Интро #106

Редакционният увод в юлския „Биограф“

Intro_106

Киното има по-голям принос към душевния ми свят от църквата. Всичките ми представи за слава, успех и красота са се появили от големия екран. Там, където християнската религия отстъпва все повече територии и влияние, киното запълва вакуума и ни захранва с митове и образи, които мотивират постъпките ни.

Джон Ъпдайк (1932-2009)

Свикнахте ли да живеете без забавлението на големия екран? Ние в Biograph – не. Каквито и нови технологии да се появяват, колкото и да сме обсебени от продукцията на НВО, Netflix, Apple tv, YouTube и Amazon върху 50-инчовите си телевизори, магията да притихнеш в тъмния салон и да се потопиш в един друг свят ще остане още дълго време несравнима и незаменима.

В края на този необичаен юли киноиндустрията най-сетне ще започне да се връща към живот. Една от основните причини хората да се събират на големи групи и затварят на тъмно отново ще ни изпълва с трепетно очакване. Какво ще ни предложи най-масовото и обичано изкуство, което през последните месеци беше поставено на колене? Ще прочетете на следващите страници.

Успоредно със завръщането на голямото кино, този месец нашият акцент е и една от вечните негови емблеми – филмът, който преди 45 години промени тази индустрия завинаги. „Челюсти“ се превърна в архетипа на феномена „летен блокбъстър“. В образа на голямата бяла акула, която тероризира американско курортно градче, е закодирана цялата смайваща очите и ума магия на това забавление. По ирония на съдбата, близо половин век по-късно човечеството е поставено в ситуацията да го преоткрива наново. Добрата новина след цялата тази ужасна криза е, че сега ще се радваме на някои неща така, сякаш ги виждаме за първи път.

И когато най-късно след месец се потопим отново в онзи особен уют на киносалона, когато ни лъхне позабравената му миризма и посегнем да изключим телефоните си, за да се пренесем някъде надалеч, ще бъде полезно да си спомним как през 1975-а, не без помощта на Стивън Спилбърг, се е завъртяла добре смазаната машина за илюзии и много пари. Този брой на Biograph се е постарал за това.

Приятно четене!

 

Георги Неделчев,

редакционен директор

 

„Биограф“ с юлски брой-блокбъстър

Завръщането на голямото кино и първият летен хит „Челюсти“ от 1975-а са акцентите в новия том, който вече е на пазара

Cover#106

45-годишнината от появата на първия истински летен блокбъстър – „Челюсти“ – стана повод за списание №1 у нас да излезе с киномански юлски брой. Том №106, който вече е на пазара, разказва не само за легендарния трилър на Спилбърг и неговата акула, но и за цялата революция, която той предизвиква в холивудската машина за пари и илюзии. Успоредно с това „Биограф“ прави преглед на най-очакваните премиери, които ще се появят на голям екран в близките месеци след рестарта на тази индустрия.

В отделен ретроспективен материал списанието разказва любопитни истории от снимачните площадки на някои от най-обичаните български филми, режисирани от Николай Волев. Специален очерк е посветен на един от най-големите асове на френското кино – Мишел Пиколи, който си отиде от този свят мрез май на 94-годишна възраст.

Сред другите акценти в броя са материалите за Астрид Линдгрен – легендарната авторка на „Пипи Дългото чорапче“, от чието създаване честваме 75 години. Отдадена е почит и на вече покойната българска преводачка Вера Ганчева, на която дължим адаптирането на любимата детска книга на наш език.

Интервюта с тв водещата Аделина Радева, с естрадната легенда-юбиляр Кристина Димитрова и любопитен преглед на избухналата наново космическа война между САЩ, Русия и Китай са другите водещи публикации в луксозното 212-странично издание. Цената на „Биограф“ остава непроменена – само 8 лева.

Content_106

 

105 броя на Biograph

105

Искате да се сдобиете с пропуснат брой на любимото списание и да попълните колекцията си? Припомняме, че има няколко начина за това.

Първият е чрез заявка за доставка по куриер на e-mail editorial@biograph.bg. Посочете броевете, които ви интересуват, точен адрес и телефон за контакт. Доставката е за ваша сметка и с наложен платеж. В зависимост от броя списания и адреса, цената на куриерската услуга варира.

Вторият начин за поръчка на стар брой на Biograph е чрез сайта Bookshop.bg. Оттам можете да заявите доставка и за чужбина, със съответните куриерски разходи.

Третият начин е да посетите книжен център „Гринуич“ на бул.“Витоша“ в София.

Подробности за акцентите във всеки брой можете да откриете във фотоалбумите на нашата фейсбук-страница.

Приятно четене!

Интро #105

Редакционният увод в юнския „Биограф“

Intro_105

Моят стил е много лесен за имитиране. Достатъчно е да замяташ коса, да носиш големи слънчеви очила или малка рокля без ръкави.

Одри Хепбърн (1929-1993)

Искахме да посветим корицата си на Джорджо Армани още преди месец, но ужасната загуба на Милен Цветков промени плановете ни. Срещата с живата легенда на италианската мода, макар и отложена за кратко, и днес обаче е точно толкова навременна, колкото и в произволно избран момент от последните десетилетия. Той просто е първото име, което изниква в съзнанието, когато се говори за стил, елегантност и творческо постоянство.

Тази пролет Армани стана едно от лицата на солидарността в борбата с корона-епидемията. Пренастройвайки фабриките си за нуждите на медицинския персонал в бедстващата си страна, самотният самурай на световната мода показа за пореден път, че за него нито модата, нито трупането на печалби е самоцел. Животът и кариерата му са поредица от уроци, които се постарахме да съберем върху 18 от юнските си страници.

Това е и първият ни брой за тази година с акцент върху модата. Ако предишните ни такива – с Джани Версаче, Карл Лагерфелд, Клаудия Шифър и Коко Шанел – са ви харесали, мисля, че и сега няма да сте разочаровани. Освен с Армани, сега ви срещаме и с неговия римски колега и конкурент Валентино. Разказваме и за произхода на най-популярните брандове в световната мода.

Ще ви срещнем по-отблизо и с трима обичани юбиляри от три различни изкуства – киното, музиката и кулинарията. Холивудският ас Ал Пачино навърши 80, гениалният мелодик Стефан Диомов – 75, а Ути Бъчваров, от чието име веднага ни се дояжда нещо закръгли 50-те. Да са живи и здрави и все така умело да изпълват душите и телесата ни с хубави неща.

Но не пропускайте и очерците за младия австрийски канцлер Себастиан Курц, за сприхавия руски милиардер от Солун Иван Савидис и за култовия тв сериал „Туин Пийкс“, който се появи точно преди три десетилетия.

Приятно четене.

Георги Неделчев,

редакционен директор

Джорджо Армани в нов моден „Биограф“

Дизайнерът Валентино, тенорът Андреа Бочели и юбилярите Ал Пачино, Стефан Диомов и Ути Бъчваров са другите големи имена в юнския брой на списанието

Cover#105

С портрет на патриарха на италианския стил Джорджо Армани на корицата си, „Биограф“ зарадва почитателите на модата с пореден фешън-брой. Юнското издание на най-четеното българско списание разказва върху 20 страници за живота и кариерата на „самотния самурай“ от Милано, който не се поколеба да превърне шивашките си цехове във фабрики за защитни костюми, след като страната му изпадна в бедствено положение покрай корона-епидемията. Изданието прави преглед и на най-ефектните тоалети, създавани от Армани за звездите на киното и музикалната сцена.

Valentino_01

Модният „Биограф“ поставя акцент и върху друг италиански дизайнер – римлянина Валентино, чиято марка отбеляза 60-годишен юбилей наскоро. Отделен голям очерк проследява историята на всички големи световни брандове – Gucci, Hermes, Louis Vuitton, Burberry и Fendi.

Трети италиански акцент в съдържанието е очеркът за слепия тенор Андреа Бочели, който удиви света с концерта си в празната катедрала на Милано навръх тазгодишния католически Великден.

Другите големи материали в юнското списание са посветени на трима юбиляри – 80-годишния холивудски ас Ал Пачино, 75-годишния композитор-мелодик Стефан Диомов и 50-годишния телевизионен кулинар Ути Бъчваров.

„Биограф“ разказва подробно и за кариерата на младия австрийски канцлер Себастиян Курц, чиято държава бе сред отличниците на Европа в справянето с корона-епидемията. Не по-малко интересен е и очеркът за „руския цар на Солун“ – милиардера Иван Савидис, който е сред най-ексцентричните футболни босове и туристически предприемачи в нашия регион.

Цената на луксозното списание остава непроменена – само 8 лева.

Content_105

 

Интро #104

Редакционният увод в майския „Биограф“

Intro_104

Страхът от смъртта произлиза от страха от живота. Ако един човек живее пълноценно, той е готов да умре във всеки един момент.

Марк Твен (1835-1910)

Нелепата, но също така и зловеща гибел на Милен Цветков се случи в момент, в който тъкмо започнахме да преосмисляме много неща в ежедневието си. Навръх Великден по един ужасяващ начин тя ни напомни, че каквито и болести и епидемии да връхлитат човешкия род, най-големите опасности за него са създадени и провокирани от самите хора. Те са непрекъснато сред нас, понякога невидими като микроскопичен коронавирус. Свикнали сме с тях или просто не ги забелязваме. Или се правим, че не ги забелязваме. Най-ужасните неща не са създадени от природата – те са плод на нашето отвратително днешно самодоволство и на нашите все по-задълбочаващи се пороци.

Симпатичният и винаги усмихнат Милен плати горчивата цена да стане невинна жертва именно на такова самозабравяне. Уби го не просто някой си там келеш – уби го нещо, което вирее сред нас, пред което мнозина от нас най-редовно си затварят очите.

Милен си преждевременно, но не живя напразно. Постигна неща, които много хора не успяват да постигнат за далеч по-големи периоди от време. Беше будната съвест на българите. Понякога ги ръчкаше умишлено, като едно хитро дяволче, провокираше ги и им се надсмиваше. Но понякога беше и сериозен, угрижен и тъжен.

Biograph днес се сбогува с него с един не по-малко сериозен и подтикващ към размисъл майски брой, в който повдигаме и други не по-малко тревожни теми. Успоредно с това обаче искам да ви уверя – все така от дивана на хола си, където и миналия месец писах тези редове – че животът, с всичките му малки и по-големи радости, няма как да спре. През този драматичен месец май ни е било съдено да го обикнем неподозирано много. Нека го ценим и му се радваме, защото е твърде крехък, и да го пазим с цялата отговорност, на която сме способни.

Георги Неделчев,

редакционен директор

 

Сбогуване с Милен Цветков в „Биограф“

Освен върху живота и кариерата на трагично загиналия водещ, майският брой поставя акцент и върху медицинската тематика

Cover_issue#104

Станалата емблематична селфи-снимка на Милен Цветков с медицинска маска изпълва корицата на новия брой на „Биограф“, който вече е на пазара. В своята майска Cover story списанието казва последно сбогом на убития от дрогиран шофьор телевизионен водещ, който макар и млад още приживе се беше превърнал в легенда. Върху 14 страници с много снимки списанието проследява най-важните моменти от живота и кариерата му и поставя акцент върху приноса на Милен върху развитието на българската медийна среда. В този брой „Биограф“ се сбогува и с един от най-обичаните наши актьори – Вълчо Камарашев, който почина на 9 април на 82-годишна възраст.

Другите водещи теми в майския том #104 на популярното списание са свързани с продължаващата епидемия от корона-вирус. Направен е задълбочен преглед на най-епохалните медицински открития в досегашната история на човечеството. Отделен очерк е посветен на „майката на хигиената“ Флорънс Найтингейл. Припомня се и голямото съперничество между учените Луи Пастьор и Робърт Кох, довело до фундаментален напредък в световната медицина.

Интервю с певицата Галя Курдова, която е една от звездите на тазгодишното шоу „Като две капки вода“ и очерк за еко-активистката Ерин Брокович, която през 90-те години повежда битка срещу американските промишлени гиганти, както и за германския милиардер-филантроп Дитер Хоп са сред останалите акценти в най-четеното българско списание. Цената му остава непроменена – само 8 лева.

Content_104

Владимир Илич Ленин – фанатичният революционер

Човекът, който даде нов ход на историята, можеше хладнокръвно да подписва заповеди за разстрели, да издава декрети за масов терор и в същото време да плаче от любов

ЖАНИНА ДРАГОСТИНОВА/ Biograph #74, ноември 2017

Lenin

Първият случай в световната революция, когато революционерът е обявен за нетрудоспособен и му е назначен придружител – така някои изследователи се шегуват със ситуацията, в която изпада в последните  десет месеца от живота си вождът Владимир Илич Ленин. Прекарва ги 30 километра южно от Москва в бившето селище Горки, по-късно преименувано на Горки-Ленинские. Живее в имението на героя от Гражданската война Писаров и Зинаида Морозова, вдовица на текстилния индустриалец и колекционер на изкуството Морозов. През 1918-а имението е национализирано и се използва като санаториум за лечение на партийната номенклатура.

За първи път Ленин посещава санаториума именно същата година, след опит за покушение върху него от страна на есерката Фани Каплан. Тогава есерите (Партията на социалистите-революционери, най-влиятелната немарксистка левица в Русия от началото на ХХ век – бел. ред.) влизат в конфликт с болшевиките, които вече са започнали да установяват диктатура. На 30 август 1918-а Ленин произнася реч в московска фабрика. Излизайки от сградата, чува, че Фани го вика по име, обръща се към нея и тя изстрелва три куршума. Единият преминава през палтото му, другите два го улучват вляво във врата и в белия дроб. Ленин оцелява, но така и не успява да се възстанови напълно от раните си. В санаториума е откаран отново през 1923 г., когато след спречкване и грубост от страна на Сталин получава трети инсулт.

По това време в сградата все още личат следите от предреволюционния разкош – мебелите в елегантния стил “ар нуво”, холандските кахлени печки, резбованите маси, зимната градина с мраморни статуи и палми. Но от друга страна, къщата вече е преустроена така, че да приюти революционерите-инвалиди. Към стаята на Ленин на първия етаж води стълба, снабдена със специални перила, на които вождът да може да се подпира. Телефоните в партера са снабдени с огромна увеличителна фуния, така че почти оглушалият ръководител да може да води разговори с Кремъл. Всъщност връзката невинаги се осъществява, а Ленин често се оплаква от саботаж. Врагът, както правилно усеща той, се намира вътре в страната, вътре в партия, вътре в санаториума. Пролетариите от другите държави все още го тачат, например от Англия му изпращат специална инвалидна количка. За беда тя трябва да се управлява с дясната ръка, която отдавна е отказала да служи на останалата част на тялото му, затова Ленин така и не използва английския подарък.

Но управлението на количката е най-малкият проблем за Ленин. През януари 1924 г. никой вече от обслужващия го персонал не вярва, че той някога отново ще е способен да вземе в свои ръце управлението на държавата. Официално Русия се ръководи от триумвирата Каменев, Зиновиев и Сталин. Неофициално – Сталин е присвоил цялата власт.

Последният ден на пациента Владимир Илич

започва както всички предишни – с кафе и бульон. После упражнения по писане с лявата ръка, след това гледане на филм в зимната градина. Ленин е страстен кинолюбител и гледа всичко, което му пусне прожекционистът – без значение дали филм на Чаплин или документален репортаж. Откакто е в санаториума, Ленин не прави нищо без разрешението на медиците. Освен това четиричленният лекарски екип старателно записва всяко негово действие, желание, думи и записките се предават на Сталин. По предишно нареждане на Ленин в дома има аптека, в която се пазят достатъчно лекарства, че болшевиките да могат да я използват и в ситуация на гражданска война. Отдавна обаче Сталин следи за наличното в аптеката и какви точно медикаменти взима първият другар.

Под предлог, че това е грижа за здравето му, строго се следи и за посетителите, обмяната на информация. Когато през декември 1922 г. Ленин диктува на жена си писмо до Троцки, Сталин изпада в състояние на бяс – обвинява я, че е нарушила указанията, свързани със съобразяване със здравословното му състояние, и не я оставя на мира, докато тя, бледа и хълцукаща, не се свлича на пода.

На 21 януари 1924-а към 16 часа Ленин получава поредния мозъчен удар, вдига висока температура и изпада в кома. Смъртта му настъпва в 18,50 ч. Близо двайсет минути лекарите се опитват да го върнат към живота, но напразно. След което те спират часовника, като задържат стрелките на момента на смъртта, и информират Кремъл.

Нито един от важните другари

болшевики не се намира в този момент до смъртния му одър. По-късно Николай Бухарин, главен редактор на партийния вестник „Правда“ ще разкаже, че Ленин починал в ръцете му, но историците отхвърлят тази версия като недостоверна.

В Кремъл сякаш очакват вестта, автомобилите прекалено бързо спират пред санаториума, дори преди лекарите да са направили аутопсия на тялото в банята, преди десет медицински лица да са подписали смъртния акт, преди скулпторът Сергей Меркуров да е снел смъртната маска и отпечатъците от ръцете на покойника… Сред другарите липсва Лев Троцки – по препоръка на лекарите заради загадъчно вдигане на температура в този момент той се намира на почивка на Черно море. По интересен е фактът, че Троцки отсъства и от погребението: Сталин нарочно му е съобщил друг час на събитието.

Мумифицирането и полагането му в мавзолей, твърди се, става против волята на жена му и против логиката на идеите му. „Когато човекът Ленин умира – пише британският историк Орландо Файджис – се ражда богът Ленин“.

Владимир Илич Улянов е

роден на 22 април 1870 г.

в Симбирск (днес Уляновск). Дядо му е освободил се от крепостничеството селянин, работещ като шивач. Баща му е завършил университета в Казан, който, след дългогодишна дейност като преподавател във висшите училища в Пенза и Нижни Новгород, става инспектор, а след това и училищен директор в Симбирск. Царят му дава благородническа титла.

Майка му е с германски произход, самоука, говори няколко езика. Макар че след също така самостоятелна подготовка полага успешно изпит за учителка, след сватбата си тя се отдава само на семейството и не тръгва на работа. Според царската йерархия Ленин се води дворянин, макар и семейството му да не принадлежи към най-висшия кръг от аристокрацията.

Той е само на 16 години, когато трябва да преживее тежък удар: първо баща му умира от мозъчен кръвоизлив, а след това по-големият му брат е осъден на смърт. Причината е, че участва в група, подготвяща атентат срещу царя.

Всички пътища на останалите Улянови към висшето общество са отрязани, но въпреки това семейството продължава да живее охолно. Към държавната вдовишка пенсия майката разполага и с приходите от селско имение.

Екзекуцията на брата

обаче оставя дълбоки следи върху младия Володя и напълно съзнателно той тръгва по неговия път. Чете книгите му, търси контакт с приятелите му. Завършва с отличие средното си образование, интересите му са с голям диапазон, известен е и като добър шахматист.

Владимир Илич се записва да учи право в университета в Казан, но още първата година е изключен заедно с други студенти заради участие в протести. Всъщност активността му в тях е нищожна – наказанието си отнася главно заради вината, която тежи върху семейството още от брат му. Бивш негов учител от гимназията се застъпва за отмяна на неговото наказание, но напразно.

Семейството му купува селско имение в Самара, но Владимир няма никакво отношение към селския труд, също така не общува и със селяните. Всичките му познания за селския живот се опират не на непосредствен опит, а на книгите. Аристократичният му живот не секва – прекарва времето си в дълги разходки, четене на политическа литература и самообразоване в правните науки. През 1891-а взима с отличие изпитите си за юрист, макар че не е студент. След това за кратко работи като помощник-прокурор. Завежда и две дела по лични проблеми – веднъж срещу селяни, които са пуснали добитъка си в семейното му имение и втори път – срещу френски благородник, който при негово посещение в Париж едва не го сгазил с колата си.

Като адвокат в Самара Улянов завежда дело срещу помощни акции, които висшето общество организира, за да спаси най-бедните от масов глад. За него гладът е път към социализма, средство, което разяжда вярата в Бога и царя. Самият той въпреки гладните години иска от селяните, които са наели семейното имение, да му изплащат навреме и до копейка уговорената сума.

Владимир Илич става член на

тайното движение „Народна воля“,

което провежда различни терористични акции срещу представители на империята и подготвя свалянето на власт чрез селско въстание. В аграрната държава Русия според „Народна воля“ носителите на революционните идеи са само и именно селяните.

Но скоро Илич се откъсва от аграрсоциализма и започва усилено да се занимава с учението на Маркс за капитала и пролетариата. През 1894 г. в своя студия „Развитието на капитализма в Русия“ той за първи път използва марксистките понятия за процесите. Посочва, че държавата му, макар и доминирана от селяните, вече необратимо е влязла в индустриалната епоха. Затова вместо селяните, носителите на революцията трябва да са работниците. По време на подготовката на студията той е

арестуван като член на марксистки кръжок

и изпратен за три години на заточение до сибирската река Лена. Според една от версиите за появата на името Ленин, псевдонимът идва именно от названието на реката. Според друга, бавачката му се е казвала Лена, и като малък, като са го питали на кого е дете, той е отговарял „Ленин, Ленин“ – т.е. на Лена. Третото обяснение е, че е използвал много и различни псевдоними, криейки се от официалните власти, например само в Мюнхен на два различни адреса е записан с две различни имена: Йордан К. Йорданов и Майер, но от всички тях името Ленин му допаднало най-много.

След завръщането си от заточение Владимир Илич дава нов тласък в развитието на марксисткото движение. Основната му грижа е създадената през 1898 година Руска социалдемократическа работническа партия да се сдобие с орган, който да разпространява идеите ѝ сред многобройната антицаристка опозиция. Тъй като такъв радикален политически вестник може да бъде издаван само извън Русия, през 1901-а

Ленин заминава за Женева,

след това за Мюнхен. Излизащият там вестник „Искра“ е негово дело, там той пише статии и организира нелегалното внасяне на изданието в Русия. В родината си поддържа връзки с различните нелегални организации, в един момент се оказва ключовата фигура, която свързва отделните звена в единна мрежа. Използва позицията си, за да прекара два възгледа, които могат да бъдат определени като поуки от революционното време на отминалото десетилетие на 90-те: първо – за да бъде разрушен държавният апарат, е необходима готова за удар организация от убедени революционери и второ – този авангард трябва да работи за класовото осъзнаване на работниците.

Идеите си Ленин излага през 1902 г. в текста

„Какво да се прави?“.

Един въпрос се оказва особено съществен за членовете на партията, който година по-късно се оказва едва ли не разделителна линия по време на втория партиен конгрес: кой може да стане партиен член? Всеки симпатизант? Или само активистите, които са готови да се откажат дори от личния си живот? Тъй като преди гласуването някои делегати напускат залата, Ленин успява да наложи възгледа си, че партията трябва да се състои само от активните революционери и оттук нататък фракцията му започва да се нарича болшевишка, т.е. на мнозинството. С радикалните си действия по-нататък Ленин всъщност превръща това мнозинство в отделна партия. Правят се опити за обединение на двете фракции, които обаче завършват с неуспех и то голяма степен заради него.

В началото на януари 1905-а полицията в Петербург стреля по мирни демонстранти, тръгнали към Зимния дворец с искане за намаляване на работния ден на 8 часа. Денят влиза в историята като „кървавата неделя“. Последвалите масови стачки изненадват всички революционни партии. По това време Ленин се намира в чужбина – връща се чак през есента, когато вече стачките и грабежите на дворянски имения са стигнали до размера на революция. Но според него е още твърдо рано за въоръжено въстание на работническата класа.

В тези бурни дни

той разбира, че в Русия е невъзможно да се организира успешна революция, ако не се разчита на деструктивната енергия на селяните като най-голямата и най-недоволната човешка маса в страната. Следователно оттук нататък социалдемократите трябва да прибягнат до „две тактики“: до пролетариата в битката срещу царизма задължително трябва да застане и „бедното селячество“. В тази му идея се корени и връзката между чука, символизиращ работника и сърпа – знак за селячеството, образ, който след това се използва в герба. Ленин става продължител на възгледите на ортодоксалните марксисти, като обаче на практика ги нагажда към условията на руската действителност.

В международен план с изключителна далновидност той вижда в Първата световна война предвестник на социалистическата революция. По това време обаче в ръководството на международната организация възниква конфликт между националната и пролетарската интернационална солидарност, което води през август 1914 г. до разцепление. Позицията на Ленин е категорична: трябва да се използват конфликтите между империалистическите сили и

световната война да се превърне

в гражданска. През септември 1915-а социалистите се събират в селището Цимервалд в Швейцария с намерението да изгладят недоразуменията помежду си. Но всъщност се отдалечават още повече: от едната страна са революционерите, предвождани от Ленин, от другата – реформистите. Ситуацията на фронта дава шанс за революционерите, така че доминираната от французи и германци международна комунистическа организация е принудена да приеме предложенията на руснаците.

Но много по-важна роля от призива на Ленин към въоръжено въстание изиграва друго негово виждане за развитието на революцията, формулирано през 1916 година в очерка му „Империализмът като последен стадий на комунизма“ – а именно определянето на руската императорска власт като „най-слабото звено“ във веригата на империалистическите държави. Така той извежда теорията, че революцията –

противно на учението на Маркс –

може да избухне не в развитите капиталистически страни, а в най-изостаналата: в Русия. Освен това Ленин смята, че би трябвало да се подкрепят националните движения за отделяне и еманципиране от империята като тези на Грузия или в Централна Азия, като им се даде правото да обявят собствени държави. Резултатът от това е, че болшевиките сключват пакт с отделните движения за независимост и така по-късно, след 1918 година, практически се основава Съветският съюз.

В края на февруари 1917 година, след дълго продължили протести в Петроград, царят е принуден да абдикира. За победител се смята съюзът от работници, войници от гарнизона и либерални депутати от създадената през 1905-а държавна Дума. Решаващи за изхода са и действията на фронтовите генерали, които са изгубили вярата си в монархията и я смятат неспособна да ги води към военни победи.

Опозиционните партии се издигат до важни действащи лица в новата политическа обстановка. За съжаление на Ленин сред тях са и меншевиките. Неговите болшевики не играят съществена роля в този момент, те просто поддържат новото разпределение на властовите сили.

По това време Ленин е извън страната.

През април 1917 година

с помощта на германските власти той и още 35 съратника напускат Швейцария през Германия и се отправят с пломбиран влак за Русия.

По улиците на Петроград за посрещането му, по данни на болшевиките, са мобилизирани 7000 войници. Пред съратниците си той излиза с т.нар. „априлски тезиси“, които смущават дори и най-приближените му. Ленин призовава да не се търпи повече току-що съставеното демократично правителство на Русия, а да бъде свалено.

Недоволните са много. Сред матросите се чуват призиви за арестуването му. Войниците от Московския полк взимат решение да разгромят редакцията на вестник „Правда“. Революционерът има нужда от няколко седмици, за да убеди партията да тръгне по искания от него курс.

Но изведнъж историята започва да играе в негова полза: икономическата катастрофа, в която изпада страната, огромната безработица, гладът, опитът за нова военна офанзива в Галиция, който поражда възмущението на гарнизонните войници поради страх, че ще бъдат изпратени на фронта, и накрая – опасността от контрареволюционен военен преврат.

Според документи, намерени в германски архиви, връщането на Ленин и цялостната му по-нататъшна дейност на руска земя

се финансира от Германия.

Идеята е на германския посланик в Дания, който търси начин да неутрализира немския враг във войната. При среща на германски агент с Ленин руснакът казва, че е готов да се заеме с революцията, но му липсват средства за мащабни действия. Информацията стига по дипломатическите канали до кайзер Вилхелм и след това Върховното командване се заема с финансирането.

През 1917 г. държавният секретар по външните работи пише до кайзер Вилхелм: „Русия е най-слабата брънка във веригата на нашите врагове. Затова задачата беше тази брънка да бъде разхлабена още повече и ако е възможно – да бъде откъсната. Това бе целта на дейността ни по преврата зад фронтовата линия. На първо място чрез финансиране на сепаратистки тенденции и чрез подпомагане на болшевиките. Чак когато болшевиките почнаха непрекъснато да получават средства, те бяха в състояние да започнат енергична пропаганда чрез централния си орган „Правда“ и значително да разширят отначало тясната база на партията си. Сега болшевиките са на власт. Колко дълго ще останат там, не може да се предвиди… В наш интерес е да използваме времето, в което те ще са на власт, което може и да е много кратко, като на първо място постигнем военно примирие и ако е възможно, да подпишем мир. И дума не може да става да подпомагаме болшевиките и в бъдеще“.

Погледнато от разстоянието на времето, днес се вижда, че германският държавен секретар не е бил съвсем точен прогностик, но и че Ленин е гениален тактик: той не само че добре използва германските пари, но и улучва точния момент, когато през есента на 1917-а

поставя ултиматум на другарите

да завземането на властта: сега или никога. Заплашва, че ще напусне партията и че сам ще тръгне да агитира за революция. Централният комитет се колебае, отлага, но в крайна сметка приема предложението му като свое решение. Държавният преврат, при който болшевиките взимат властта на 25 срещу 26 октомври, политически и стратегически е негово дело, макар и Лев Троцки да има думата при конкретните действия.

Ленин продължава да налага тактиката си и след това – противопоставя се на идеята да се състави правителство от всички революционни съветски партии, както диктува логиката на събитията. През март 1918-а с възможно най-малкото мнозинство той прокарва предложението да се подпише Бреск-Литовския договор, с който Русия слага край на участието си в Първата световна война. Ленин е наясно, че това е неизгодно за държавата му, но също така разбира, че режимът му се нуждае от външен мир, за да може да се утвърди вътре в страната. В последвалата руска

Гражданска война

Ленин заповядва на хората си да бъдат твърди и безкомпромисни срещу противниците си и дава пълна свобода за действие на политическата си полиция – ЧК. Отнася се жестоко със селяните, които като партизани защитават противника му – белогвардейците. Въвежда тезата за необходимостта от диктатура на пролетариата. Обръща се към учените от страната да излязат с предложения и план за възстановяване на промишлеността на Русия и нейното икономическо възраждане, както и развитието на науката.

Чрез декрет Ленин се опитва да превърне руската икономика в планово стопанство. Като първа стъпка през 1918 година са национализирани банките. В партийната програма на болшевиките се предвижда цялостно премахване на парите като платежно средство. Тъй като това е невъзможно да се реализира с декрет, правителството почва допълнително да печата пари и предизвиква хиперинфлация, благодарение на която всички парични средства се обезценяват. Ленин заръчва да се създаде централна планова инстанция, която да се занимава с

национализацията на индустрията.

Така по-късно се появява Народният комисариат. Всички частни предприятия, ако вече не са се изнесли в чужбина, стават „народни“, като имуществото им се отнема.

В същото време Ленин съзнава, че ако иска държавата да се развива, е необходимо образовано население. А в Русия огромен процент от хората са неграмотни. През декември 1919-а той издава декрет, с който неграмотните се задължават да посещават курсове за ограмотяване. Следващата година започва да се изгражда мрежа от библиотеки, до които всеки да има достъп. Осигурява се достъпност до училищата и университетите и за най-бедните, създават се т.нар. Рабфак – работнически факултети. От това време е и прочутото му изречение „От всички изкуства за нас най-важно е киното“ – просто киното може да се използва като пропаганден инструмент и сред хората, които не могат да четат и пишат.

На много места в страната започва съпротива срещу действията на болшевишката държава, тъй като тя нарушава свещеното право на частната собственост. За да спре бунтовете, Народният комисариат под ръководството на Троцки създава Червената армия, която започва Гражданска война срещу Бялата армия.

Ленин стои встрани от преките военни действия – казва, че му е прекалено късно да почне да разбира и от това, достатъчно му е да дава генералните насоки. През 1921 година белогвардейците приемат поражението си. В тези години обаче Ленин

легитимира т.нар. червен терор

като средство за справяне с белия терор. Той нарежда към белогвардейците и техните роднини да се подхожда безскрупулно и с пълна жестокост.

За да се справи с тежкото икономическо състояние след Гражданската война, Ленин въвежда „новата икономическа политика“, макар че в партията не среща пълно одобрение, а и самият той не е изцяло убеден в нея. Тя измества „военния комунизъм“ и възстановява до известна степен частната собственост в някои сектори на икономиката и по-специално в селското стопанство. За Ленин въвеждането на НИП е крачка назад от реализирането на идеите му, но я извършва от прагматични съображения за запазване на властта, която не стои лесно в негови ръце. През 1922 г. той казва: „Голяма грешка е да се смята, че Новата икономическа политика е край на терора“. И още: „Скоро ще се върнем към терора, също и към икономическия терор“.

Междувременно при вътрешнопартийната си работа забранява фракциите, с което унищожава свободното изразяване на мнение при взимането на решения.

Но явно

не е лесно да се живее

само чрез забрани. През май 1922 г. Илич получава първия си удар, с цел възстановяването му Политбюро го отделя от останалия свят и пропуска до него само избрана информация.

След относително възстановяване той се връща към политическата си дейност. Моментът е решаващ, защото се обсъжда Конституцията, начинът, по който Русия да търгува с останалия свят и най-важното – формата на субординация със страните от Азия. Спорът е главно със Сталин, който настоява останалите републики просто да се подчинят на руската. Ленин налага модела на равноправие и така на света се появява Съюзът на съветските социалистически републики.

Но здравословното състояние на Владимир Илич продължава да се влошава. Чак през 1922-а – 4 години след атентата на Каплан – той е

подложен на операция

и от врата му е изваден единият куршум. Лекарите смятат, че болките в главата, от които е страдал, са следствие от дългото задържане на куршума в тялото му, оловото се е било разпространило в мозъка. При изследванията с тогавашните възможности на медицината се установява, че той страда още от проблеми със зрението, стомашни оплаквания, безсъние, червен вятър, проблеми с оросяването на мозъка. Твърди се, че понякога е имал и кошмарни видения, което не е доказано. След първия удар следват още няколко леки и два по-тежки. Едната му страна се парализира, трудно говори, често не е на себе си. Многократно като консултанти са викани берлински лекари – братята Клемперер. Докторите не достигат до единно мнение за причините за състоянието му, в кръга на обсъжданите болести са сифилис, неврастения, калциране и запушване на артериите (както при баща му) или последиците от операцията.

Самият Ленин мисли за самоубийство. Два пъти моли Сталин да му даде отрова и всеки път получава отказ. Това дава повод на Йосиф Висарионович подигравателно да казва: „Ленин капут!“. До смъртта му така и не се разбират причините да страданието му. Изследване, направено през 2004 г., твърди, че болестта му се нарича невросифилис.

През всичките години до последния му миг

до Ленин стои съпругата му

Надежда Крупская. Тя е член на марксистки кръжок в Петербург, когато се запознават, придружава го в годините на емиграция, след революцията в Русия се занимава с идеите за разрастване на образователната мрежа. Но Надежда не е единствената жена, удостоена с любовта на Владимир Илич. 11 години след сключването на брака си той среща младата социалистка от руско-френски произход Инеса Арманд. По това време тя е вдовица с три деца, запалена от идеите на Ленин, изчела всичките му книги, намираща се като него в емиграция в Париж. Дълго време техните отношения са чисто партийни, но в един момент явно преминават и в сферата на интимното. „Ленин не можеше да откъсне монголските си очи от малката си френска приятелка“ – казва негов съвременник. В писмата си той я нарича „скъпа приятелко“ и думите му преливат от нежност и загриженост. Инеса е по-директна: „Работата тук в Париж бе хилядократно свързана с мисълта за теб. Аз не само те слушах, но те и наблюдавах, докато говореше. Първо лицето ти се оживява, второ така ми е по-лесно, защото ти не забелязваш, че те гледам“.

Колкото и да е странно, макар че се борят за сърцето на един мъж, между Надежда Крупская и Инеса Арманд не възниква съперничеството, или поне те не го изразяват по никакъв начин. Дори двете се харесват една друга, споделят, че се чувстват добре в обща компания. Биографите на Ленин смятат, че това се дължи на

„новия социалистически морал“,

според който на практика всичко е разрешено и любовта не бива да се ограничава в рамките на двама души. В този нов морал за ревността няма място. Но все пак тройката не издържа дълго. През 1913-а Ленин съобщава на Инеса, че в крайна сметка избира да бъде със съпругата си. Инеса приема решението му. Но явно любовта към французойката не напуска сърцето на Ленин. Когато през 1920 година Инеса умира от холера, присъствалите на погребението свидетелстват, че „Володя е неузнаваем. Не спираше да плаче и непрекъснато гледаше в една точка“. Ленин, който с лека ръка подписва укази за екзекуции, е сломен от смъртта на любимата си.

До ковчега на Ленин накрая остава една жена – Надежда. На нея 2 години преди смъртта си вождът диктува писмо до партията, тълкувано като политическо завещание, в което дава трезва оценка на Сталин и предупреждава какво очаква страната, ако той получи властта. Но така или иначе Висарионович вече е взел камшика на управлението.

Единствената, която се опитва да му се противопостави, е Надежда Крупская. Резултатът е, че съпругата на Ленин изпада в политическа изолация. Развитието на СССР вече не зависи от старата гвардия на болшевиките, а от новия бюрократичен апарат, воден от Сталин. Но това не би било възможно, ако един човек не беше посял зърното на революцията в земята на Русия – Владимир Илич Ленин, божеството от Мавзолея на Червения площад.

 

Джани Родари – учител по фантазия

На 14 април се навършиха 100 години от рождението на италианския писател, любимец на много поколения деца. Припомняме ви очерка на Радостина Николова да него, публикуван в Biograph #69 през май 2017-а

Rodari

ОТ НЕБЕТО ВАЛЯТ БОНБОНИ, БОГАТИТЕ СИ ТЪРГУВАТ МЛАДОСТ, ДЕЦАТА СИ ГУБЯТ КРАКАТА И ГЛАВИТЕ, А ПОСЛЕ ГИ НАМИРАТ… ТОЙ ПИШЕ ЗА ДЕЦА, НО ТВОРЧЕСТВОТО МУ Е СИЛНО БЕЛЯЗАНО ОТ ЛИЧНИТЕ МУ УБЕЖДЕНИЯ НА ПАЦИФИСТ МАРКСИСТ. ИМА ТАЛАНТА ДА СЪТВОРЯВА УТОПИЧННИ СВЕТОВЕ, КЪДЕТО БЕЗСМИСЛИЦИТЕ СЕ ПРЕСКАЧАТ ЕДНА ДРУГА, ФЛИРТУВАТ, БОРИЧКАТ СЕ, НО ВИНАГИ УСПЯВАТ ДА НАМЕРЯТ ИЗНЕНАДВАЩ НАЧИН ДА ДОВЕДАТ ИСТОРИЯТА ДО ФИНАЛ. ТОВА ПОСТАВЯ ЧИТАТЕЛЯ ПРЕД СЛОЖНА ДИЛЕМА – ДАЛИ ДА СЕ УСЪМНИ В ЗДРАВИЯ РАЗУМ НА ДЖАНИ РОДАРИ ИЛИ ДА ГО ОКИЧИ С ТИТЛАТА „МАЙСТОР НА ФАНТАЗИЯТА“

РАДОСТИНА НИКОЛОВА/ Biograph #69, май 2017

Влизайки в италианска книжарница, погледът се премрежва от книгите на Джани Родари – най-популярният детски писател на Ботуша. Днес той е разпознат и обичан както у нас, така и в редица европейски страни като Франция, Германия, Испания и Русия, и е носител на малкия Нобел, както наричат най-престижната литературна награда “Ханс Кристиан Андерсен”. На фона на това световно признание е странно, че не навсякъде децата познават творчеството му. Във Великобритания и САЩ например Родари не е особено популярен.  Да, неговият стил е изключително капризен за превод, но по-скоро липсата на издателски порив към голяма част от произведенията му се дължи на политическите му пристрастия, социалистическата му идеология, тънкия хумор и преобладаваща сантименталност.

 Типичният му стил се формира още в ранна детска възраст. Без да може да се похвали с мастити дипломи или гръмки звания, Джани е изключително ерудиран, защото от дете чете много и то разнообразна литература. „Господин Ромуси, директор на градската библиотека във Варезе, ми връчваше винаги и без да му мигне окото каквато и да е книга, стига за нея да бях попълнил редовен фиш. В главата ми имаше място за всичко с изключение на школото“. Така описва част от спомените си писателят в предисторията към „Граматика на фантазията“. В този труд, oтпечатан за първи път през 1973-а, той представя на широката аудитория различни похвати, с които у децата да се насърчава развитието на въображението.

Джовани Франческо Родари

 се ражда на 23 октомври 1920-а в Оменя – градче в западната част на свеверна Италия, и расте в размирното време между Първата и Втората световна война. Майка му Магдалина е втора съпруга на бащата на Джани. От първия си брак той има вече един син Марио. С Магдалина Джузепе Родари има още две деца – Джани и по-малкият с една година Чезаре, с когото писателят в последствие е много по-близък.

Едва 9-годишен, Джани губи баща си. Историята за смъртта му напомня на приказка от творчеството на писателя с необичайна завръзка и тъжна сюжетна линия. Джузепе Родари бил хлебар по професия и имал собствена малка пекарна и магазинче за продоволствени стоки. Един ден, по време на пороен дъжд, той забелязал малко давещо се в локва котенце. Без да се поколебае, изскочил от къщи, за да го спаси от опасността. Заради тази случка той се простудил, а настинката бързо прераснала в бронхопневмония. Медицината по онова време била безсилна да се справи с толкова сериозно заболяване. Клетият Джузепе се простил с живота за някакви си седем дни. Майката останала сама с тримата си синове.

Настанали тежки години на бедност. Джузепе не оставил никакво наследство и Магдалина така и не успяла сама да се справи с пекарната и магазинчето. Затова се наложило да продаде всичко, след което започнала работа като слугиня в дома на заможни хора. В Оменя, преди смъртта на баща му, Джани учи в обикновено училище, но поради бедността им се наложило майка му да го прехвърли в католическа семинария. Там децата ги учели, хранели и обличали безплатно.

На 14 г. бъдещият разказвач на истории се научава да свири на цигулка и дори с няколко свои приятели сформират трио, което изнасяло музикални представления в таверни и дворове в околностите на Варезе. Майка му обаче не подкрепя това начинание и Джани преустановява музикалните си увлечения. Въпреки това любовта му към изкуството търпи най-различни метаморфози. Увлича се по театъра и дори през живота си няколко пъти се изявява като кукловод. Използва куклените постановки като възможност да изследва начина, по който децата възприемат всяко действие, изиграно на сцена. „Истинският език на марионетките и куклите е в начина, по който се движат. Ако например Хамлет трябва да рецитира монолога си в куклена пиеса като човек, трябва поне от време на време да се появява и един дявол, да кажем, който да се опитва да отрадне черепа и да го размени с домат, например. Ако обаче една марионетка рецитира монолог, това може да задържи вниманието на децата с часове. Куклите могат да имат с пъти по-голяма изразителност, стига да бъдат овладяни по правилния начин“,обяснява Родари.

Като тийнейджър

е привлечен неудържимо към творчеството на немски психолози, френски сюрреалисти и древни философи. Горе-долу по това време превръща изследването на фантазията в основен фокус на житейския си път. Започва да работи с малчугани съвсем малък през 1937-а, когато преподава италиaнски на децата на семейството на едни немски евреи. „Мислеха си, че в Италия най-накрая са намерили убежище от расовите преследвания. С тях живеехме заедно в един чифлик сред хълмовете до езерото Маджоре“. По това време е на 17 и току-що е взел изпити за преподавател. „Разказвах на децата истории, които нямаха кой знае какъв допир с действителния живот, още по-малко със здравия разум“. Нищетата го провокира от малък сам да започне да изкарва прехраната си, но учителската професия е нещото, което най-много го привлича именно заради възможността да общува с деца. Учителят, според Джани, не трябва да е авторитарна фигура, а възрастен, който общува с децата, за да изяви най-доброто от самия себе си. Според него те трябва заедно да атакуват реалността от всички гледни точки и то именно в училището, за да може детето от потребител да се превърне в творец.

„Трябва да съм бил невъзможен учител, зле подготвен за работата си и с претъпкана от всичко по нещо глава. Но поне скучен не съм бил“, спомня си още той. По онова време неговите приятели бежанци вече са напуснали Италия, за да си търсят ново убежище и Джани започва да преподава на деца в начален курс. Омагьосан е от идеята за това как думите, съчетани по най-различен начин, може да сътворят най-причудливи сюжети. Възхищава се на въображението на децата заради тяхната вродена способност да си служат с фантазията и изследва в дълбочина как се ражда всяка една приказна история. Повлиян е силно от Новалис (Фридрих Филип Леополд барон фон Харденберг) – един от най-видните представители на ранния романтизъм в Германия. И също като него е запленен от „науката за фантазията“ .

Всичко, научено от немските философи и френските сюрреалисти, Родариумело вплита в работата си с децата. Списва си „тетрадка по фантастика“, където си води различни бележки, очертавайки различни трикове, с които може да се задвижат най-различни думи и образи. Години по-късно след войната същата тази тетрадка ще му служи, когато започне да пише за деца.

Философските възгледи

 на Ницше и Шопенхауер формират критичното му мислене. Постепенно се дистанцира от идеите на корпоративизма, заложени в основата на фашизма, който е станал „модерен“ още през 30-те години. Когато избухва Втората световна война, той е преподавател по заместване във Варезе. Обявен е за негоден да служи на фронта заради нестабилно си здравословно състояние. За да продължи да се занимава с преподаване обаче и да избегне безработицата, го принуждават да членува в Националната фашистка партия, въпреки тоталното му отричане от идеологията на това движение.

„Тези години на нищета и безработица бяха мощен стимул, които обостриха цялостното ми възприятие за света. Това беше период, в който се чувствах притиснат и унизен да си търся дори покрив над главата. Беше страхлива постъпка от моя страна да изневеря на убежденията си, но нямах друг изход; може би някой от работническата класа би реагирал другояче, но аз бях обременен с дефектите на провинциалната буржоазна класа“, спомня си по-късно писателят.

През есента на 1943-а Джани Родари е призован да служи в миланска болница. Там научава за гибелта на фронта на двама свои близки приятели и за ареста и изпращането в немски концлагер на брат му Чезаре. Разочарован от целия режим и вече последовател на Ленин и Троцки, той все повече се увлича по марксизма. Възмущението му е толкова голямо, че чрез познати се свързва с местната Съпротива и встъпва в Комунистическата партия на Италия. Този завой в политическите му убеждения до голяма степен обуславя и начина, по който протича

кариерното му развитие

 след края на войната. През 1945-а започва работа като журналист в Ломбардия в хумористичния вестник Cinque Punte, след което става редактор в списанието на комунистическата федерация във Варезе L’Ordine Nuovo. Две години по-късно вече е в миланския L’Unita на италианската компартия, където поема неделното детско издание към вестника. През 1950-а му предлагат да оглави седмичното списание за деца Pioniere, което съществува 10 години. Там Родари започва да пише детски стихове, разкази и приказки. През 1951 г. от публикациите му в Pioniere е съставена „Книжка с весели стихотворения“. Това е и първото пълноценно издание на автора.

Самият Родари не говори за себе си си като за писател. Много по-увлечен е от процеса по създаването на историята и нещото, което запалва фитила на въображението. Прекарва години „като разказвач на приказки, като събеседник, който е винаги готов да отговори на детските въпроси. Защото винаги се намираше едно дете, което ще запита и то точно по следния начин: „А, как се измислят приказките?“. Всяко дете заслужава честно да му се отговори“.

Джани Родари

пише не точно за деца,

 а по-скоро опитва да пише от тяхно име, на техния език, гъделичкайки въображението, като често това означава тотално да подкопава авторитета и гледната точка на всички възрастни. „В действителността може да се влезе през главния вход, но може да се промъкнеш в нея – и колко по-забавно е това! – през едно прозорче“. Той просто има способността да подрежда безсмислица след безсмислица, за да създаде завършен текст с необичайна, но разработена идея.

Често на помощ му се притичва „фантазният бином“. Това необичайно словосъчетание е нещо, което е фундаментална част от работата му като писател. Запознава широката аудитория с него в книгата „Граматика на фантазията“ и го обяснява така: „Двойка различни думи, разделени от известна дистанция, чието съседство е доста необичайно. Но само така въображението ще бъде принудено да се задвижи и да установи между въпросните думи сходство или фантастична цялост.“ В книгата той посочва какви приказни истории може да се породят от съчетанието на такива фантазни двойки думи като „куче и шкаф“ или „светлина и обувки“. Една такава типична двойка е и „магазин – надежда“, в която лесно се разпознава едно от най-популярните стихотворения на Родари „Надежда“ („Ако можех да имам едно/ магазинче със две полички, / бих продавал…познайте какво? / — Надежда. Надежда за всички….“, превод – Валери Петров). Това популярно стихотворение е ясен пример как се съчетават утопичните и политическите възгледи на твореца с чисто професионалния му похват да предизвиква въображението и да провокира децата да започнат да мислят извън всякакви рамки.

Родари е запален моралист,

 обича да шокира читателите си и да поставя под въпрос начина, по който е устроен светът, „но не го прави назидателно, а единствено впрягайки в действие въображението. Това ясно се вижда както в поезията му, подчинена на футуризма и сюрреализма, така и в приказките или приказните му романи, които винаги отразяват идеи, елементи и случки от действителността. Преди всичко предпочита да си служи с хумор или откровено комичен тон, защото го намира за най-подходящия начин да общува с децата, като в същото време засяга грандиозни проблеми на обществото по онова време (справедливост, солидарност, мир), без това да натежава“ – така го анализира Стефано Пандзараса в своята книга „Зеленото ухо на Джани Родари“. Заглавието е аналогия с едноименното му стихотворение “Un signore maturo con un orecchio acerbo” („Един зрял господин с едно неузряло ухо“), което той написва малко преди смъртта си. В него накратко се разказва за един възрастен мъж, който имал зелено ухо – единственото нещо, което бил запазил от младостта си, но то било необикновено, защото с него чувал всички онези неща, за които другите възрастни били глухи („Слушам как говорят птиците, и думите, които дърветата шептят./ Чувам думите на преминаващите облаци, всяко камъче или поточетата как тихо ромолят.“ ). Пандзараса е привлечен не само от творчеството му, но и от екопацифистичните възгледи на Родари. До ден днешен той организира специални семинари в училища с деца, където пее аранжирани като песни негови стихове, прославя творчестото му и разпалено говори за общозначимите проблеми на съвременния свят.

Освен като природозащитник и пацифист, критиците често окичват Родари и с други определения. Едно от най-утвърдилите се е: „Автор, който пише безсмислени приспивни рими и приказки, построявайки един утопичен свят“. Утопията, според Родари, не може да се постигне чрез индивидуалното обогатяване и трансформация. Нужна е политическа и социална промяна. Обрисувайки най-фантастични приказни страни, той деликатно и с усмивка предава на децата своите убеждения и най-вече такива послания, в които той мисли, че човечеството се е провалило, без да има нужда да се стига до там.

Италия дълги години отхвърля

 своя писател. През 1951 г. излиза първия роман-приказка на Джани Родари – „Приключенията на Лукчо“. Книгата е с противоречив имидж – тя разказва историята на момчето-зеленчук Лукчо, който се бори срещу несправедливото отношение спрямо зеленчуците от страна на плодовата аристокрация начело с принц Лимон и гордия дон Домат. Години наред книгата търпи критики, църковните катедри дори сравняват Родари с дявола. Коренно различно е отношението към творчеството му в Съветския съюз. С. Я. Маршак – опитен книгоиздател, веднага харесва италианеца, става негов издател и помага за популяризирането на творчеството му в Русия. През 1953 г. излиза руско издание на романа за Лукчо – „Приключенията на Чиполино“. По-късно по книгата е екранизирана с анимационен и игрален филм на руски.

Джани Родари става един от най-любимите чужди писатели в Съветския съюз, а оттам славата му се разпространява из целия социалистически блок. У нас цели поколения израстват с неговите книги, както и с драматизации, издадени от “Балкантон” на дългосвирещи плочи.

Ситуацията драстично се променя, след като Родари получава престижната награда “Ханс Кристиан Андерсен”през 1970 г. за “устойчив принос към детската и младежка литература“. Италианците изпитват силна гордост заради постижението на своя сънародник. Въпреки това световно признание обаче англосаксонските държави продължават да странят от произведенията му, макар че днес творчеството му е преведено на десетки езици, а общият тираж на различните издания по света надхвърля 20 милиона.

„Той бeше остроумен и много интелигентен.

Умееше да предразполага хората с лекота, макар първоначално да оставяше впечатление на по-резервиран човек“, казва съпругата му Мария Тереза Ферети. Двамата се запознават през 1948 г. в Модена. Там Мария е технически секретар на Демократичния народен фронт. Женят се през 1953 г., а след 4 години, през 1957 г., се ражда единствената им дъщеря Паола.

Последното работно място на Джани Родари бил вестник Paese sera. Последните години на 70-те са динамични в професионален план, но предизвикателни за нестабилното здравословно състояние на Джани. Неколкократно се подлага на операции на левия крак заради тромб във вените, но през 1980-а внезапно умира от инфаркт, още ненавършил 60 години.

Въпреки че през живота си така и не се сдобива с конкретна степен на образование и се самоопределя за дилетант, Джани Родари е изтънчен мислител. Той проявява силен интерес към авангардните движения на неговото време и постоянно експериментира със сюрреалистични техники. Понякога приказките му звучат като върволица от безсмислени случайности, които обаче винаги успяват да стигнат до финал, който, колкото и необичаен да е, обикновено носи някакво послание. Неговите герои често са представители на различни социални прослойки в конфликт помежду си. Без да използва сатира, той обрисува типажите си, хиперболизирайки единствено техните желания – много богатство, младост, известност, власт. Умее да улавя случайно подхвърлени думи, да ги заиграва с най-различни асоциации и, подреждайки ги като зид от тухли, да построи цяла една история. На пръв поглед това може да изглежда като най-ненадеждната тухлена стена, но пък въображението, което споява всеки ред, прави историите на Джани Родари устойчиви на времето. Така името му – синоним на „майстор на фантазията“, съвсем заслужено си отрежда място в световното литературно наследство за деца и възрастни.