момичетата са студентки, сервитьорки, има дори учителки и банкова служителка. Викат ги само по повод. Получават заплащане за свършена работа. „Процедурата беше такава. Преди още да пристигнат у нас гостите, се пише заявка до началника на ДС в съответното окръжно управление, че за целите на тази и тази разработка е нужна помощта на ваша сътрудничка. Когато началникът резолира с „да“, по телефона уточняваме какво момиче да се прати в зависимост от хората. Водехме ги с кола до определения град и хотел, на другия ден ги връщахме. Не отговарях за това точно момиче, но колегата беше зает и трябваше аз да ходя в Карлово. През целия път ми се оплакваше. Тя беше много добре подготвена за работа с араби, но този малко бил прекалил. Имал извратени желания. А тя си беше добро момиче. Много работа свърши за България. Последно я чух преди повече от 20 години. Беше вече бизнесдама. Като се върна царят, решила да става и тя политик. Кандидатирала се, но ѝ извадили картончето, че е била агент. Звъни ми, реве – да се видим. Отивам – тя пред самоубийство, плаче, хълца, не може да говори. „Нали ми обещахте“, вика. „Ама моето момиче, аз нищо не съм ти обещавал, ти си имаше водещ офицер.“ „Да, но той умря“, казва. Те ѝ бяха извадили само картона, нищо друго. Смяташе да дава пресконференция, да опровергава. Колкото някой да ѝ извади и досието, в което не знаем какво е останало. Казах ѝ да си седи на дупето, да се кротне и да си гледа живота, а бурята ще отмине. Не съм я чувал оттогава“, разказва офицерът.
Двамата араби пристигат
в България в първите дни на март по линия на „Кинтекс“. Официално това е държавна компания за външна търговия. Реално е под надзора на Второ главно управление на ДС и се занимава с продажба на оръжия и трафик на наркотици и всякакви други стоки, чрез което осигурява така ценната за всяка комунистическа държава западна валута. Условието е – дрогата минава транзитно през страната, като тук не остава и милиграм от нея. С Големия брат – Съветския съюз, се споделя и се иска одобрение единствено за пазарите, към които ще се насочва българско оръжие, не и за лицата, с които се подписват договорите. Обикновено това са несигурни райони под санкции, държави в гражданска война или гранични конфликти. Което значи, че и хората, с които ДС работи, са от същия тип. Често те се прехвърлят и на братските разузнавания от останалите социалистически страни, защото сделките включват разнообразни типове оръжия, изработвани на различни места в източния блок.
България зарежда комунистически Йемен, който е във вражда със своята половина – по това време съюзничка на САЩ, Организацията за освобождение на Палестина, комунистите в Етиопия, които воюват със съседна Сомалия, на която също е продавано българско оръжие, крайнолевите партизански групировки в Латинска Америка, цяла плеяда размирни африкански страни…
Иракчанинът и кувейтецът са водени по планинските курорти. Накрая им е устроен банкет в Карлово, за който е повикано момиче от списъка. „Празненствата ги правеха обикновено в Карлово, защото през деня имаха оглед на оръжията във военния завод, а вечер в града бе най-спокойно, нямаше чужденци наоколо, нямаше любопитни очи. През лятото ги развеждаха и из морските курорти, понякога спяха в Златни пясъци или в японския (до 1994 г. хотел „Витоша Ню Отани“ в София, днес „Маринела“ – б. а.).
Има забавна история
там, която ми разказа колега. През лятото на 1980 година скъп гост у нас беше Али Агджа, който стреля после срещу папата. Вечерта му дали банкет и го завели в японския, където го чакало и наше момиче. Като разбрал каква е работата, казал „манита истемиорум, оглан олсун“ (не ща момиче, нека момче – б.а.). Еми ние момчета нямахме.“
През 1978-а хотелът в Карлово все още не е оборудван от ДС с подходяща техника. Двамата араби са настанени във вилата на военния завод извън града. „Хубава вила, луксозна. Бяха им дали ключовете, за да се чувстват единствени гости.“
Москва изисква от полските и българските власти да направят психологически портрет на всеки един от техните граждани на борда. Министър Вилхелми е противоречива личност, а Полша е доста размирна държава в рамките на комунистическия блок. Допуска се, че това може да е политически атентат срещу него. Същото искане е пратено и в Багдад за иракчанина. Оттам отговор не идва. Лондон е пропуснат – английската пътничка не предизвиква съмнения, а и има риск на Запад да изтече информация, че случаят е сериозен. „Колегите предполагаха, че се е готвела посмъртно смяна на самоличността и на другия арабин, но не им е стигнало времето. Руснаците са ги изпреварили. Трябва да се измислят роднини в някоя страна – истински хора, които да са в траур. Ако се проверява на място, да се види, че е имало и прясно погребение. Не е толкова лесно“, казва офицерът от ДС.
Българското правителство
действа през пръсти.
Психологическите портрети са изготвени дистанционно и най-общо, без роднините на загиналите да бъдат притеснявани. В тях няма нищо тревожно. Полша взима присърце разпореждането и се заема да го изпълнява доста усърдно. Разсекретените досиета на полската „Служба бьезпечейнства“ (комунистическата тайна полиция) разкриват, че са търсили дали някой от поляците на борда е карал курсове по пилотиране и дали е склонен към психически разстройства или терористични прояви. „До дома ни стоеше паркирана черна кола. Оказа се, че докато сме били в дълбок траур, преживявайки тройната трагедия от смъртта на Йоана, Доминик и баща ми, полицията е събирала данни за семейството ни, за миналото на родителите ми“, спомня си Маргарита, сестрата на загиналата полска студентка във ВИНС. Сред данните, пратени в Москва, има само съмнения в политическата лоялност на някои от полските пътници без нищо конкретно.
Притисната от фактите, българската правителствена комисия
пише нов доклад
за катастрофата, опровергаващ предишния. В него си придава важност, че едва ли не тя е стигнала до окончателните заключения даже преди съветското разследване. Въпреки че и тук продължават на инат да твърдят, че няма как електрозахранването на борда да не е спряло, макар съветските другари да твърдят обратното, сега допускат, че това е станало след външна намеса. Но нямат обяснение как се е случило и каква точно драма се е разиграла в салона.
Новият доклад съдържа изключително взривоопасни твърдения, несъвместими със спокойствието и добруването на която и да е комунистическа страна. Затова, макар и занесен едновременно с първия, го изготвят само в личен екземпляр за другаря Станко Тодоров. Никой друг от министрите не го вижда и не предполага за съществуването му. Тодоров не резолира отгоре нищо. След като го прочита, документът чисто и просто е скрит дълбоко за десетилетия напред, включително и десетилетия от историята на новата демократична България.
„Считаме, че е твърде вероятно самолетната катастрофа да е в резултат на преднамерено подготвена на земята диверсия. […] Екипажът на самолета е опитен, в състава му има инструктор и какъвто и да е възможен отказ на материалната част при тези нормални метеорологични условия не би могъл да доведе до такова поведение на самолета и до този фатален край“, пише там.
„Трябва добре да умеете да разчитате езика на онова време, посочва офицер от ДС. – Саботаж и диверсия на земята не значи, че терористична групировка се е промъкнала тайно у нас и е организирала нещо. Това бе възможно само ако ние им позволим. Направено е друго. Тези двама араби, понеже са много наши другари и на банкета сме се прегръщали с тях, после ги бяха извели към самолета през служебния изход на летището. Никой не ги е проверявал. Никой не знае какво са носили под дрехите и в чантите си – шмайзери, картечници, ножове, пистолети, гранати… Малко след катастрофата ни беше спуснато окръжно, което всеки четеше срещу подпис. Забраняваше се най-строго такива гости да излизат от служебния изход, без да са минали през обичайна проверка. Дори и на сухопътните граници.“
По-нататък
секретният доклад продължава:
„В самолета е настъпила внезапно толкова тежка и толкова сложна обстановка, която трудно може да се създаде при обикновен технически отказ. С тази обстановка екипажът не е бил в състояние да се справи. […] По време на разследването, близо два месеца след катастрофата, в пренесените в София и многократно проверявани остатъци от самолета бяха подхвърлени и някои парчета лента от борден самопишещ уред с изкуствено създадена на нея аварийна ситуация, отклоняваща вниманието на комисията от евентуален вариант за диверсионен акт. Щателният анализ на тази лента с най-съвременни методи показа, че тя е от два различни типа и е от други самопишещи уреди. Допустимо е заинтересовано лице или група лица, които са били запознати с хода на разследването и имат достъп до лабораториите на летището и въобще до летището, да са извършили това подхвърляне. Този факт е изключително важен. Разбира се, тази лента може да е била подготвена и вън от страната и само да е подхвърлена тук. Без да знаят всички подробности, съветските другари по същество стигнаха до същия извод за диверсия в своя заключителен протокол. […] На повечето от нас се е налагало да възглавяваме или да участвуваме много пъти в разследване на самолетни катастрофи и никога досега не сме давали заключение за диверсия, тъй като не сме имали основание за това. Обстоятелствата сега са други.“
Единственият подписал документа с особено мнение е човекът, който прокуратурата би имала основание да арестува и обвини като отговорен за катастрофата и за подправяне на доказателства – зам.-началникът на Второ главно управление на ДС полк. Кирил Величков, който пряко наблюдава дейността на „Кинтекс“. „Считам предположението за „диверсия“ за твърде категорично. Обективни данни за това все пак няма“, е добавил той срещу името си. Още същата година „за изключителните си успехи и заслуги“
Тодор Живков награждава Величков
с орден „Народна Република България, III степен“. През 1980-а го произвежда в генерал-майор. 6 години по-късно на ревера му е добавен и орден „9 септември 1944“, петият по старшинство в системата на социалистическа България. Едновременно с това му поверяват да оглави новото Четвърто управление на ДС, създадено през 1986-а за борба срещу диверсии в икономиката на страната. В първите месеци след края на комунизма се пенсионира, а демократична България няма нищо против той да стане председател на Асоциацията на контраразузнавачите от запаса, чиито членове обичат да се пъчат, да наставляват, да разказват героични истории от миналото, как са бранели националния интерес и колко по-подредена е бил държавата тогава. Самият Величков обаче предпочита да стои в сянка, да не се появява пред медиите. А и те бързо го забравят. Стигнал в спокойствие и блаженство 72 години, умира през 2001 година, необезпокояван нито от съдебната власт, нито от съвестта си.
„В службата дълго време я обсъждахме тази катастрофа. Отвличания в България не ставаха всеки ден – разказва бившият офицер от ДС. – Няма кой да каже какво точно е било в самолета. Колеги, които бяха разучавали и имаха подготовка за подобни ситуации, допускаха, че двамата и да не са смятали да правят бели, като са разбрали, че ще пътуват за Полша с деца, са видели в това сгоден случай. Подкарали са ги към Сърбия и след това сигурно някъде към арабските страни… Всякакви политически неща са можели да искат – евреите и палестинците се биеха и тогава… В началото пилотите са се подчинили, защото са били опитни и защото така се прави, за да спасят пътниците, и са завили към Сърбия. Ама на борда е имало мъже, пратени да пазят децата. Те откъде да знаят, че при отвличане трябва да си седят на задниците… Най-вероятно са скочили да се борят с двамата с каквото могат, с пяната от противопожарните бутилки… И се е почнало… Колеги разказваха, че телата са били много разкъсани, но при огледа са открити следи. Горе е имало стрелба. Затова е взето решение да се отърват от тях. Доколкото знам са заровени в обща яма край Перник.“
Гробовете на дечицата спортисти
в Бургас, някога оформени в отделен парцел, с годините са скрити зад нови луксозни погребения. На техен фон изглеждат простички и вехти, а и отдавна вече никой не помни съдбата им. Бургаското гробище е поставило табели как да се стигне до по-важните гробове. Към тези на невръстните спортистчета не води нищо. Няма и надпис що за деца са това и защо толкова много са умрели на една и съща дата. Някои са потънали в огромни храсти, като този на 15-годишния Иван. Там вече няма кой да отиде. Докато е съвсем малък, баща му е затиснат и загива при срутване в местната мина. След катастрофата майка му се мести във Варна, за да гледа децата на другата си дъщеря, която се разболява млада от скоротечен рак и умира. После се поболява и я последва и майка му.
Преди 7 години площад в родния ѝ Несебър е кръстен на Жулиета Шишманова. Там е поставен и неин барелеф, създаден от скулптора Йордан Йорданов.
Паметникът край Тлачене
днес е обграден с надгробни плочи на полски език. Близките предпочитат да вярват, че костите на загиналите, които България не им е позволила да погребат, лежат някъде наоколо в дерето.
Лешек Сибилски, който преди 46 г. пропуска тренировките по Българското Черноморие заради изпити, днес е професор по социология в САЩ. Никога не е забравил приятелите си и през годините неведнъж е опитвал да разкрие цялата истина за случилото се с тях. Но дори и демократичните времена са държали архивите дълбоко скрити. Благодарение и на неговите усилия паметникът край Тлачене е разчистен от бурените, а през 2016 г. на колоездачната писта в Прушков е открита плоча в памет на другарите му Марек, Кшищоф, Витолд, Тадеуш и Яцек, които никога не се завръщат от България.
На нея е изписано: „Живите имат дълг към онези, които вече не са сред нас, да разкажат техните истории“.
Списание Biograph 