Интро #85

Редакционният увод в октомврийския „Биограф“

Intro_85

Не виждам причина защо доброто да не побеждава толкова често, колкото злото. Триумфът на едно нещо е въпрос на организация. Ако на небето има такива същества като ангелите, се надявам те да са така организирани, както мафията.

Кърт Вонегът (1922-2007)

Този мафиотски Biograph се конфигурира някак от само себе си, и то най-вече заради Микеле Плачидо. Цвета го преследваше за това интервю отдавна и трябваше да мине през какво ли не, за да го получи – включително през изтощителна размяна на и-мейли с ревнивата му млада съпруга, която уж вече не му била и съпруга, но продължава да контролира всичко в живота и кариерата на актьора-режисьор. Както ще разберете, някогашният всеобщ любимец Корадо Катани днес се гордее много повече с винарската си изба, отколкото с изявите си в театъра и с работата си като кинорежисьор. Но не пропуска и темата за мафията и за своето полицейско минало, което му е помогнало да изиграе знаковата си роля.

После, около ядрото на тази Cover story, добавихме репортажа на Пламен Старев от Палермо и очерците на Благовеста Кирилова за жените в мафията и за знаменитостите, които са имали взимане-даване с нея. Шокиращо любопитни са и текстът на Жанина Драгостинова за музея на престъпленията във Виена, както и очеркът за новия бос на руската мафия Олег Шишканов и неговите събратя от московския подземен свят.

Въобще – не просто октомврийски Biograph, а цял крими-сериал.

Но и извън гангстерската тема ви очакват четива, които не бива да пропускате – например текста на Иван Бакалов за Димитри Иванов, както и текста на самия Джимо за “агентурното му минало”, а също и спомените на Елена Кръстева за вече покойния художник-бохем Никола Манев, лека му пръст.

Приятно четене в меката есен.

 

Георги Неделчев,

редакционен директор

Advertisements

Мафиотски „Биограф“ през октомври

Ексклузивно интервю с Микеле Плачидо и материали за Коза Ностра и руската мафия са акцентите в 85-ия том

Cover#85

Комисарят Корадо Катани е поостарял, занимава се повече с вино, отколкото с кино, но това не се е отразило на магнетичния му чар. Ексклузивно интервю с италианската звезда Микеле Плачидо е поантата в новия брой на „Биограф“, който вече е на пазара.

Октомврийския 85-и том поставя акцент върху мафиотската тематика. Освен за сериала „Октопод“, той разказва и за сицилианската столица Палермо, за последния „капо ди тути капи“ Бернардо Провенцано, както и за жените-босове на Коза ностра. Отделни очерци са посветени на новия бос на руската мафия Олег Шишканов, както и на знаменитостите, имали взимане-даване с подземния свят през годините. Гангстерските сюжети са допълнени от вледеняващ разказ за музея на престъпленията в австрийската столица Виена. Списанието припомня и житейския път на вече покойната естрадна легенда Йосиф Кобзон, на когото също се приписваха връзки с московския ъндърграунд.

Но не само крими-четива са хитовите материали в новия брой на най-четеното месечно списание. В обширен материал Иван Бакалов разказва за доайена на българската журналистика – легендарното лице от „Наблюдател“ и „Всяка неделя“ Димитри Иванов. В отделен материал са публикувани и личните спомени на Джимо, както го наричат приятелите му, за „агентурното му минало“. Поместени са и много снимки от личния му архив.

Dimitri Ivanov_05

Интервюта с Ева Найденова и Ваня Костова от „Тоника СВ“, както и с певеца-джентълмен Васил Петров, плюс поредните любопитни „назидания“ от писателя Калин Терзийски са сред другите гвоздеи в октомврийското издание на „Биограф“, което отново е в цели 212 страници.

Content_85

Интро #84

Редакционният увод в септемврийския „Биограф“

Intro_84

Като стигне средата на живота си, всеки човек малко или много откача. Или най-малкото се вманиачава в нещо.

Том Беринджър

Каквато и криза на средната възраст и финансов банкрут да го гонят, 55-годишният Джони Деп си остава един от най-харесваните холивудски актьори през последните десетилетия. В образа му има нещо от някогашните звезди – бунтарско, налудничаво, на моменти направо животински неконтролируемо. Напоследък, покрай една изповед пред списание „Ролинг Стоун“ и покрай един отложен филм, той отново фокусира вниманието на всички върху себе си. Писали сме и друг път за него, но никога досега толкова изчерпателно и задълбочено, както го е направила Благовеста Кирилова върху 22 страници от септемврийския ни брой. Дори и няколко книги за Джони Деп да изчетете, едва ли ще придобиете толкова автентична представа що за човек и що за актьор е той, както от нашата cover story.

Този месец се сбогуваме с Арета Франклин, призната от мнозина за най-великата певица на всички времена. Разговаряме с естрадната ни легенда Йорданка Христова, която, в навечерието на 75-годишния си юбилей, подготвя голям прощален концерт в НДК. Поприказвахме си и с големия наш тенор Калуди Калудов, както и с вездесъщия актьор-театрал-рекламист Калин Сърменов. Отдаваме почит на филмовия маестро Ингмар Бергман. А кралят на евроденс-музиката – 50-годишният Диджей Бобо – ни гостува с екслузивно интервю в очакване на второто си супершоу на българска земя две десетилетия след първото…

Отскочихме и до Пловдив – не само за да се насладим на песните на Дзукеро под небето над Античния театър, но и за да видим как градът се готви за може би най-важната година в цялата си досегашна история…

Интересен септемврийски, нали?

Приятно четене.

 

Георги Неделчев,

редакционен директор

Лошото момче Джони Деп на корицата на „Биограф“

Интервюта с Йорданка Христова, Калин Сърменов и Диджей Бобо и очерк за непрежалимата Арета Франклин са другите акценти в септемврийския брой на списанието

Cover#84

Лошото момче на Холивуд Джони Деп е на корицата на новия септемврийски брой на „Биограф“, който вече е на пазара. Върху 22 страници елитното българско списание разказва за всички драматични моменти от съдбата на един от най-обичаните актьори, чийто живот е не по-малко шокиращ от хорър-филмите, в които се е снимал. Кариерата му се преплита с тази на не по-малко легендарни имена като Марлон Брандо, Тим Бъртън, Оливър Стоун, Никълъс Кейдж и Хънтър С. Томпсън, които също са герои на богато илюстрирания очерк.

В отделен материал 84-ия пореден том на „Биограф“ отдава почит и на един от най-големите режисьори в историята на киното – Ингмар Бергман, 100-годишнината от чието рождение беше отбелязана неотдавна. Специално внимание е отделено и на вече покойната Кралица на соулмузиката Арета Франклин, призната за най-великата певица на всички времена.

В голямо изповедално интервю естрадната легенда Йорданка Христова, която скоро ще чества юбилей с голям концерт в НДК, разказва за постепенното си сбогуване със своята вярна публика и прави равносметка на най-важните моменти от живота и кариерата си. Други ексклузивни гости в септемврийския „Биограф“ са оперният ас Калуди Калудов, актьорът-мениджър Калин Сърменов и кралят на евроденс-музиката Диджей Бобо, който през ноември ще пее за втори път в България 20 години след първата си визита.

Във втори пореден брой специално за списанието своите житейски перипетии разказва популярният писател Калин Терзийски. Този път записките му са посветени на последните дни преди влизането му във „Фермата“ и любовно-еротичните му трепети с красивата актриса Елен Колева.

Репортаж-пътепис на Георги Неделчев от Пловдив, очерк за „чешкия локомотив“ – легендарния атлет Емил Затопек и богата селекция от ревюта на нови албуми, филми и книги допълват съдържанието на септемврийския „Биограф“, който можете да откриете във всеки квартален павилион.

Content_84

 

Интро #83

Редакционният увод в августовския „Биограф“

Intro_83

Хората влизат в казино по същата причина, поради която ходят и на срещи на сляпо – надяват се да ударят джакпот. Но в повечето случаи осъмваш разорен и самотен на бара.

Кари Брадшоу, “Сексът и градът”

Майският Biograph #80 с Катрин Деньов на корицата беше един от “най-женските” и най-женствените в досегашната ни история. Но тогава още не бяхме наясно, че августовският #83 ще подобри този рекорд. “Жените, сексът е градът” е темата, която само формално взима повод от 20-годишния юбилей на легендарния тв сериал, завладял и големия екран. Решихме да използваме четирите героини в него като архетипи на модерната жена, в поне един от които всяка наша читателка би трябвало да открие себе си. Допълнихме обзора си за филма с интервюта и очерци, посветени на други, не по-малко иконични женски образи – Симон дьо Бовоар, Мария Монтесори, Кайли Миноуг…

Две десетилетия след появата на сериала-явление ситуацията, в която се намира нежният пол днес, е малко особена. От една страна, жените никога не са имали толкова права и никога не са се радвали на такова уважение. Призивите за равноправие отекват по-силно отвсякога, феминизмът процъфтява и формално никой не би трябвало да има нищо против това. Но все повече разум има и в гласовете, че някъде между кампаниите #MeToo, маршовете срещу Тръмп, речите на Мерил Стрийп и пропагандата в защита на Истанбулската конвенция, женското начало започва да се размива и губи.

Не е ли нежната, крехка и ранима жена един от последните оцелели мохикани на традиционното общество, с което сме свикнали? И не започва ли да ви хваща смътен страх от безполовото и трансджендърско бъдеще, към което сме се запътили? Ще приема всеки отговор – за мен по-важното в случая беше да отворим тази тема за размисъл.

Приятно четене и горещ август!

Георги Неделчев,

редакционен директор

 

Жените, сексът и градът: специален дамски „Биограф“

20 години след появата на легендарния сериал списанието прави дисекция не само на него, но и на модерната жена и нейния интимен живот

Cover#83

В месеца, в който отбелязва своята седма годишнина, най-четеното българско списание пусна специален брой, посветен на модерната жена и нейния интимен свят. На корицата на августовския „Биограф“, който вече е на пазара, са четирите героини от „Сексът и градът“ – култовия тв сериал, създаден точно преди две десетилетия. Освен че разказва в детайли и дълбочина за легендарната поредица, списанието подлага на анализ и всички аспекти от ежедневието на нейните зрителки от няколко поколения, както и отношенията им с другия пол. В специално интервю психоложката Ани Владимирова дава своите задълбочени отговори на въпросите, които героинята Кари Брадшоу поставя в своята собствена рубрика от филма. Не по-малко интересен е и очеркът на Благовеста Кирилова за Лариса Ренар – нашумялата руска „треньорка на жени“, която има стотици хиляди последователки не само в своята страна, но и у нас.

Кайли Миноуг – кокетното миньонче на поп-музиката, което покори света, е друга основна героиня в августовския 83-и том на „Биограф“. Върху 10 страници Бисер Костадинов е събрал много снимки и факти от живота и кариерата на „певицата с душа на хипи и тяло на секс-богиня“.

Очерци за френската писателка Симон дьо Бовоар, създателка на модерния феминизъм, и за Мария Монтесори – италианската лекарка и педагог, която революционизира възпитаването и обучението на деца, също са акценти в „дамския“ специален брой на популярното издание. В свой репортаж от Слънчев бряг и „Какао бийч“ журналистът Георги Неделчев търси отговори на въпроса наистина ли е такъв Содом и Гомор най-големият български курорт и какво всяко лято привлича милиони туристи към него.

Sunny beach_01

Обширен материал на Цветана Пешунова и Светльо Дукадинов отдава почит на българския историк и родолюбец проф. Божидар Димитров, който почина внезапно на 1 юли. Интервюта с тв водещия Сашо Йовков и очерк за легендата от Формула 1 Джеймс Хънт допълват разнообразието от теми в 212-страничния августовски брой на „Биограф“.

Content_83

Интро #82

Редакционният увод в юлския „Биограф“

Intro_82

 

“Ролинг Стоунс” поставят летвата на нивото, което бих искал да преследва и моята група. Но не си представям толкова турнета като тях. Коленете ми просто не биха издържали.

Джон Бон Джоуви

Мик Джагър – един от живите символи на рок-музиката, през юли достига три четвърти век. Дотолкова сме свикнали с присъствието му в ефира, че някак си го възприемаме за даденост и не го взимаме насериозно. Склонни сме да иронизираме патологичното му женкарство, “брака по сметка” с Кийт Ричардс и останалите от “Стоунс”, бащинството на стари години, непрекъснатите му опити да стане звезда със самостоятелен ореол – като своя стар приятел Дейвид Боуи или като Майкъл Джексън, с когото дори имат записан дует… Но само опитайте да си представите музиката и въобще шоубизнеса без кльощавата му, атлетична и вечно ръкомахаща фигура, без огромната му уста и неподражаем глас, без незабравимите песни, които е създал.

75-те неща, които подредихме послучай юбилея на Мик върху 25 страници, ще ви убедят какво уникално културно, а и чисто физиологично явление е този човек. Но в този рокаджийски юлски брой сме намерили място и за екслузивно интервю с друг неподражаем певец – Оскар Бентън. Очакват ви и големи очерци, посветени на легендарната Джанис Джоплин и на енигматичния Джаред Лето. Ще научите подробности за новия албум на Дон Еъри от “Дийп Пърпъл”, но също и за фестивала за нова българска музика в Сандански…

Увеличете звука в тонколоните и приятно четене през юли.

 

Георги Неделчев,

редакционен директор

Мик Джагър: юбилей на корицата на “Биограф”

Ексклузивно интервю с блус-легендата Оскар Бентън и очерци за Джанис Джоплин и актьора-певец Джаред Лето допълват музикалния юлски брой

Cover#82

Лидерът на рок-динозаврите “Ролинг Стоунс”, който на 26 юли празнува 75-годишен юбилей, е на корицата на новия брой на “Биограф”, вече на пазара. Най-четеното месечно списание отделя цели 25 страници на харизматичния и неподражаем певец, като предлага списък от 75 важни и любопитни неща, които всеки меломан трябва да знае за него. Материалът на Георги Неделчев е богато илюстриран със снимки, както и с цитати от китариста Кийт Ричардс за неговия колега и приятел от детинство.

Рокът и блусът са акцентите в преобладаващо музикалния юлски брой. С ексклузивно интервю в него гостува Оскар Бентън – певецът с дрезгавия глас, когото всички в България обожаваха в началото на 80-те, и който наскоро се завърна с нов студиен албум. Очерци за легендата Джанис Джоплин и за актьора-певец Джаред Лето допълват меломанската тематика.

През юли “Биограф” предлага и интервюта с живата емблема на хумора – актьора Славчо Пеев, с радиоводещата от “Дойче Веле” Румяна Таслакова, както и с емблематичния футболен коментатор Петър Василев-Петела.

Content_05

Русе: най-красивият град, от който всички бягат

Дунавът, европейската архитектура, древната история и някогашното величие се оказват недостатъчни причини да мечтаеш за живот тук. Днес русенци са унили и обезверени и великолепието около тях не ги радва

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ списание BIOGRAPH #81, юни 2018

Ruse_01

Центърът на Русе е толкова красив и величествен, че чак поражда недоверие – възможно ли е изобщо да имаме такъв град? Българинът е склонен винаги да се съмнява, когато нещо му изглежда твърде добре. Голям градски площад с достолепна съдебна палата (първата подобна сграда у нас), легендарното Доходно здание (театър „Сава Огнянов“), признато за архитектурен шедьовър и паметник на културата, Паметникът на Свободата, издигнат от ваятеля на Цар Освободител в София Арнолдо Цоки, осем фонтана, всеки от които коренно различен от другите, градина с уникални дървета и 13 улици, които радиално водят към нея… По „главната“ – Александровска – една след друга се нижат сгради в стил необарок, сецесион и неокласицизъм. Всяка от тях би била основната гордост на всеки друг град, но тук е просто една от многото, а нерядко дори е в окаяно състояние. И всичкото това – на няколкостотин метра от Дунава, от чийто висок бряг се открива ослепителна гледка към залязващото слънце. Не само в България – и в цяла Европа подобни градове са рядкост и биха предизвиквали несекваща гордост у местните. Както и нескончаем поток от пришълци – и като туристи, и като желаещи да живеят там.

Е, в Русе не е точно така. Основното усещане, което ме обзема всеки път, когато посещавам родния си град, е за преобладаващо, всепоглъщащо униние. Песимизъм, липса на живец и предприемчивост, недоверие и вечно мърморене, обезверение… Не че това не са типично български черти като цяло, но в Русе те избуяват повече от всеки друг голям град и са в рязък контраст с ослепителния екстериор. Дори навръх Гергьовден, когато е и местният общински празник, физиономиите на русенците, събрали се за концерта на Васил Найденов пред кметството, са преобладаващо уморени, кисели и някак си мнителни. Истински веселите хора са рядкост – предимно младежи, които не се знае дали ще са тук след няколко години…

Като цяло в града не се усеща амбицияда се използва максимално всичко, което историята и географията са му дали. Да си наследник на древно дунавско пристанище, наблизо да имаш средновековен град-крепост като Червен, скалните църкви край село Иваново, уникалния скален манастир в Басарбово, а тримилионен град като румънската столица Букурещ да е само на 70-ина километра разстояние, да разполагаш с исторически музей, еко-музей/аквариум, най-високата телевизионна кула на Балканите и модерна спортна зала, подходяща за всякакви мероприятия, и в същото време да имаш толкова малко хотели и зле развита туристическа индустрия не е нищо по-малко от срамота. Някаква горчива ирония е фактът, че тук всяка година се провежда национално изложение „Уикенд туризъм“. Но хотелите и частните апартаменти, отдавани под наем, са двойно по-малко от тези във Велико Търново например – град, който иначе е над два пъти по-малък.

Ами на русенци просто не им се работи толкова, ще каже някой, и сигурно ще е прав. Но също толкова прави са и онези, които споделят, че в този град открай време методично бива убивана всякаква инициатива, още в зародиш. Просто ей така – било то от любов към рушветите, било то от чиста завист. И това се случва без значение коя политическа сила е на власт. В случая тя е ГЕРБ и градът буквално е феодализиран от близки до нея предприемачи. Те обаче, за разлика от варненските, бургаските или старозагорските, не горят от особено желание да развиват даже своя бизнес, а камо ли града като цяло. Основната им функция се свежда до това да пречат на останалите да ги конкурират с каквото и да било. Така че, колкото и да искаш да се възползваш от притегателната туристическа стойност на Русе и да добавиш нещо към нея – забрави да тръгваш да строиш нов хотел, да отваряш хубаво заведение, да организираш някакви мероприятия тук. Можеш, но само ако си „от нашите“ или ако си плащаш скъпо и прескъпо на когото трябва – до степен, която обезсмисля всякаква инициатива.

И други да са на власт, няма да е по-различно, казват ми патили местни хора – и те ще дойдат със съзнанието, че имат на разположение няколко години, за да се възползват с каквото могат – обществени поръчки, някой апетитен обект без близка конкуренция и яко изнудване за рушвети от малкото останали бизнесмени, които се мъчат да оцелеят.

Добре де, защо в Русе ситуацията изглежда по-безнадеждна от тази в други градове като Варна, Търново, Пловдив, Бургас, Стара Загора?

Толкова ли не се намират хора, способни да разсекат Гордиевия възел? „Ами то ние кога ли сме имали свестен министър от Русе – никога! Дори навремето мустакатият бай Пенчо Кубадински не беше тукашен, а от Разградско“, казват ми възрастни русенци с типичната си сърдита интонация.

По-младите пък са склонни или да вярват в конспиративни теории (например че умишлено се саботира всякакво развитие на Северна България, защото тези от долу, под Балкана, си цакат повече където трябва), да набеждават майката природа (никъде другаде зимата не е толкова продължителна и сковаваща движението) или просто да заключават, че докато не се завърши магистрала „Хемус“ и магистралната връзка с Търново, Русе няма как да живне.

Други пък казват, че дори и тогава положението няма да се промени – заради местните традиции и манталитет. Като легендарен пример се разказва историята как преди години Кирил Домусчиев искал проектът „Лудогорец“ да се случи тук, с местния „Дунав“– със съответния бизнес, който предприемачът планирал успоредно да развива в града. Но му били поискани толкова големи рушвети, че той се насочил към близкия Разград. Сега русенци ходят да гледат европейски футбол на „Лудогорец Арена“ и се подиграват на окаяното състояние на тревното покритие на градския си стадион.

Работещите и печеливши фабрики в града са само няколко, колкото да не е без хич – още един срам за град с перфектно обособени индустриални зони и всички видове транспорт наоколо – железопътен, речен, въздушен. Медицината и в частност стоматологията е една от малкото развити сфери – хора от цяла България, а и от Европа, идват тук, за да си оправят зъбите.

На практика по-способната работна ръка отдавна се е насочила другаде – я към чужбина, я към Варна или София. В местния Русенски университет следват 10 000 студенти, повечето от които моментално заминават нанякъде с дипломите си – да гледат децата на богатите европейци или да им правят масажи в тамошните спа-центрове. За някои от над 30-те специалности вече почти няма желаещи, но ги поддържат всячески и понякога с почти циркова агитация, защото трябва да има щатни места и заплати за близо 500-те преподаватели. Въобще Русе е христоматиен пример за нещо, което съсипва цялата ни страна – държавата бива безжалостно експлоатирана под всякаква форма, частната инициатива е в плен на корупцията, а безхаберието властва навсякъде.

„Досегашният ми живот в този град показва, че каквото и ново да започне да се прави, резултатът винаги е по-лош от старото“, отсича местен интелектуалец, около 50-годишен, излязъл на разходка в приказно красивата градска градина навръх русенския празник. Конкретният повод е амбициозната реконструкция на придунавския булевард и зоната за разходки по брега, която от години стоеше занемарена, буренясала и абсолютно неизползвана, независимо от прекрасната панорама към реката. Всъщност, почти целият град в момента е строителна площадка, очевидно с външно финансиране – ремонтират се улици и булеварди почти навсякъде, както и легендарният хотел „Севастопол“ недалеч от речната гара. Санират се и блокове, а жителите в тях негодуват, че фирмите-изпълнители си вършат задълженията некачествено – с най-нискоразрядната възможна и зле платена работна ръка – и не спазват никакви срокове, защото от алчност са се нагърбили с повече обекти, отколкото могат да поемат. Но парите се усвояват, разбира се.

Друг русенец пък иронизира „паметника на глупостта“ – един от първите русенски молове досами Дунава, който поради лошо планиране и мениджмънт хлопна кепенци и сега стои затворен. Има и още един, напълно завършен, но никога не заработил, както и други два проекта, стопирани в зародиш. В момента функционира един-единствен мол, и то – само той си знае как.

Докато слушам всичко това, се чудя да се смея ли или да се тревожа. Намирам се на ослепително красиво място, в което сякаш на никого не му се живее. Добре де, питам почти раздразнено – а всичките тези хора по кафенетата и ресторантите какви са, с какво се занимават, от какво се издържат? Отговарят ми веднага, че най-голямата част са безработни – по тяхно собствено предпочитание. Родителите им живеят и бачкат в чужбина – Гърция, Германия, Италия, Испания, Англия. Ако на синчето някой му праща по хиляда лева месечно, той тук с тези пари е цар – сипва в голфа бензин, обикаля заведенията и си щрака с пръсти. Такъв човек никога няма да се хване някъде на работа за 600-800 лева. Друга част от клиентелата е на държавна работа – в администрацията, образованието, здравеопазването, полицията. При тях, както вече стана дума, корупцията е ежедневие, с което нямат сериозна причина да се борят. Трети са бачкатори в различни фабрики и фирми, които са се примирили с ниските си заплати, теглят кредит след кредит за нов телевизор или почивка на море и търкат лотарийни талончета до обезумяване. Живеят на принципа „никой не може да ми плати толкова малко, колкото аз заработвам“ и това е тяхната представа за щастието. Има и немалка артистична гилдия, с която градът винаги се е гордял – музиканти, художници, оперни изпълнители и артисти, които обаче са все по-зависими от участия и продажби другаде, извън Русе.

Ситуацията е такава, че ако си млад, енергичен и способен човек с амбиции, за теб просто има един таван на доходите, отвъд който е немислимо да отидеш. Всеки, който иска по-сериозна реализация и добро бъдеще за децата си, мисли за работа и живот в чужбина. „И как няма да е иначе, щом като там стартовото ниво, за най-нискоквалифициран труд, е по-високо от най-горното равнище, до което мога да стигна тук някога? Кога в Русе ще има фирми, наемащи образовани служители с нормални заплати на европейско равнище? Според мен – никога“, хладнокръвно анализира 35-годишен баща на две деца, а на мен ми е трудно да му опонирам.

Ето как, с всеки следващ събеседник, ми се изяснява картинката в Русе – защо всички са мрачни и унили напук на красотата и аристократизма наоколо. Оптимистът в мен продължава мислено да им опонира и да обвинява най-вече тях самите. Но си давам и сметка, че ако поживея известно време техния живот, вероятността да ме обземе подобно бездушие е напълно реална.

Отварям местния вестник „Бряг“ в търсене на по-ведър контрапункт. Има голяма снимка на множеството, събрало се за концерта на Васко Кеца послучай празника на града. На местното летище е имало двудневно авиошоу – състезания с делтапланери, самолети и дори балони. В църквата „Свети Георги“ е пристигнало ценно копие на чудотворна икона от Света гора. Българският и австрийският президенти са посетили Басарбовския манастир. Учениците от местната математическа гимназия обрали всички купи и медали от Фестивала на роботиката в конкуренция с цяла Северна България. 16-годишният русенски пианист Николай Димитров направил нов фурор на международния конкурс „Шопен“ в Румъния. В квартал „Дружба“ – нещо като аналог на софийския „Люлин“ – монтират светещи пешеходни пътеки и велоалеи.

Значи животът все пак не е толкова лош, мисля си, докато седя в местното „Хепи“ досами архитектурния шедьовър, какъвто е театърът. Впрочем, това е може би единственото заведение в града, където що-годе се спазват високи стандарти на кухнята и обслужването. Неслучайно и румънците от близкото Гюргево, идващи с велосипеди, сядат неизменно тук. Сервитьорките получават няколко пъти по-високи заплати от тези на колежките си другаде, но и работят под нетипично за местното ниво напрежение. Затова усещам, че дори и те не се чувстват щастливи – просто средата наоколо сякаш ги дърпа надолу, кара ги да се чувстват прецакани, че трябва да се стараят повече от нормалното. На другата вечер в един от уж хубавите ресторанти на града, който предлага турска и българска национална кухня, сервитьорът забравя част от поръчката ми, а накрая къде извинително, къде подигравателно ми казва, че при тях не може да се плаща с карта, а само кеш… Интересно какво щях да правя, ако бях турист, останал без джобни – щях да търся банкомати наоколо, защото на предприемача тук не му се занимава с европейски технологии на плащане…

Докато се разхождам, почти всяка сграда ме подканя да я снимам. Всеки поглед нагоре моментално ми оправя настроението. Но долу, по улиците и тротоарите на Русе, щъкат хора, които сякаш нямат нищо общо с това – не чувстват този град като свой и не си правят планове за дълъг и щастлив живот в него.

Завършвам този репортаж с най-искреното желание да се окаже, че не съм прав, да бъда опроверган, да се почуствам неудобно, че съм си мислил такива неща. Но по-скоро ще се намерят хора, които ще потвърдят, че и в техните градове е същото, дори по-лошо. И там ще отида да разгледам и да опиша всичко позитивно и негативно. Но такива контрасти като в аристократичния Русе едва ли ще видя другаде.

Интро #81

Редакционният увод в юнския „Биограф“

Content_04

Роклята на жената трябва да е като ограда от бодлива тел: да си изпълнява функциите, без да пречи на гледката.

София Лорен

Не сме прибързали, като сме кръстили този брой летен – намираме се максимално близо до Слънцето, по улиците се движат все повече кабриолети, а жените са по-красиви отвсякога. Времето на дългите ваканции още не е дошло, но сега е идеалният период за по-кратки и наситени с преживявания бягства от градското ежедневие.

В юнския Biograph са събрани повече мода, стил и очарование от всеки друг том в досегашната ни близо седемгодишна история. Но също и повече от всяко лайфстайл-издание, което бихте могли да си купите на български език. Разгръщайте нататък и ще видите, че не преувеличавам.

Освен невероятната история на Джани и Донатела Версаче, в него ще намерите и задълбочен анализ на феномена „италианска мода“, онагледен с много снимки. Ще научите интересни неща за най-прочутия, и харесван от много жени, техен имитатор – Роберто Кавали. Ще прочетете и за приказните хотели с логото на марката, създадена от двамата братя от Реджо Калабрия – Джани и Санто, и отраканата им сестра Донатела. Ще видите най-актуалните тенденции в банските костюми за това лято, плюс още много примери за дизайнерски и артистичен шик.

В този специален брой е и сватбата на принц Хари с прелестната Меган Маркъл, но също и любопитната история и гениалните картини на Марк Шагал. Тук са и великите модни диктатори Юбер дьо Живанши и Одри Хепбърн, както и неподражаемите плакати на професор Божидар Йонов. Не пропускайте и очерка за Еудженио Скалфари – непримиримия италиански журналист и вечен тормозител на Ватикана, чиито статии и интервюта дръзко подкопават устоите на католицизма и двехилядолетното му учение.

Вече направо си ви представям – някъде на някой шезлонг, с коктейл със сламка и чадърче, и с това списание в ръце. Постарахме се то да привлича внимание отдалеч и да задоволи летния ви глад за вълнуващи лайфстайл-истории.

Приятно четене.

 

Георги Неделчев,

редакционен директор