Интро #128

Редакционният увод в майския „Биограф“

Смехът е нещо вечно. Въображението няма възраст. А мечтите са завинаги.

Уолт Дисни (1901-1966)

Ако беше жива, на 2 февруари тази година „госпожа Стихийно бедствие“ щеше да закръгли 100-те. Не успя да ги дочака – почувства се уморена от живота малко преди да навърши 98 през декември 2019-а, и малко преди светът да бъде връхлетян от епидемия, която отне живота и на много други обичани хора. Днес, когато в Biograph отдаваме почит на великата Стоянка Мутафова със 128-ата си корица, обаче си мисля: щяхме ли да й се радваме достатъчно, ако беше доживяла стоте си години, ако днес можеше да разгърне това списание? Щяхме ли да осъзнаваме богатството, което ни е донесъл нейният век? Не е ли неоспорим и безпощаден факт, че оценяваме големите си личности чак когато ги загубим, когато започнат да ни липсват?

Ако Стоянка ни гледа там някъде от небето, сега сигурно би реагирала с леко пренебрежителна, но и самоиронична усмивка. Сигурно би се измайтапила със снимката си от корицата. Сигурно би оспорила някое твърдение за нея. Сигурно би казала: „Абе трябваше още на 95 да ме сложите на тази корица!“. Да, трябвало е.

Тя се радваше на всеки жест на внимание, но умееше и да се извисява над суетата и тщеславието. Беше си някак си самодостатъчна. Звезда със собствен ореол, който нямаше нужда от допълнителни външни източници на светлина. Затова днешният ни брой е подарък не толкова за нейната памет, колкото за почитателите й. За всички, които са били докосвани поне веднъж от неудържимия й талант и чувство за хумор. Сигурен съм, че страниците за Стоянка, илюстрирани с много снимки от невероятната й биография, ще ви подействат по същия начин, по който действаше и нейната харизма. А интервюто с дъщеря й ще хвърли допълнителна светлина върху една от най-оригиналните и наистина незабравими личности в българската култура.

Приятно четене!

Георги Неделчев,

редакционен директор

Векът на Стоянка в майския „Биограф“

128-ата корица на списанието отдава почит на „госпожа Стихийно бедствие“

100-годишнината на незабравимата Стоянка Мутафова, която великата актриса за малко не успя да доживее, е темата от корицата на 128-ия брой на „Биограф“, който вече е на пазара. Върху 24 страници списанието разказва за невероятния живот и кариера на неподражаемата „госпожа Стихийно бедствие“. Голямо интервю с дъщеря й Мария Грубешлиева хвърля допълнителна светлина върху уникалната личност на вечната комедийна звезда на България. Публикацията е илюстрирана с много архивни снимки, както и с интересни случки от живота на Стоянка, разказани от Васил Найденов, Шкумбата, Златина Дончев и други легенди на родния шоубизнес.

Интервю-изповед с друго голямо име от киното и театъра ни – Емилия Радева, която скоро ще отпразнува 90-годишен юбилей, е сред другите акценти в майския брой на най-четеното българско списание. 10-страничен очерк е посветен на Кенет Брана („Белфаст“, „Хамлет“, „Смърт край Нил“) – актьора-режисьор-продуцент, който наскоро стана първият човек, номиниран за „Оскар“ в 7 различни категории.

Списанието разказва и за „руския Зукърбърг“ – създателят на популярното интернет-приложение „Телеграм“ Павел Дуров, който още преди няколко години предпочете да напусне Русия и вече има дубайско гражданство. Интересна е и ретроспекцията към живота на друг популярен руснак от последните години – вече покойния политик-националист Владимир Жириновски, който се беше зарекъл да се кандидатира за президент до последния си дъх, че даже и от оня свят.

Голям биографичен очерк разказва за поета, художник и революционер Тарас Шевченко – един от националните герои на Украйна, който има ключов принос за оформянето на украинското самосъзнание.

Цената на луксозното издание остава непроменена – само 8 лева.

Цял живот пътуване към себе си: Блага Димитрова

„Не се бойте, че ще ви стъпчат – стъпканата трева се превръща в пътека“, обича да казва именитата писателка, поетеса и първи вицепрезидент на Република България. 2022-ра е посветена на 100-годишнината от нейното рождение

ВИОЛЕТА ЦВЕТКОВА/ Biograph #126, март 2022

Беше през късната есен на 1981-ва. Не помня датата, но много добре си спомням деня, в който си купих „Лице“. Наскоро бях станала майка за пръв път и при всяка разходка с бебешката количка надниквах и в кварталната ни книжарничка. Беше от онези малките, от соца, стъкмени от винкел и стъкло, за които може би вече малцина знаят. Отворих вратата и… нов роман на Блага Димитрова. Развълнувах се. В мислите ми мигом се завъртя споменът за „Пътуване към себе си“ и за стиховете ѝ, които старателно бях преписвала в „специалната“ ми ученическа тетрадка. И си купих „Лице“. За 3 лева и 32 стотинки. 589 страници, на финала на които бе отбелязано: „Май 1977, София“. Едва по-късно разбрах, че романът е писан цели десет години, през които Блага Димитрова е извървяла много, много дълъг път…

Не знам какво точно съм разбрала от „Лице“ през 1981-ва с ума си на наскоро дипломирала се в Софийския университет романтична филоложка, но помня, че бях впечатлена. Книгата ме накара да мисля. Много да мисля. Едва сега обаче, когато отбелязваме 100 години от рождението на писателката и разлиствам отново книгата, си давам сметка какво е означавало за издателство „Български писател“, за редактора Димитър Коруджиев и за художника Божидар Икономов в ония години да скочат в дълбокото. В онова „дълбоко“, заради което часове след излизането си на пазара романът бе скрит. Иззет бе още същата вечер от книжарниците, а аз, пак наивно, си бях помислила, че е разпродаден – заблуда, която бързо бе разкрита от мълвата, че книгата е пратена „на топло“ в Сливен (подобна съдба имат и „На юг от живота“ на Иван Динков, и „Люти чушки“ на Радой Ралин, и „Фашизмът“ на Желю Желев…). Така се случваше тогава, истината или изобщо не стигаше до обикновените хора, или стигаше, но по неведоми пътеки.

Публична тайна бяха непокорството и дисидентските възгледи на Блага Димитрова. Затова не беше учудващо, че няколко години по-късно тя бе сред учредителите на литературния „Кръг 39“ (1987-а, заедно с Радой Ралин, Едвин Сугарев, Иван Теофилов, Биньо Иванов и др.), което води до забрана да се публикуват творбите ѝ; след това на Комитета за екологична защита на Русе (8 март 1988-а) и на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството (3 ноември 1988-а). Не беше учудващо, че поетесата бе сред различно мислещите интелектуалци, поканени на прословутата закуска с френския президент Франсоа Митеран на 20 януари 1989-а, предшествала падането на Берлинската стена и на тоталитарния режим у нас на 10 ноември същата година, както и че се превърна в една от емблемите на основания скоро след това Съюз на демократичните сили. Не беше учудваща подкрепата ѝ за протеста на 39 депутати от VII Велико Народно събрание и гладната стачка на отказалите да сложат подписа си под новата Конституция на Република България през лятото на 1991-ва. Не беше учудващо, че именно Блага Димитрова застана като вицепрезидент до д-р Желю Желев (януари 1992-ра), нито бързата ѝ оставка (юли 1993-та) заради несъгласието си със свиканата от него пресконференция (т.нар. Боянски ливади) и последвалия разкол в СДС, нито постепенното ѝ оттегляне от политиката…

Като че ли още чувам нейния глас на надежда от стъпалата на храм-паметника „Св. Александър Невски“ пред всички, които се струпахме там за първия свободен митинг на 18 ноември 1989-а. Случвало се е и след това да я виждам на живо на различни събития – сдържана, усмихната и посрещана с уважение. А близки до нея хора от СДС винаги подчертават, че именно тя е била човекът, противопоставял се на всякакви задкулисни игри и интриги, заради които страда „синята идея“. И макар извървяла дълъг път от политкоректност към стария режим (стихосбирката „Стихове за вожда“, 1950-а, посветена на Георги Димитров) до единствената писателка на своето време, високо оценена от големия библиограф проф. Тодор Боров (1901–1993), Блага Димитрова наистина се превърна в символ на вечната битка между интелекта и властта; в символ на благородството, човешкото и мъдростта, в крайна сметка – на идеята за реална свобода. Може би затова и досега паметта за нея не избледнява; затова и написаното от нея вълнува, а филми като „Отклонение“ и „Лавина“, заснети по нейни романи, си остават сред най-доброто в историята на българското кино.

Родена с дарба

Блага Димитрова е родена на 2 януари 1922 г. в Бяла Слатина в семейството на местната учителка Марийка Георгиева и юриста Николай Димитров. И двамата ѝ родители обаче са търновци, затова по-голямата част от детството на бъдещата поетеса минава във Велико Търново. Там завършва началното си образование, а в книгата, написана след смъртта ѝ от нейния съпруг Йордан Василев – „Блага Димитрова – албум в снимки“ (2007 – „ТИХ-ИВЕЛ“), четем откъс от разказа ѝ „Първият учител“ („Отсам и отвъд. Силуети на приятели“, 1992): „Любимият ни учител в отделенията Иван Денев, още съвсем млад, ни разказваше увлекателно с истински, неподражаем дар разни свои премеждия, свързани с лов, с нощни пътувания през тъмна гора, с народни поверия. Учител и суеверие? Бих пожелала на всички деца да имат такъв сладкодумен Вергилий – да ги въведе в тайнствения свят на народното въображение, а може би и по-дълбоко, в интуитивното предпознание при древните символи и „архетипове“, както сега се казва за научна убедителност“…

Известно време семейството живее и в Плевен, преди окончателно да се премести в София. Родителите ѝ са убедени в таланта на единствената си дъщеря и търсят по-добри възможности за образование и реализация. И когато баща й получава достойна работа като адвокат, семейството заживява в столицата. Блага е сред най-добрите ученички и знаменоска в класическия отдел на Първа девическа гимназия, но продължава да посещава и уроци по пиано (музиката е нейна голяма страст, която следва до края на дните си, а Райна Кабаиванска е сред най-близките ѝ приятели).

Няма как талантът ѝ да убегне от окото на любимата ѝ учителка по литература Маня Милетич, която не просто я насърчава, а ѝ помага да започне да публикува в различни издания. Така още през 1938/9 г. стиховете „Зората бие бисерен звънец“ и „Чуеш ли, скършени вейки трещят“ на 16-годишната ученичка са отпечатани в сп. „Българска реч“. Нещо повече, Милетич лично води ученичката си при Елисавета Багряна – познанство, което с годините се превръща в несравнимо приятелство и творческо доверие (след време Блага и съпругът ѝ Йордан Василев са благословени от „вечната й святата“ да напишат биографична книга за нея). Именитият литературен критик Владимир Василев също забелязва таланта на гимназистката и помага нейни творби да се появят и в сп. „Златорог“.

За всички е ясно, че пътят ѝ е начертан и е свързан с литературата. Приета е за студентка по славянска филология в Софийския университет, а след дипломирането си през 1945-а заминава да учи в Литературния институт „Максим Горки“ в Москва. Напътствана от своя научен ръководител проф. Леонид Тимофеев, през 1951-ва защитава докторат на тема „Маяковски и българската поезия“.

Слово в стихове и проза

През своя дълъг творчески път Блага Димитрова е не само обичан, а и изключително плодовит, многолик автор – пише поезия (стихосбирките „До утре“, „Обратно време“, „Как“, „Забранено море“, „Глас“, „И пак отначало“, „Ден живот“), поеми, есета, романи, драми, документална проза (двата тома „Младостта на Багряна“ и „Дни черни и бели“, общ труд с Йордан Василев, спечелил одобрението на читателите, но и яростни нападки на социалистическата критика), спомени за свои съвременници; редактор и съставител е на антологии, както и изтъкнат преводач (награда на полския ПЕН-клуб през 1977-а за превода на „Пан Татеуш“ от Мицкевич; отличие „Лундквист“, 1984-та, за преводи на шведска поезия). Собствените ѝ творби са преведени на повече от 20 езика, а драмата „Д-р Фаустина“ е поставена в норвежкия Ибсенов театър в Осло. За цялостния си писателски труд е отличена с Хердерова награда, 1991-ва, с Националната награда „Хр. Г. Данов“, 1992-ра, и др.

Като че ли цял живот Блага Димитрова пътува към своето творческо и лично Аз. След споменатата вече стихосбирка, белязана от характерния за първите години след 9 септември 1944-та „устремен в светлото бъдеще“ плам, постепенно променя посоката, а човекът със своите търсения за света и времето се превръща в основен герой в нейното творчество. Затова „пътят“, в буквален и в поетичен план, е изключително важен за нея; все „по пътя“ се раждат многобройните ѝ прозрения, изпъстрящи неподражаемите ѝ есеистични романи. Достатъчен е само фактът, че две от осемте години работа като редактор в сп. „Септември“ прекарва по строежите в Родопите, след което се ражда първият ѝ роман „Пътуване към себе си“ (1965). „Бягството не е спасение – пише в него. – Бягството не е никакъв път. То е връщане назад и застой. Да останеш верен на вътрешната си посока е най-трудното на тоя свят. Гръм да се сгромоляса над главата ти! Няма къде да избягаш от своя път и от себе си. Роден си човек, за да вървиш с лице напред (…) Трябва да се върнеш, колкото и да е тежко, каквото и да те чака. Каквото и да те чака! (…) Не е възможно да бъдеш излишен на този свят. И последният човек е нужен някъде, някому за нещо…

По пътя се ражда и недоизживяната любов в следващия ѝ роман „Отклонение“ (1967). Отново размисли, смесват се любов, жена, мъж, недоизказаност: „Времето помежду ни. То седи като пътник, когото не можем да изгоним. Прашен, уморен, всезнаещ. Кара ни да се обърнем към собствените си минали крачки. И ние се мъчим да стъпваме в следите им заднешком. Но никога не можеш да стъпиш точно в своите дири…“

Дълъг е и пътят до написването на третия ѝ роман „Страшният съд“ (1969) – цели пет пътувания до Виетнам, срещи с много местни хора, включително на най-високо ниво. Появява се обаче не само роман, а и може би най-свидното за Блага – приемната дъщеря Ха. Българската поетеса се оказва шанс за момиченцето да оцелее от бомбите, защото Блага вече е прозряла: „Няма по-мъртва точка от спряно време. Съзнанието не може да приеме това и се съпротивлява с всички сили. Да живееш, значи да усещаш как бързо, как задъхано тече времето през тебе, как излита с горещото ти ускорено дишане, как ручи с потта през порите на кожата ти, как се оттича с парливите тръпки на умората вечер (…) Застой. Значи преставаш да живееш.

Две години по-късно се появява и романът „Лавина“ (1971) – поредното пътуване през човешките взаимоотношения, през времето и обществените нагласи. И поредните прозрения, които и досега са сред най-често цитираните мисли на Блага Димитрова: „Диря се оставя, когато се върви по неотъпкано (…) Грешките ни произтичат от победата. Повярвахме, че всичко ни е позволено (…) Погубва ни древната като света човешка мечта за пряк път (…) Да се задържиш изправен на два крака – това е мъката да бъдеш човек….

Роман след роман по пътя към пропастта, зейнала пред „Лице“ (1981). В идеята на Блага Димитрова да разкаже сюжет от 50-те години на ХХ век (времето на Вълко Червенков) е скрита истинската ѝ цел, която цензурата бързо осмисля – това е нейният начин да разкаже за случващото се у нас 20 години по-късно, когато вождът е сменен, но не и режимът.

Недвусмислени са спомените за Блага Димитрова на датската преводачка Хелле Далгор, която посещава България още през 1972-ра.: „Бях свидетелка как тя ставаше все по-нещастна от гняв и безсилие. Беше огорчена от измамата и манипулациите, разочарована от развитието на това общество, в изграждането на което тя като млада сама е участвала“. Далгор си спомня и по-късното отношение към писателката, както и думите на „колега“ от писателския съюз: „Тя трябва да бъде разстреляна на площада…“

Затова забрана! Късметлиите, успели да си купят романа, преди да се разрази няколкомесечната политико-литературна баталия, са потресени: една университетска преподавателка по марксизъм срещу един изключен студент на фона на всичко виждащия домашен фикус: „И в този миг тя намира онова, което бе търсила през белите и черните листове, през дните и нощите на целия свой живот. Един въпрос: „Какво цениш най-много на този свят?“. И един спонтанен отговор. Каква топла, каква страшна, каква мъчноизречима дума: „човещина“!

Как тревожно е да си жена…

Още помня наизуст едно от нейните стихотворения, които преписах в моята „специална“ ученическа тетрадка:

Как тревожно е да си жена.

Красота и усмивка да бъдеш

сред всекидневния сив кръговрат

вярност – срещу изменчивия вятър,

нежност – в загрубелия свят.

От безбройните пътища земни

най-рискования да избереш –

безразсъдния път на сърцето

и докрай да го извървиш (…)

Саможертва е да си жена.

И до ранена, разбита гръд

чистите извори да защитаваш —

просто, за да съществува светът…

Била е твърде млада, когато го е написала, но звучи така, сякаш вече е преживяла всичко по пътя си до последния миг. Един тревожен и достоен живот на раздаваща се жена. В свой спомен съпругът ѝ, литературният критик и политик Йордан Василев, разказва пред в. „Новинар“: „Зърнах я на годишно събрание в Съюза на писателите на „Ангел Кънчев“ 5. Бил съм студент последен курс, 1959-а. (той е по-млад с 13 години, б.а.) Вече бе излязла нейната сбирка „До утре“, която направи впечатление не само на нас, младите, с необичайната си откровеност и с неспазването на тогавашните канони да се пише идейно, т.е. за партийните мероприятия. Тя пишеше за любов (…) На 31 декември 1966-а се самоуби моят приятел, литературният критик и историк Минко Николов. Изпратихме го на 2 януари. След траурното слово пред купчината пръст се изправи Блага Димитрова и прочете написано за него през нощта стихотворение. Стройна, висока, елегантна, млада. А е била тогава на 45 години (…) Приближих се към нея, целунах ѝ ръка (тогава това бе необичайно), благодарих за вниманието към приятеля ми. Тя ме погледна със сините очи и рече: „И ние бяхме приятели. Елате ми на гости да си поговорим за Минко. Ето визитката ми“.

След дни отидох и първата ми изненада в скромния ѝ кабинет бе пианото. Книги много, то се разбира, но и доста ноти. Попитах. Вземала уроци от малка, а и като студентка при проф. Андрей Стоянов вечер. От Минко разговорът се измести към музика. Зърнах и три тома с клавирните сонати на Бетовен. А за да ги изпълняваш, трябва да имаш класа. Помолих я да ми изсвири някоя от тях. Обясни ми, че пианото не е отваряно вече пет години, откак любимият ѝ баща си е отишъл. Настоях и тя отвърна на каприза ми. Слушах с кеф сонатата, а после тя ми се извини, че е загубила техника… Покани ме да ида пак и я посетих още веднъж.“

След месец двамата се срещат отново в Русе, на вечер, посветена на Минко Николов. Пътуват заедно обратно към София, говорят си за музика, за Бетовен, за концерти, а когато пристигат на гарата, той поема ръката ѝ, за да я целуне, и тогава тя прошепва: „Да опитаме да бъдем заедно“.

„Опитът“ им продължава 35 години, до сетния ѝ дъх през 2003-та, след сполетелия я инсулт и продължителното онкологично заболяване. Йордан има несполучлив брак зад гърба си. Има и син – Ивайло, когото Блага приема като свое дете. Затова не е изненадващо, че на абитуриентския бал на момчето тя е сред гостите в дома на родната му майка Ангелка Хаджиева, която в спомена си „Странен дует“ („Блага – така я помним“, 2006-а) пише: „Нямам заслуга десетилетия да бъда с нея в един странен дует – първата и втората съпруга. Тези, които ни познават отблизо, знаят, че извървяхме общия си път, свързани от голямата обич към моя син Ивайло, когото Блага наричаше нашия син. Тя го въведе в своя свят и го направи част от своето семейство, но без да натрапва присъствието си и да посяга върху привързаността му към мен и моите близки (…) И до днес е пред очите ми една мъчителна нощ. След заболяване от морбили на юношеска възраст, диагностицирано късно, Ивайло бе развил пневмония, имаше много висока температура и бълнуваше. Бях отчаяна, страхувах се, че го губя. Край мен до леглото му бяха милата ми майка, по-голямата ми сестра, баща му и… Блага. Всички те останаха до заранта, докато кризата отмина… “

Скоро в семейството се появява и дъщеря. Споменът отново е на Йордан Василев, от началото на общия им път: „Блага ми разказваше за първото си посещение във Виетнам и че е харесала едно момиченце в детски дом. Искаше ѝ се да иде да го вземе, но с нейната фина тактичност попита какво мисля аз. Насърчих я. Така през 1967-а, на знаменитата тогава дата 7 ноември (честването на Октомврийската революция, б.а.) ги посрещнах на летището. Детето плачеше, нищо не разбираше от нашия език и след ден или два решихме да му покажем как изглежда новата му родина. Взехме такси, обиколихме най-красивите според нас места, спирахме да му късам цветя от уличните лехи, а шофьорът разбиращо ни чакаше и дори, струва ми се, ни се радваше…“

Години след смъртта на българската си майка порасналата вече Ха (Ханна Хоанг Димитрова) признава в интервю за в. „Марица“: „Получих много любов от ле-Блага, добро образование. Разбрах какво е това класическа музика. Научих се на много неща като дете. Спомням си, че на втория ден от пристигането ми тя ми даде чаша мляко. Никога няма да забравя как го пих бавно, да не би да свърши случайно. С топлото млекчице ми дадоха пастичка. Това бе неописуема радост за мен – детето, което идва от война. След като си изпих млякото, Блага отвори капака на това „черното нещо“, дори не знаех какво е, и засвири. Застинах на място от красотата на музиката, която излизаше от пръстите ѝ (…) Имаше доста приятели. Близък ѝ беше проф. Тодор Боров. Имаше вила в Бояна – ходехме на гости всяка неделя с такси. Четеше му ръкописите си и ги обсъждаха, а жена му готвеше фантастично. Или ходехме отсреща, във вилата на Елисавета Багряна пак в Бояна. До нейната вила беше вилата на чичо Валери Петров и на Константин Павлов, играех си с дъщеря му Доди (Донка), днес изключително талантлива художничка. Чичо Радой (Ралин) редовно идваше у нас с малкия си син Стефан и жена си Таня. С Любомир Левчев и съпругата му Дора много се уважаваха“.

Блага и Йордан сключват граждански брак на 26 декември 1967-а, кумуват им двама близки приятели – Елисавета Багряна и Тончо Жечев. „В същия ден ме уволниха от сп. „Септември“ – признава съпругът. – Не заради брака, а заради статия, която бях депозирал за дискусия във в. „Литфронт“ и отказах да я оттегля… Последва забрана за печат. На младоженеца жена му му купуваше цигари, плащаше обедите с децата в любимия ресторант „Стадион“ срещу нас и т. н. Но хармонията между нас бе пълна. Работехме яко и двамата и се разбирахме. А това ни бе най-важното, правеше ни силни.“

В литературните кръгове обаче се знае, че брачният им живот не е съвсем спокоен. Един мъж с „особен“ характер, една търпелива жена, двама литературни партньори… „Блага Димитрова беше много умен и сдържан човек – разказва пред БТА проф. Михаил Неделчев. – Тя беше нетипично умна за поетеса. По-скоро бих казал, че беше умна като философ, като човек на рационалното, а не толкова на чувственото. И неслучайно беше такъв изключителен интерпретатор, преводач. Тоест можеше да се вживява в чужди поетически светове (…) А двамата с Йордан Василев направиха прекрасната, незаобиколима книга „Младостта на Багряна“. Изключителна работа! Те възкресиха не само истинската Багряна, но и изтриха от нея онова, което я гланцираше прокомунистически. Върнаха спомена и за гениалното списание „Златорог“, и за Владимир Василев (…) Бяха наистина тандем, но имаха сложни отношения – не бяха безоблачни, не бяха идилични, както някои ги представят, но така или иначе те бяха много заедно.“

Едва след смъртта на Блага Димитрова се появи биографичната книга на Ха Хоанг Димитрова – „Мащеха е моята звезда“ („Сиела“, 2005-а), потресла всички с изповедта на момичето за сложните ѝ отношения с Йордан Василев и Ивайло. От години тя не живее в България, а наскоро, по повод 100-годишнината на българската ѝ майка, сподели пред в. „Трета възраст“: „Всяка от книгите ѝ е посвоему поучителна и важна за мен. Разбрах наистина какъв е животът, когато дойдох сама във Франция, след като ле-Блага почина и ме изхвърлиха на улицата. Тогава се сетих за заръката ѝ – да науча френски и да отида във Франция, където културата процъфтява и никога няма да залезе. Тя ми каза, че само във Франция ще разберат песните, които пея, и музиката, която композирам. От малка ме подготвяше за Париж.“

Няма как да бъде друго, нали Блага Димитрова написа:

…Отговорност е да си жена.
Бъдещето да носиш в утроба.
Да продължиш в един детски вик
дългата мълчалива целувка
(…)
Всяка детска усмивка – със бръчка
да заплатиш и в косите със скреж.
Сълза по сълза на новото стръкче
своята хубост да предадеш.
Нищо за себе си да не оставиш.
Саможертва е да си жена.

За и против политиката

Блага Димитрова никога не е била само писател. Гражданската ѝ съвест никога не е говорила само през книгите. Открито се застъпва за русенските майки, протестиращи срещу замърсения въздух (събитията са в документалния филм „Дишай“ на Юри Жиров); противопоставя се на насилственото преименуване на етническите турци у нас през 70-те и 80-те години, последвано от т.нар. Голяма екскурзия през пролетта на 1989-а (есето ѝ „Името“ поне донякъде отсрамва тогавашната ни интелигенция, държаща се по-скоро конформистки спрямо режима). Влиза в голямата политика и сама я напуска, разочарована и несъгласна.

Защо тази толкова спокойна жена не успя да намери пристан в политиката, при това в години, когато мнозина се надпреварваха да бъдат там? Мнозина – да, но не и Блага Димитрова. Беше в предните редици, докато чувстваше, че има смисъл присъствието ѝ. Бореше се, защитаваше синята кауза, но явно когато я застига усещането, че не е по силите ѝ да се противопостави на задкулисието, просто си тръгна. С достойнство. „Вицепрезидентският пост ми даде възможност да се сблъскам с характерите на хората, да разбера какво представлява властта – признава по-късно в свое интервю. – Не можете да си представите как се променя човек в определена обстановка. Даже у себе си с ужас забелязах такава промяна.“

Напускайки властта, посвещава целия оставащ ѝ живот на писане, сякаш за да навакса пропуснатото в най-препускащите ранни години на прехода. Както пише за нея проф. Амелия Личева, „до последно пишеше и за света – за войната на Балканите, за 11 септември 2001-ва; беше наистина Поет, отворен към раните на света…“ А когато си отива от този свят, столичната църква „Св. Параскева“ се оказва твърде малка за всички, дошли да се простят със своята любима Блага. Защото, както пише една от най-близките ѝ приятелки Мария Антонова, „тя не беше само поет или писател, не беше и държавник, тя беше институция, която имаше своята огромна аудитория, пред която се прекланяше“.

А днес, когато политическият живот у нас сякаш повтаря онова начало от 90-те, повече от актуално звучи словото на Блага Димитрова, произнесено в Бон: „При такова почти патологично раздвоение между свобода и основни опори на битието какъв шанс за промяна? Още повече за преображение? И какво бъдеще? Или ще останеш навеки заклещен между собствените си вътрешни брегове? Анархия или отново диктатура? Има ли надежда за истинска демокрация? За гражданско общество? За достатъчно разгръщане на личността? Хомобалканикус притежава една яка селска жилка от черноземен реализъм, разум и предприемчивост. Надявам се тя да го извлече от ръба на крайностите – както от абсолютната свобода, така и от абсолютната власт.

А вместо заключение може би е по-добре да припомня част от мъдруванията на „най-невинния“ и може би най-главен герой в „Лице“, фикуса: „Нещата – фику-философства той – добиват, истинския си облик в сечението на времето. Вашата човешка гледна точка е все в движение… Стоп! И ще съгледате в настоящето много повече минало, а в миналото – много повече бъдеще. Скрийте там, на опакото на клепачите си това фику-зрение! То ще ви послужи да търсите истината, само истината!“

Забранените творби

„До 1990-а редовна практика на държавните издателства (частни нямаше) бе да отказват отпечатването на книга по идеологически съображения, независимо от нейните качества. Технологията е била такава: предаденият в издателството ръкопис се бави и отива в някакви тайнствени „редакции“ на Държавна сигурност, бави се дълго и често по тяхно нареждане е спрян за печат от щатния редактор, който изпитва неудобство към колегата си автор, чуди се какво да измисли, за да обясни отказа (…) Така след 1990-а излязоха от печат няколко книги на Блага, които бяха спирани. Особено характерен случай е книгата „Хобиада“ (1980). Тогава Борис Димовски направи чудесни рисунки за всеки откъс, но изданието беше отказано и томчето се появи чак през 1992-ра. Блага има няколко книги със стихове, есета, драмата „Богомилката“, които стояха у дома след отказ и бяха отпечатани след 1990-а. Към тях ще прибавя и продължението на нашите два тома за миналото на българската литература и култура с главна героиня Багряна, които през 1975-а бяха жестоко разгромени идеологически в целия официален печат и бе забранено издаването на третия том. Част от него под заглавие „Кръстопътна среща, документална новела, Багряна и Драйнац“ издадохме през 1999-а. Романът „Лице“ престоя в издателството няколко години, съкратени бяха цели пасажи, като на гърба на всеки лист бе поставен печат, за да не може авторката да прави промени. Но накрая беше отпечатан. На втория ден от появата му от книжарниците бяха иззети останалите екземпляри и ние смятахме, че са изгорени. Изненадата ни бе, когато през 1990-а ги видяхме по сергиите на пл. „Славейков“. Тогава узнахме, че са излежали 8 години затвор за книги в Сливен.“ (2013-а, Йордан Василев, из предговор към „Забранените писатели“)

Блага: Просто факти

• Никога не се разделя с тетрадката и химикалката, подарена ѝ от Багряна. Дори когато си ляга да спи, те са до възглавницата й.

• Обича котките, затова винаги дава автограф с подпис и рисунка на котка.

• Предполага се, че тя е прототип на героинята в разказа „Българската поетеса“ (1965) на американския писател Джон Ъпдайк, преведен на български в сборника „Книгата на Бек“ (изд. „Кръг“).

• През 2000-ата германското издателство „Кристел Гьотер“ отпечатва книга за 1000 най-известни жени в света в областта на изкуството, културата и политиката. Паралелно на площада пред Франкфуртската опера е изградена мозайка от 1000 камъчета в радиус от 28 м във вид на градина с цветовете на дъгата. При влизане пътеките от лабиринта показват образа на всяка от тези 1000 жени. Между тях е и Блага Димитрова.

• „Служителка на истината, господарка на думите“ – така я описва именитият френско-български писател и философ Цветан Тодоров (1939–2017). „Човек-компас – за морал, смисъл и гражданско поведение“, пък е определението за нея на дипломата Стефан Тафров.

• Издъхва в 16:20 часа на 2 май 2003 г. в УМБАЛСМ „Пирогов“.

• Може би най-паметната й сентенция за света е: „Струва ми се, че една от достъпните форми на хуманизма е да помогнеш на ближния си, след като е невъзможно да помогнеш на човечеството“.

Интро #127

Редакционният увод в априлския „Биограф“

Какво е войната – избиване между хора, които не се познават един-друг, в угода на хора, които се познават, но не се избиват един-друг.

Пол Валери (1871-1945), френски поет и есеист

Точно преди две години, докато пишех увода за априлския брой от 2020-а в зората на COVID-пандемията, изпитвах такова усещане – че светът наоколо вече не е същият, и че може би никога повече няма да бъде. Днес обаче чувството е още по-тягостно. Не съм предполагал, че след тази нова чума на XXI век, която все още не сме преборили и преживяли напълно, ще дочакаме и времена на ужасяваща война, и то на броени километри от нас. Че ще се сблъскваме със съдбите на хиляди, милиони хора от наша, славянска кръв, останали без дом, без семейство, без ясно бъдеще…

Не само в кръвопролитния ХХ век – и в смятания за уж мирен и хармоничен XXI-и – войните не са спирали. Редно е да признаем пред съвестта си – за много от тях не ни е било никаква грижа. Бомбардировките в различни точки на света са ежедневие, а жертвите – хиляди. Но войната на Русия в Украйна е първата от 80 години насам, в която бихме могли да имаме реално участие – не като биеща се страна, а като хора. Като хуманни същества. Такива ли сме? Или ще се окажем изненадващо безчовечни? Доколко податливи сме на пропаганда – от едната или от другата страна на този брутален конфликт? И доколко сме способни да запазим разсъдък, за да отличаваме доброто от злото, хуманизма от империализма, без оглед на флага му?

На фона на всичко това априлската Cover story послучай 50-годишнината на „Кръстникът“ може да изглежда абстрактно. Но само на пръв поглед. Шедьовърът на Марио Пузо и Франсис Форд Копола, освен всичко друго, е и алегория за властта и подчинението в съвременния свят, за човешката алчност и безмилостност. За това колко нищожна ценност може да се окаже животът, когато хората обезумяват.

Невероятно, но факт – днешният свят е много по-безумен от онзи преди половин век.

Георги Неделчев,

редакционен директор

Юбилеят на „Кръстникът“ – в новия „Биограф“

50-годишнината на легендарната гангстерска сага връща Вито Корлеоне на корицата на

най-четеното списание

50-годишният юбилей на „Кръстникът“, който беше отбелязан през март, върна култовия образ на дон Вито Корлеоне (Марлон Брандо) отново на корицата на „Биограф“, където беше и в дебютния му брой преди почти 11 години. Върху 26 богато илюстрирани страници списанието, което вече е на пазара, прави още по-задълбочена дисекция на филма-феномен, преформатирал не само мафиотския жанр, но и света на киното като цяло. Публикувано е и актуално интервю с режисьора Франсис Форд Копола, който си спомня за създаването на филма и последиците от появата му. Припомня се в детайли цялата история на сагата, която и днес вълнува киноманите по целия свят.

Войната, започната от Русия срещу Украйна и предпоставките за избухването й са другата основна тема в новия априлски „Биограф“. В опит да дорисува психопортрета на руския самодържец, списанието прави преглед на живота на младия Путин – „джудистчето, което направи хватка на света“. Друга публикация задълбочено анализира кои биха могли да бъдат потенциалните негови наследници в Кремъл. Отделен материал е посветен на Борис Немцов – симпатичния реформатор-опозиционер, който беше застрелян в центъра на Москва през февруари 2015-а. Списанието разказва и за гладомора – бруталния геноцид от недохранване, на който Сталин подлага украинското население в периода 1932-1933 година.

Възпоменание за българската поетеса Петя Дубарова, интервюта с популярните български актьори Валентин Ганев и Емил Марков и очерци за индийския лечител и гуру Дийпак Чопра и за полския голмайстор на „Байерн“ Роберт Левандовски са сред другите запомнящи се материали в 127-ия том на луксозното издание. Цената му остава непроменена – само 8 лева.

Интро #126

Редакционният увод в мартенския „Биограф“

-Помниш ли когато по закон бяхме длъжни да спазваме двуметрова дистанция от хората?

-Помня. И ми липсва това.

Кари и Миранда в продължението на „Сексът и градът“ – „Просто ей така“

Половината зрители на „Просто ей така“ останаха разочаровани от новите приключения на Кари Брадшоу и приятелките й в Ню Йорк. Другите пък са във възторг от продължението на „Сексът и градът“ по НВО. Но едно е сигурно – всички са го гледали или възнамеряват да го гледат при първа възможност. Защото премеждията на тези жени са много повече от обикновена холивудска телевизия и отиват далеч отвъд рамките на поредния развлекателен сериал. Затова те са и темата от мартенската ни „дамска“ корица.

Преди две десетилетия Кари & co. дефинираха възгледите, трепетите, страховете и дързостта на модерната млада жена. Днес, когато светът вече няма нищо общо с онзи, те отново са тук, за да покажат как се чувстват 55-годишните в цялата тази бъркотия. Да, сексът е коренно различен, градът (Ню Йорк) също е съвсем друг и не вярва на сълзи. Нищо не е както преди 20 години. Съдбата на героинята Кари Брадшоу, на актрисата Сара Джесика Паркър и на колегите й от двата легендарни сериала са синтезирана интимна история на новото време. Осъзнаваме ли какво точно е то и готови ли сме да живеем в него – било то по нов, било то по стария, нашия си начин?

В този брой ще прочетете и как започна еманципацията на нежния пол преди сто години. Ще си припомните и за съдбата на четири от най-популярните манекенки от 90-те. Ще кажете последно сбогом на една невероятна жена, каквато беше певицата и бизнесдама Нора Нова. Ще отдадете заедно с нас почит и на голямата ни поетеса и писателка Блага Димитрова.

Чакат ви и други интересни четива, подготвени и написани специално за Biograph. Наслаждавайте им се, както и на птичия хор навън.

Приятно четене.

Георги Неделчев,

редакционен директор

Сексът и жените на 55: вълнуващ дамски „Биограф“

Интервю с актьора от „Южен вятър“ Милош Бикович и интервю с украинския посланик за живота в мирно време са сред другите хитове в новия мартенски брой

Сара Джесика Паркър (Кари Брадшоу от сериалите „Сексът и градът“ и продължението му „Просто ей така“) е звездата от корицата на новия мартенски „Биограф“, който вече е на пазара. В специалния си „дамски“ брой #126 списанието разказва не само за обичаната актриса, но прави и дисекция на всички героини от култовите поредици на НВО, анализирайки адаптацията им към по-зрялата възраст и към странните модерни времена, в които живеем. Има ли разлики между Сара и героинята й от двата сериала? Що са „те“ Че Диас, най-омразната нова героиня в поредицата? Кои са големите загуби – героите, които не просъществуваха в продължението на „Сексът и градът“ и защо не ги виждаме в него? Това са само част от въпросите, на които отговаря 18-страничната история от мартенската корица.

В допълнение към „дамската“ тема „Биограф“ разказва за еманципацията на градските момичета преди едно столетие, както и за позабравените днес топманекенки от 90-те години – Стефани Сиймур, Ева Херцигова, Татяна Патиц и Карен Мулдер.

Обширен биографичен материал е посветен на голямата наша писателка и поетеса Блага Димитрова, 100-годишнината от чието рождение отбелязваме през 2022-а. Списанието връща спомена и за невероятната житейска и професионална съдба на певицата Нора Нова, която почина наскоро.

Сред хитовите материали в новия „Биограф“ са и голямо интервю с актьора-секссимвол от „Южен вятър“ и куп други сръбски и руски филми Милош Бикович, както и разговори с проф. Тодор Кантарджиев и с един от най-знатните български масони – бизнесменът Румен Ралчев, бивш бодигард на Тодор Живков, Желю Желев и Симеон Сакскобургготски, а днес вече академик.

В голям и илюстрован с уникални снимки материал на Елена Чопакова списанието надниква и зад кулисите над българския „Сървайвър“, сниман на филипински остров, който в момента е хит в програмата на bTV.

Любопитен е и разговорът на Мартина Ганчева с украинския посланик у нас Виталий Москаленко от поредицата „Извън протокола“. Проведено седмици преди войната, започната от Русия в родината му, интервюто хвърля интересен поглед към богатата история и култура на тази страна и неразривната свързаност на нейния дипломат с България.

Цената на луксозното 212-странично списание остава непроменена – само 8 лева.

Интро #125

Аз не знам какво е щастие. Знам така – ако човек иска нещо да се повтори, значи му е било хубаво.

Радо (Иван Иванов) от „Всичко е любов“

В месеца на любовта от 2022-а се сбъдва едно отдавнашно мое желание – да имаме на корицата си кадър от незабравимия български филм с Иван Иванов и Янина Кашева. „Всичко е любов“ показва и олицетворява това чувство по най-красивия, но и най-болезнен начин. Може би затова е и един от малкото истински шедьоври на киното ни. Любовта винаги е по-голяма, когато е недоизказана и недоизконсумирана, а най-силна е, когато е обречена.

Героят от нашата Cover story, който наскоро скромно отбеляза 70-годишен юбилей, е истински киноидол – като Джеймс Дийн, младия Брандо или младия Белмондо. Фигура, която събира в себе си много повече от женско обожание. И като човек извън кадър Иван Иванов остана такъв, какъвто е в повечето си филми – непримирим, горд, саможив и мълчалив, но способен на най-силни страсти и емоции. Един от онези екземпляри, които вече са в Червената книга на изчезващите видове. Февруарската ни корица е почит не само към този красив мъж, но и към любовта като основна движеща сила в живота ни. Не пропускайте и интервюто с неговата съпруга Петя Силянова.

В 125-ия ни брой ще четете и за Бенедикт Къмбърбач, Сергей Безруков, Данчо Караджов от „Сигнал“, гениалния Рьорих, непобедимия, но и демоничен Джокович, самоуверения Дамяно Давид от „Монескин“… Впечатляваща галерия от силни характери и харизматични мъже, чиято значимост отива далеч отвъд тази на творчеството и постиженията им.

И не забравяйте, че всичко е любов.

Приятно четене.

Георги Неделчев,

редакционен директор

„Всичко е любов“ във февруарския „Биограф“

Актьорът-бунтар Иван Иванов, който наскоро навърши 70 години, е героят от корицата на 125-и брой на списанието

Последният истински бунтар на българското кино – актьорът Иван Иванов от култовия филм „Всичко е любов“ – е звездата от корицата на новия февруарски „Биограф“. В 125-ия си брой, който вече е на пазара, списанието разказва за незабравимата любовна история на режисьора Борислав Шаралиев, в която той си партнира с Янина Кашева. Проследява се и целият житейски път, както и кариерата на емблематичния актьор-секссимвол. В допълнение към историята от корицата е и голямо интервю-изповед с неговата съпруга – актрисата Петя Силянова.

Герои на любовния февруарски „Биограф“ са и други мъже със силни характери, чиято значимост отива далеч отвъд творчеството и постиженията им: холивудската звезда Бенедикт Къмбърбач и руският му колега Сергей Безруков (от тв сериала „Бригада“), рокаджията-юбиляр Данчо Караджов от „Сигнал“, композиторът Стивън Сондхайм, наричан „Шекспир на музикалния театър“ и гениалният художник Николай Рьорих. Сред любопитните материали е и голям очерк за италианските фамилии, дали имената си на най-известните марки кафе в наши дни.

Списанието припомня своя публикация отпреди три години за един от най-оригиналните модни дизайнери и парфюмеристи на всички времена – Тиери Мюглер, който почина на 24 януари. Анализирана от всички възможни гледни точки е и сагата „Новак Джокович“, който беше депортиран от Австралия след опита си да участва на тамошното първенство неваксиниран и с нередовни документи.

Както всеки месец, и през февруари „Биограф“ отделя голямо внимание на новите модни тенденции, на премиерните филми, книги, музикални албуми и театрални постановки, а в специална секция се анализират най-обсъжданите сериали от различните платформи за домашно кино.

Цената на луксозното 212-странично списание остава непроменена – 8 лева.

6 нови колекционерски комплекта от „Биограф“

Ал Капоне и Джорджо Армани, Киану Рийвс и Дженифър Анистън, Коко Шанел и Клаудия Шифър, Распутин и четиримата топ милиардери, Алла Пугачова и Ерос Рамацоти, Ален Делон/Роми Шнайдер и Стефан Данаилов… Тематичните пакети от две списания са на ексклузивна цена от 5 лева и са в продажба до края на януари

За поредна година Коледата продължава и през януари за почитателите на най-популярното месечно списание у нас. “Биограф” отново ги зарадва с колекционерски пакети от архивни издания на почти символичната цена от 5 лева. Те са общо шест на брой и са шанс за всеки ценител да попълни колекцията си с липсващи томове. Ще бъдат на пазара до края на месеца.

Пакетите от две списания отново са оформени тематично. Серията „Естрадни легенди“ съдържа броеве с номера 93 и 96, на чиито корици са руската прима Алла Пугачова и италианският секссимвол Ерос Рамацоти. В пакета „Модни икони“ са издания №94 и 99 и са посветени на топмодела Клаудия Шифър и на френската легенда на стила Коко Шанел.

Серията „Идоли от екрана“ събира броевете с Киану Рийвс (98) и Дженифър Анистън (102) на кориците. „Незабравимите“ обединява в общ пакет непрежалимия Стефан Данаилов (101) и любовната история на Ален Делон и Роми Шнайдер (108). Комплектът „Историята се повтаря“ ще зарадва почитателите на мистериозния руснак Распутин (103) и на четиримата най-богати мъже в света днес – Илън Мъск, Джеф Безос, Марк Зукърбърг и Бил Гейтс (#109). Шестата серия, озаглавена „Италианска връзка“, съдържа изданията, посветени на Джорджо Армани (#105) и Ал Капоне (#107).

От издателството на „Биограф“ припомнят, че количествата на промо-пакетите са ограничени. При проблеми с дистрибуцията и недостиг на количества купувачите трябва да се обръщат директно към продавачите или да търсят комплектите в други павилиони. Списанията се продават във всички обекти за преса, в супермаркети „Фантастико“, в павилионите InMedio в „Кауфланд“, както и в по-големите бензиностанции. Цената на всеки пакет от два броя е 5 лева общо, като за нея е отпечатан нов баркод върху лентата, опаковаща комплекта.

Редовният 125-и брой на „Биограф“ ще излезе на пазара в първите дни на февруари.