Три месеца след като посрещна 80-годишния си юбилей, днес внезапно почина големият български режисьор и телевизионер Хачо Бояджиев. В шестия брой на BIOGRAPH от февруари т.г. Валерия Велева публикува едно от последните му големи интервюта. Да си спомним с добро за тази уникална личност:

ДИКТАТОРЪТ

Спра ли да работя, трябва да умра, казва синът на плейбой-аристократ и унгарска шапкарка, който тези дни навърши 80 години

ВАЛЕРИЯ ВЕЛЕВА

Той е Телевизията. Живата й Легенда. Крачи бодро из София, понесъл гордо своите 80  години. Един от най-известните мъже на държавата. До скоро казваше:„Аз съм щастлив бонвиван.“ До скоро…, когато обикаляше изисканите заведения на столицата в компанията на красиви млади момичета или на известни политици. Бохем, който никога не цепи басма никому. „Напълняла си, а роклята ти е къса“, можеше да чуе всяка актриса или певица, ако критичният му поглед се забие в детайли от несъразмерния й външен вид. Гласът му – дрезгав, плътен, подчиняващ – не може да бъде сбъркан с никой друг. „Втората цигулка ми пречи на кадъра“ и… оркестърът на сцената оставаше само с първа цигулка. Заради Неговия кадър. Волята му е Закон за телевизията.

Животът му е низ от случайности, сблъсък на невероятни истории, смесица на реално и фантастично. Противно на всеобщата мълва той не е арменец, а половин унгарец.

Хачо е роден Имре.

Плод на “греховната” любов между 17-годишна унгарка, шапкарка, чието богато семейство се преселва в България през 30-те години, и родният плейбой Димитър Соколов, пръв приятел на принц Кирил. Родителите на бъдещата майка, горди, макар и фалирали фабриканти, отказват да я задомят за бонвивана и шестмесечното бебе Имре Соколов поема към дома на богати арменци от Нови пазар, които 10 години чакат наследник. Така Имре става Хачо – син на богаташа Кирил Бояджиев. Историята на своя произход бъдещият топтелевизионер научава, когато е 11-12 годишен и я посреща с… рев.

Клеймото „осиновен“

Учех във френския колеж в Пловдив. Баща ми, Кирил Бояджиев, е бил един от петимата най-големи богаташи в града. По време на бомбардировките затвориха училищата. Въведоха купонна система. Един ден баща ми ме прати в кметството да раздавам бележки за купони за хляб и месо на гражданите, за да не се скитам по улиците. Отворих регистрите и изведнъж видях срещу името си – „осиновен“! Разревах се… Баща ми отрече, каза че е грешка.Дали му повярвах?… Завърших гимназия. Първата година не ме пуснаха да кандидатствам, защото съм от богат произход. Втората – също. Започнах работа в радиовъзела в Нови пазар, който беше в кметството. Бях вече 19-20 годишен. Отворих отново регистрите – думата „осиновен“ беше изтрита. Чак през 1951 записах математика в СУ. През 1967-а, бях се върнал от Америка, почина баща ми. Беше вече на 75 години и когато отворих портфейла му, намерих един-единствен документ – за моето осиновяване. И то издаден от Скопие. Повече от 40 години го е крил, защото общественото  положение не му е позволявало да даде публичност на този факт.“

Хачо никога не потърсил шапкарката, родната си майка. Дори, когато като студент, пътувайки между Нови пазар и Софиа, една приятелка му казала във влака: „Твоята майка живее в Търново“.

На десетия ден след погребението на баща му в дома им пристигнала непозната жена. Когато осиновителката му отварила вратата, двете жени потънали в обща прегръдка. „Разбрах, че това е рожденната ми майка, която дала клетва – до смъртта на баща ми да не се обажда, за да не предизвиква семейни проблеми. Три години по-късно през 1970-а почина моята осиновителка, а през 1986-а – истинската ми майка, която така и не успяла да направи брак.Отделих внимание на майка си, но никога не можах да й дам тази обич, която имах към осиновителката си. Бях много привързан към тези родители, които са ме отгледали, защото те ми дадоха изключително внимание, възпитание, образование и средства да завърша математика и театрална академия…”

Тази история Хачо не обича да я разказва. Зад дима от вечната цигара спомените му крият своя оттенък и вълнението, което той не иска да показва.

Облечен е спортно-елегантно. Питам го, защо си винаги с тиранти? И пак получавам най-естествения отговор: За да не ми паднат гащите. Толкова.

Хачо продължава да е в телевизията

и да работи за телевизията. Когато 36-ото Народно събрание го избра за генерален директор на БНТ със 173 гласа, всички го обявиха за консенсусната фигура на страната. След две години в 37-ото НС БСП го свали от пиедестала с партийните 134 гласа. И го оплюха. Той вдигна глава и заяви: „Духът ми винаги ще витае в телевизията“. Оказа се прав.

Сега е в поредната  си еуфория. За първи път от 10 години отново снима  вариете. В чест на собствения си юбилей. Сценаристи са Иван Тенев, Александър Петров и Николай Николаев. 50 пъти е връщал сценария им, докато получи това, което иска. Под режисьорската му диктовка се вихрят светилата на хумора Татяна Лолава, Георги Мамалев, Антон Радичев, Иван Петрушинов, Николай Узунов, Стоянка Мутафова, Вили Чаушев и звездите на попмузиката Васил Найденов, Богдана Карадочева, Маргарита Хранова, Кристина Димитрова, Орлин Горанов. Балет, пищни декори, сцена. И Хачо е щастлив.

  • Уморяваш ли се, Хачо?
  • Не. Когато работя, не се уморявам.

По колко часа работиш сега?

  • По 9 часа.

Казваш ли си: “Абе, човече, аз съм на 80 години, спри се?

  • Ако се спра, трябва да умра!
  •  Малко си нервен. Какво те ядосва?
  • Непрофесионализмът на екипите. Имах такъв случай – идват седем камери, седем оператори и един отговорен оператор. И както вървят снимките, изведнъж на една от камерите, която ми е основна, операторът се сменя с друг. Питам отговорника: „Кой му каза да се смени? – Ами аз, за да си почине. – Чакай бе, той мен трябва да пита!“ Такова чудо никога не е било! Навремето всеки от нас, режисьорите в БНТ, си имахме оператори – едните бяха за театър, другите – за музика и забава, третите – за публицистика. Знаеха маниера на режисьора, знаеха изискванията му , спазваха ги. А сега трябва да ги учиш от А,Б. Пълен разпад!


  • ·Не съжаляваш ли, че не стана голям математик?
  • ·Не. От математиката ми остана аналитичното мислене. В СУ имах невероятни професори: проф. Петканчин, проф. Тагамлицки, големи математически имена.  След като завърших първото си висше образование, се записах в Държавното висше театрално училище „Кръстьо Сарафов“. Беше 1952 г.  За 8 места за режисьори кандидатите бяха 110! Аз не бях в осмицата, бях първа резерва. Но Кънчо Табаков, лека му пръст, го приеха и театрознание и той предпочете да зареже режисюрата. Тогава автоматично аз влязох на осмото място. Ако не бяха ме приели тогава, с режисура повече нямаше да се занимавам. Нямаше да кандидатствам втори, трети път. А в НАТФИЗ ми преподаваха: Георги Стаматов, Владимир Трендафилов, Масалитинова, Георги Костов, Стефан Сърчаджиев, Филип Филипов, Гочо Гочев, Любо Тенев – това е съзвездие от велики имена. Пред тях ние стояхме мирно. От тези личности много съм научил.
  •   Бил си изключван от НАТФИЗ. Защо?
  • ·Във втори курс ме изключиха. Поводът бе три мои неизвинени осъстствия, но истинската причина бяха Унгарските събития и произхода на баща ми. После ме върнаха. През 1958-а завърших театрална режисура и ме изпратиха по разпределение в Кюстендилския в театър. Но заради казармата закъснях с 25 дни. Сезонът вече беше започнал. Директорката Ангелина Георгиева ме посрещна не особено любезно. Изключван, закъснял… Още на първата ни среща, ми каза: „Ето ти 5-те пиеси, които ще поставяме в Кюстендил. Избери си заглавие, ние ги правим за един месец. На теб ти давам три месеца, защото си стажант и ще ти бъде дипломна работа. Да си готов по Нова година!“ Погледнах списъка пред нея и ми хареса едно заглавие, без да съм чел пиесата „Два ангела слизат от небето“ от Гюнтер Вайзенборн, тогава драматург от ГДР, но 5-6 години след това избяга в Западна Германия. Разпределих пиесата на актьорите, след 5 дни започнах работа с тях. На  25-тия ден бях готов с премиерата. Ангелина Георгиева дойде и ми каза: „Е, те ми казваха, че си луд, но не предполагах че си чак толкова!“ На следващия ден, 7 ноември, пристига държавна комисия в Кюстендил, за да гледа премиерата. Залата на театъра е пълна. Овации. На другия ден, неделя, от 10 до 12 часа полагам изпит пред целия колектив. Писаха ми  „отличен 6“. Беше страхотно! Вляза ли в цикъл на работа – нито спя, нито с нещо друго се занимавам. Сега съм в същото напрежение. Докато не извадя мюзикхола на премиера, никой за нищо да не ме търси. Всичките ми срещи пропадат.
  • Оглеждаш ли се за наследник? Има ли наследник на Хачо Бояджиев?
  • Няма! Има негови имитатори, но наследник на Хачо Бояджиев няма. Както няма на Георги Калоянчев, на Стоянка Мутафова, на Таня Лолова. Аз не съм наследник на нито един от моите учители. Нито на Рене Клер, където съм учил навремето, нито на някой от моите професори. Много добре са ме учили, но аз съм взимал от тях каквото ми трябва, и съм го развивал. Мои ученици са Боряна Пунчева, Стилиян Иванов, Михаил Мелтев, но наследник нямам.
  • ·Сигурно ти липсва Иван Славков?
  • ·С него се работеше. Ако съм имал някакви постижения в телевизията, те се дължат на присъствието на Иван, който винаги казваше: “Да, прави го!” Никога за нищо не ме е спрял. Само това ми казваше: Прави! За съжаление на Иван му скроиха номер с филма на Би Би Си със скритата камера. До края на живота му това го измъчваше. Аз му бях държавен свидетел на делото тук. С още двама колеги инженери доказахме, че филмът е фалшификат. Написах и две статии по този въпрос. Следствието доказа същото. И когато потърсих двамата журналисти, които са били тук и са разговаряли с него, те се оказаха непознати за Би Би Си лица. Само продуцентът на предаването е от Би Би Си. За мен 100% е сигурно, че политиката на Иван Славков като гражданин на България против американския посланик тогава, против войната в Ирак е предизвикала чуждите разузнавания да го ликвидират като член на тази фамилия, наречена Олимпийски комитет. И най-лесното беше да го обвинят в корупция. Във филма няма нито едно място, където той да преговаря за пари, да казва в кадър “да” или “не” за пари. Кимването му с глава е в отговор на друг въпрос, който няма нищо общо с пари. Всичко е монтаж. И още нещо. Иван беше обвинен, че лобира за Англия. Махнаха го. И само след 6-7 месеца Англия спечели домакинството на игрите. Е, кой и за какво е лобирал?
  • ·Къде сгреши в тази ситуация Славков?
  • ·Грешката му беше, че е отишъл на срещата в “Радисън” с тези т.нар. журналисти от Би Би Си.
  • ·Съжалявал ли е за това?
  • ·Не. Беше доволен, че още тогава аз казах истината. (Хачо щрака с бензиновата си запалка, негова запазена марка, и пали нервно поредната цигара)
  • ·В тези “славни” години на БНТ кой ти е пречил най-много?
  • ·Освен аз, никой не ми е пречил. Кой можеше да ми пречи на мен? Ние тогава бяхме четирима водещи режисьори: Нено Цонзоров, Асен Траянов, Младен Младенов и аз. Ние се конкурирахме. И много работехме.
  • ·Но ти си чепат характер. Няма начин да не си се спречкал с някой от шефовете на БНТ?
  • ·БНТ съм работил с петима генерални директори и с всичките се разбирах. Със Славков съм се карал само веднъж, и то не беше каране, а нещо по-серизно. Снимах мюзикхол в  читалището на „Орландовци“, трактът беше от 22.00, а водещият Стефан Данаилов закъснява. Минават 5 минути, минават 10, него го няма. На 15-та ПТС-ът изключи, защото имаше заповед – ако на 15-тата минута записът не започне, трактът се прекъсва. Стефан пристигна точно на 15-ата минута. Притеснен, поднася извинения – имало наводнение в апартамента му и той помагал на Мара /съпругата му/ да почисти. Техниката обаче отказа да включи. На другия ден обясних това и на Иван Славков, и на техническия директор, но те не приеха обясненията ми. Тогава си подадох оставката. Иван написа върху нея „Да“. И аз си тръгнах. Беше 1976-а. Цял месец останах извън телевизията. По това време Павел Писарев вече беше станал директор на кинематографията и един ден ми се обади: „Идваш при мен! Ела след седмица да ти подпиша заповедта“. Отивам след седмица и Писарев още от вратата ми съобщава: „Съжалявам, няма да стане! – Защо, питам аз. -Ами Иван се обади и каза, че му трябваш и те връща в телевизията“. И аз се върнах на „Сан Стефано 29“. Заявих, че искам да се занимавам само с режисюра. И така и стана.
  • ·Коя бе най-скъпата тв програма, която си снимал?
  • ·През 1979-а ми дадоха 750 000 лева (днешни 6 милиона!) за новогодишната програма. Сумата беше одобрена от ръководството на телевизията за два дни. По средата на снимките ме вика икономическият директор Авксенти Соколов и ми казва: „Парите трябва да станат 900 000! – Как да станат толкова много?“, питам аз, когато на всички плащаме двойни тарифи.“Тройни нямаше. За главна роля се взимаше 280 лева, за едно участие на певец – 560 лева. Това бе месечната заплатата на зам.-министър. Огромни суми! Соколов обаче не търпи възражение: „Не знам, намираш начин! Трябва да ги изхарча тези пари, в противен случай ще трябва да ги върна на Министерство на финансите.“Тогава спешно заминах за чужбина да търся чужди певци за програмата, купих перуки и гримове „Макс фактор“ за говорителките, дискове за фонотеката на БНТ, изхарчих още 50 000, но повече не можах. Останалите пари ги върнах.

Много пари отиваха за програми във връзка с посещения на държавни глави. Спомням си, когато Тодор Живков посрещна Индира Ганди в София, настана някаква еуфория. Извикаха ме да правя спектакли по повод нейното пребиваване, Людмила Живкова беше починала. В НДК подготвихме огромна постановка – само фолклорните групи бяха 2400! На тълпи влизаха на сцената. Пултът, откъдето командвах спектакъла, беше зад т.нар. правителствен кът на първи балкон, после го свалиха долу в средата на залата. И по едно време чувам преводача на Тодор Живков. Индира Ганди му предлага да изпрати трима нейни факири да изнесат в София представление. Отговорът на Живков беше: „Аз имам седем милиона факири. Плащам им по 300 лева, те харчат по 2000 лева!“

  • ·Ти беше много взискателен и безпощаден към говорителките. По твоите критерии коя бе най-красивата от тях?
  • ·Най-красивата говорителка беше Анахид Тачева. Но Мария Тролева, лека й пръст, беше нещо уникално. Тя е изключително фотогенична в кадър, а в живота си беше едно обикновено момиче. Веднъж я виждам на ул. „Цар Асен“ в една хлебарница, наредила се на опашка за хляб и никой не може да я познае. Ани Тачева и Лили Ванкова също грееха на екран, но Мария беше над всички.
  •  Гласът ти кънтеше из студията, когато снимаше някоя програма. Подчинавал ли си се на капризи на певци или на артисти?
  • ·Не! Не е имало случай да ми се противопоставят. За мен режисьорът е диктатор. Изкуството е диктатура. Ако режисьорът знае какво иска, работата ще върви – актьорът е доволен, смее се, не е подтиснат от режисьора. Ако обаче режисьорът не знае и се мотка, актьорът му се качва на главата. Никога не съм гонил актьор от продукция, защото аз предварително си ги избирам и знам какво искам от всеки. Калоянчев, Парцалев, Мутафова – много работеха и всичко, което съм искал от тях, го изпълняваха. Обичах да работя с Лили Иванова и Емил Димитров. Изключителни професионалисти! Двамата си бяха приятели и нямаше съревнование между тях. Уважаваха се взаимно. Някой от тях да е проявявал капризи на сцената? Гък не можеха да кажат. Никакъв каприз! Казвам какво искам от тях, а Лили козируваше:“Слушам!“ И го прави. Те бяха свикнали на дисциплина и на професионализъм. Сега младите певци се лутат между кабеларката и някоя частна медия. Крайно оспорвам новите музикални формати по Нова и Би Ти Ви. Декорът може да е перфектен – моден, лъскав, но пеят на английски. Такава тъпа мания само в България я има.
  • ·От политиците с кого ти бе най-трудно да работиш?
  • ·С Иван Костов. С него просто няма разговор.
  • ·А Жан Виденов?
  • ·Той лично не ми е пречил. Аз по характер не позволявам да ми се пречи. Когато станах генерален директор на телевизията, БСП ме натискаше да сменя екипа си. Не го направих. Седмица преди да ме свалят от поста Красимир Премянов и Клара Маринова ме поканиха на вечеря. Попитах ги: какви са причините за моето махане. Те ми отговориха: първо, нежеланието ти да се разделиш с екипа си, и второ, по икономически причини. Казах: “Г-н Премянов, имате ли пари в себе си? – Да, беше отговорът. – А сега платете ракията и салатите, защото аз ви казвам “Чао”. Няма да уволня никого и няма да правя пазарлъци с вас”. Станах и си отидох.
  •  Кой политик ти е звънял, за да ти каже: „Спри това предаване!“?
  • ·Първото комерсиално предаване бе “Невада”. Звъни ми по петолъчката Нора Ананиева, по това време зам-председател на парламента. И ми казва: “Какво е това предаване, г-н Бояджиев? На какво прилича? Това е безобразие! – Извинете, казвам аз, това е комерсиално предаване, намирам че шоуто е добро. – Но аз не го харесвам.” След две седмици пак ми звъни петолъчката, пак Нора Ананиева: “Г-н Бояджиев, вие нали знаете, че аз съм депутат от Ловешкия район. – Не знам, но добре, отвръщам аз. – Много ви моля за пет билета за “Невада”, защото мои пет души избиратели не могат да си намерят билети за шоуто”. Това беше реваншът! Аз поддържах с моето лично разбиране за телевизия рейтинга на телевизията. Предаване, което не става, спирам го, режа го. И  предизвиквам екипа да направят ново предаване, по нов начин.
  • ·Защо през 1994-та спря предаването “Ку-Ку”?
  • ·Случаят с “Ку-ку” е следният. Петър Курумбашев беше щатен продуцент на БНТ. Предаването беше на запис, излъчваше се в 17.30 ч в неделя. Хонорарът му беше аматьорски нисък: 20-30-40 лева сегашни пари. Но перфектно предаване, силен хумор, Жоро Торнев му беше режисьор. Слави Трифонов и  Камен Воденичаров играят правнуците на “Мултигруп” и на “Трон”. Предаването се казваше “Мултитрон”, добра шега. Обаче с две основни грешки – в кадър, краден от “Панорама”, на Илия Павлов чрез блубокса му бяха сложили в ръцете пистолет. А на Краси Стойчев – долари. Това в цял свят е забрането. Извиках ги и им казах, че така не се работи. И ги спрях. Обясних им, че за тези два гафа отговорям аз, а не те. Сатира се прави с актьори, а не с истински образи. Те го разбраха. Казах им: “Искам да станете богати и можещи, защото вие можете!”

После тръгна “Каналето”. Тогава Слави имитираше Жан Виденов и Жорж Ганчев, Тончо Токмакчиев – Иван Костов… и това се възприемаше перфектно. Пуснах ги в праймтайма, дадох им възможност за 7 минути реклама във всяко предаване. Те получаваха 40% от общия рекламен приход,  60% отиваха в касата на държавата, при положение че 1 минути струваше $ 7 000 . По това време те взимаха по $ 20 000 на предаване, тръгнаха с големите концерти из страната. Станаха и богати, и известни.

  • ·Защо стигнахме дотук?
  • ·Защото един е казал: хляб и зрелища. Ние хляб нямаме и произвеждаме зрелища. Опростачването на нацията е жестоко! Народът вече не мисли. Той вика, крещи, не може нормално да протестира дори. Виж, че една стачка не могат да организират както трябва, а основания има.

Паднали сме много ниско. Завистта ни е завладяла. Ние си я носим като ген и сега тя се разгъна като болест. И то заразна болест за хората. Не може да сме най-бедната държава в ЕС, с най-ниски пенсии и заплати, без осигуровка за живота, хората са под постоянен страх от уволнения. Социалната ни политика, здравеопазването, образование – всичко е съсипано. Какво направихме за тези 20 години? Сами се унищожихме – като нация, като държава, не сме дори общество. Страшно е! Виж българските сериали – нямат нищо общо с българския дух.

  • ·Е, добри са българските сериали! Отдай им заслуженото.
  • ·Те са документално отражение с художествени средства на това, което става на улицата, но не в дома и в душата на човека. Това, което го има в добрите турски сериали. Някои от тях са перфектно изиграни и направени. В тях има духа на нацията, показват се традиции, морал, има човешки стойности. “Стъклен дом” не ми харесва, “Под прикритие” – също. Започва като долнопробен американски екшън. И най-важното – актьорското изпълнение не ме хвана. На всички млади давам шанс, но искам да им кажа: „Не е това пътят!“ Доста повърхностно гледат на нещата и елементарно ги представят. В нашите филми нито героите са герои, нито героинята става за секс! Къде е съвременната Невена Коканова? Няма я! Защото го няма майсторът, който да извае фигурата й.
  • ·Кога си плакал?

По време на златните момичета по художествена гимнастика, когато се издигаше трибагреникът и звучеше химнът на България. И, разбира се, ако видя българско актьорско присъствие от голям ранг. Наскоро гледах и двата филма на Рангел Вълчанов “А сега, накъде”. Те ме просълзиха, защото има казани верни неща за България и за хората. Помниш ли, когото ти работеше в телевизията, кафенето беше пълно с актьори като Калоянчев, Парцалев, Мутафова, Лолова, Ламбо, Стефан Мавродиев… Всеки ден снимаха – или детско предаване, или театър, или забава. А сега всичко се превърна в псевдо СNN. Сутрешните блокове са кошмарът на един човек, който се събужда и отива да работи. Всекидневно му се набива негативизъм. Това не е предоставяне на информация, това е концентрация на негативна енергия в зрителя. А смърфиетките, това са репортерките на телевизиите, имат седем въпроса, които знаят, и чакат отговор. Гледам ВВС, Евронюз, CNN – такива идиотщини в техните предавания няма. И в “Ал Джазира” няма такива предизвикателства.

  • · Прекалено си консервативен!
  • · Не, не, не съм толкова стар в мисленето си, колкото тези, които работят в телевизиите сега. Много сковани, много канализирани, те не виждат света, извън канала, в който работят. Ще ти дам един пример. Нашите телевизии купуват от СNN. Питам ги, а защо СNN нищо не купува от нас? Когато има голямо събитие те идват със своя репортер, със своя редактор, правят си репортажа и го излъчват по сателита. Не разчитат на наши кадри. Това е тяхната оценка за нас. В България има умни глави, има учени, има професори, има хора с опит, но никой не ги използва.
  • · Опитваш се да го скриеш, но усещам, че нещо те мъчи. Какво е?
  • · Крайно съм недоволен, че талантливи хора ги освободиха от телевизията, защото ръководството няма навика да види какво става в производствените цехове. И не познава хората. Това е пагубно за БНТ. И за зрителите. Телевизиите и медиите в момента унищожават съкровеното българско чувство за народоприсъствие. Тръгни по България да видиш какво е. Всичко се превърна в чалга, не говоря за песните. Чалгата вече е нарицателно име на мисленето на българина сега. А 22 години са минали от началото на прехода. Едно ново поколение се роди, което не знае какво е било у нас като култура. Не знае кое е добро и кое лошо, няма критерии за хубаво и грозно, няма морални ценности, няма духовни потребности… Не знам. Отчаян съм! След мен 16 генерални директори на БНТ се смениха за 16 години. Така не се работи в една държава, която има претенции да бъде център на европейската култура.
  •  Славата какво ти донесе?
  • · Не знам дали имам слава.
  • · Е!
  • · За мен славата е връзки.Чрез славата имам доста приятелски връзки, независимо къде.
  • · Имаш ли несбъдната мечта като режисьор?
  • · Да. С един мой приятел, българин, който живее в Полша, решихме да направим “Ревизор” на Гогол за тв театъра. Знаеш ли какъв беше декорът? Свинска кочина! Но постановката не стана. Вината е моя. Аз не натиснах достатъчно. И сега съжалявам за това.
  • · Ти много пъти бе критикуван. Как приемаше атаките?
  • · Отговарял съм. Приемал съм всичко спокойно. Ти помниш ли за какво ме критикуваха?
  •  Предимно за новогодишните програми.
  •  Да, нямаше Новогодишна програма, която да не бъде оплюта в деня, в който се излъчва, и след това, като се повтори, да кажат: Бре, то е много добро! Пък и тогава критиките бяха много ограничени – от проф. Каракашев, или от проф. Михайлов, който имаше рубрика в “Култура” от 80 реда. Първата си уникална похвала получих през 1971 именно в ”Култура”, по това време Павел Писарев беше директор на БНТ. По негово предложение направихме едно шоу “Ало, София, тук Букурещ!” Като излезе на тв екрана Владо Каракашев написа най-възхвалното слово за забавна програма.
  •  Преди десет години ми беше казал: “Искам да умра от инфаркт, не от болест.” И днес ли мислиш така?
  •  Да.
  • · Защо?
  • · За да бъдат спокойни хората край мен, да не ги мъча с болестта и аз самият да не се мъча. Знам, че това е краят! Дали ще съм на 82 или на 85 – няма никакво значение. Затова ти казах тогава, че искам да умра от инфаркт или от инсулт – да е отведнъж!
  • · Мислиш ли си за смъртта?
  • · Не. Какво да мисля за смъртта? Гледам философски.
  • · От всичките ти жени, които пърхаха около теб, с коя сега живееш?
  • · Има само една жена край мен, Весела, от 15 години сме заедно, разликата ни е 40 години. Тя живее с мен. Много добре се държи.
  • · Какво я задържа при теб при разлика от 40 години?
  • · Има една обич, която изникна спонтанно. И най-вече нейният характер. Много добро момиче е. Е, оплаква се от моя характер, но връзката ни върви добре.
  • · Как се запознахте с Весела?
  • · Беше случайно. Бях станал вече генерален директор на БНТ и бях много зает. Излизах сутрин в 6:30 и се връщах в 11. Една вечер се прибирам и виждам две момичета изнасят багаж от кооперацията. Тя живяла над мен две години, но аз не я познавам. Спрях се, попитах я къде отива – изнася се, какво работи – барманка, защо – така и разбрах. „Хайде, идвай при мен“, подканих я и… така тръгна всичко. Сега учи англйски. На 1 април ще навърши 40 години.
  • · Какво ви свързва?
  • · Приятелство. Само приятелство.
  • · Но в една връзка освен приятелство, трябва да има и нещо друго?
  • · Остава приятелството.
  • · И тя е доволна и щастлива?
  • · Да.
  • · Тя преди това имала ли е брак?
  • · Не.
  • · Защо не се ожениш отново?
  • · Изпатил съм си от бракове.
  • · Знам, че имаш един брак.
  • · Не, два са. Първият ми брак трая две години.  Ожених се през 1956-а, разведох се през 1958-а.
  • · Коя е първата ти съпруга?
  • · Живка Христова. Много хубаво момиче. Бях студент трета година във ВИТИЗ. Тя беше химичка, лаборантка. Преди две-три седмици един българин от Щатите, професор, се връща в България и ние го каним в предаването „Полет над нощта“. Много любопитна личност. В 11:30 го чакам, за да му кажа какво ще правим. Той пристига и вика: „Здравей, роднино! – Каква роднина? – Еми, аз съм племенник на Живка, от първия ти брак.“ Аз Живка не съм я виждал от развода си.
  • · Защо се разведохте?
  • · Няма нужда да говоря за това.
  • · Тя омъжи ли се след това?
  • · Омъжи се, има син на 40 години.
  • · А вторият ти брак с кого е?
  • · Втория ми брак е с Елена Маркова, която имаше вече един брак зад гърба си. Примами ме с изречението: „Бременна съм“. И аз казах: „Добре, женим се, но не влизаш в моята къща“. И тя така и не стъпи в дома ми. Бракът ни трая 4 дни! Толкова бе познанството ни. Разведоха ни и по взаимно съгласие. Беше 1991 година. , После тя се ожени за Стуци (Стоян Янев – б.а.), бившият главен архитект на София.
  • · Призна ли детето на Елена?
  • Да,  Мария-Луиза е студентка в Държавната консерватория.
  • На какво се дължат тези катаклизми в личния ти живот?
  • Не мога да имам личен живот при тази професия.
  • Защо винаги късно признаваше децата?
  • А не! Не аз съм ги признавал. Съдът ги признаваше!
  • Още по-лошо!
  • Имах един случай от 1979 година. Току-що бях назначен за зам.-генерален директор на НДК, който по това време се строеше. Ходех по цял ден с каска из двореца. Срещу строежа имаше една къщурка, където беше офисът ми. Един ден влиза при мен някакъв човек и ми вади свидетелство за раждане. Питам: “Какво е това. -Ами, познавате ли това лице? Да се договорим, да видим!” Викам:”Марш! Никакви договорки!” След два месеца получавам призовка за дело за бащинство. Отивам в “Пирогов”, тогава нямаше ДНК, и давам кръвна проба. Лекарят ми каза след два дни да отида за резултатите. Отивам след два дни, а той ми се извинява: “Не съм готов. – Не, пояснявам аз – това е за друга проба, идвам за втори случай”. Докторът щеше да припадне. Така признах едновременно двете ми дъщери. Много са симпатични, добри момичета. Едната ми доведе внука Филип… Но заради майка й ме уволниха. Уволниха ме от НДК. Не било морално да имам дете без брак. Но аз не знаех, че детето се е родило.
  • А защо по едно и също време те търсят за бащинство?
  • Оказа се, че двете дами, майки на дъщерите ми, се сприятелили и решили по едно и също време да търсят родителски права от мен. Разликата на децата е една година. Е, осъдиха ме! Разчу се по високите етажи вЦК на БКП и ми лепнаха, че съм “неморален”. Как може да съм неморален, след като признах децата, станаха умни, възпитани. В една и съща година ги изпратих абитуриентки.
  • ·Към коя от жените имаш най-голям грях?
  • ·Като изключим Весела, към всички! Правил съм грешки с жените, но признах всичките си седем деца.
  • ·Защо не се ожени за някоя от тези майки?
  • ·Как ще се оженя за майка, която ражда, без да ми каже? Не знам, че е бременна и след години ми сервира акт за раждане! Какво цели? Интереси. Е, сега сме добри приятели. А дъщерите ми не могат да се оплачат от мен.
  • ·Не си ли си ги огорчавал? Искаш ли прошка от някоя?
  • ·Не, никога не съм ги огорчавал. На каквото са посягали от моето, аз съм им го давал. Не съм се бъркал на никого в живота…
  • ·Не си ли отнемал нещо от детството им, лишавайки ги от присъствието си като баща?
  • ·Напротив! По време на детството им те бяха постоянно с мен. Едната дори я водих до Китай!
  • ·Това е отбиване на номер – разходка до Китай. Удоволствието сутрин да им правиш закуска, вечер да им четеш приказки…
  • ·Това е абсурдно за мен! Трябва някой друг на мен да ми прави закуска, не аз да я приготвям. Иначе мога да ги закарам в сладкарница и там да си поръчат, каквото искат. Това съм аз.
  • ·Бонвиван, както винаги си казвал.
    • · Така е. Аз съм бонвиван. Като баща ми. Искал е да се ожени за майка ми, но родителите й, богати хора, казват – не! Обичам да се раздавам. Каквото спечеля, го изхарчвам. Нямам банкови сметки, нямам вили, возя се с такси. Наследих имоти и от родителите на майка ми, унгарката, и от осиновителите си. Продадох всичко.
  • · И раздели парите между децата си.
  • · Не, те трябва сами да си извоюват всичко в живота. Аз съм им давал, докато навършат 18 години. После такова отношение е противопоказно за човека, който трябва да се бори сам за своето бъдеще. В България това е тъжна работа – бабата и дядото хранят внука! Съжалявам – при мен това не може да стане.
  • · Странни разбирания имаш! Не са типично български.
  • · Аз не съм и типично българин. Мелез съм. Но нямам нищо арменско. Прям съм. Казвам това, което мисля. Когато вярвам в нещо, смятам, че то е право. Когато сбъркам – извинявам се и отстъпвам.
  • · А децата ти щастливи ли са покрай теб?
  • · Аз рядко ги виждам. Обаждат се редовно. Уважение има, но не съм супер патриархално настроен към тях. Най-малката е на 19 години, най-голямата – на 39.
  • · Все пак не съжаляваш ли за нещо?
  • · При мен сантимент няма, при мен има сълзи на радост и тъга. Но никога съжаление. За нищо не съжалявам, което съм правил. Категорично!
  • · Искам да те върна при корена ти, за те разбера по-добре.
  • · Няма корен! Не търси корени при мен!
  • · Преди да се “закотви” Весела при теб, ти живееше от кръчма в кръчма. Питала съм се как издържаше на самотата?
  • · Не съм бил никога самотен, защото като влизах от кръчма в кръчма, навсякъде имаше поне 10 души, които ме познават. А сега като отидем двамата с Весела в кръчма, нито един не познавам. Аз живея с обществото. Обичам хората. Друг е въпросът, че те не винаги ми отговарят със същото. Лошото е, че в България възрастните хора много много не се зачитат.
  • · Усещаш ли го това върху себе си?
  • · Уважение има, но не зачитат възрастта. Не мисли, че се оплаквам. Аз съм достатъчно оценен. От 1970 година насам животът ми е свързан само с телевизията и с театъра. Каквото съм могъл, направил съм, а то не е малко. За съжаление това, което се случва днес в националната телевизия, не ми харесва. В ръководството й са само матриархатки. А в последните десет години аз не правя това голямо и съществено, което наистина още мога.
  • ·  Какво ти казва Весела за този бурен твой живот? Не те ли съветва да почиваш повече?
  • · Не. Няма начин! Тя сега не работи сега и аз трябва да работя и за нея. Съкратиха я. Работеше в телевизионна интернет компания.
  • · Каза, че си диктатор на сцената, и в отношенията с жените ли си такъв?
  • · Не винаги.
  • · Всичко ли постигна в живота си?
  • · До 80 години, ако човек не постигне това, което може да постигне, тогава са били безсмислени тези години.
  • · Благосклонна ли беше съдбата към теб?
  • · Смятам, че е била благосклонна с всичките перипети, уволнения, падания, качвания. Аз съм доволен. Няма да си отида огорчен от този свят!

Корицата на февруарския "Биограф", част от който е и последното голямо интервю на телевизионния диктатор Хачо, роден под името Имре...

Advertisements