Интро #82

Редакционният увод в юлския „Биограф“

Intro_82

 

“Ролинг Стоунс” поставят летвата на нивото, което бих искал да преследва и моята група. Но не си представям толкова турнета като тях. Коленете ми просто не биха издържали.

Джон Бон Джоуви

Мик Джагър – един от живите символи на рок-музиката, през юли достига три четвърти век. Дотолкова сме свикнали с присъствието му в ефира, че някак си го възприемаме за даденост и не го взимаме насериозно. Склонни сме да иронизираме патологичното му женкарство, “брака по сметка” с Кийт Ричардс и останалите от “Стоунс”, бащинството на стари години, непрекъснатите му опити да стане звезда със самостоятелен ореол – като своя стар приятел Дейвид Боуи или като Майкъл Джексън, с когото дори имат записан дует… Но само опитайте да си представите музиката и въобще шоубизнеса без кльощавата му, атлетична и вечно ръкомахаща фигура, без огромната му уста и неподражаем глас, без незабравимите песни, които е създал.

75-те неща, които подредихме послучай юбилея на Мик върху 25 страници, ще ви убедят какво уникално културно, а и чисто физиологично явление е този човек. Но в този рокаджийски юлски брой сме намерили място и за екслузивно интервю с друг неподражаем певец – Оскар Бентън. Очакват ви и големи очерци, посветени на легендарната Джанис Джоплин и на енигматичния Джаред Лето. Ще научите подробности за новия албум на Дон Еъри от “Дийп Пърпъл”, но също и за фестивала за нова българска музика в Сандански…

Увеличете звука в тонколоните и приятно четене през юли.

 

Георги Неделчев,

редакционен директор

Реклами

Мик Джагър: юбилей на корицата на “Биограф”

Ексклузивно интервю с блус-легендата Оскар Бентън и очерци за Джанис Джоплин и актьора-певец Джаред Лето допълват музикалния юлски брой

Cover#82

Лидерът на рок-динозаврите “Ролинг Стоунс”, който на 26 юли празнува 75-годишен юбилей, е на корицата на новия брой на “Биограф”, вече на пазара. Най-четеното месечно списание отделя цели 25 страници на харизматичния и неподражаем певец, като предлага списък от 75 важни и любопитни неща, които всеки меломан трябва да знае за него. Материалът на Георги Неделчев е богато илюстриран със снимки, както и с цитати от китариста Кийт Ричардс за неговия колега и приятел от детинство.

Рокът и блусът са акцентите в преобладаващо музикалния юлски брой. С ексклузивно интервю в него гостува Оскар Бентън – певецът с дрезгавия глас, когото всички в България обожаваха в началото на 80-те, и който наскоро се завърна с нов студиен албум. Очерци за легендата Джанис Джоплин и за актьора-певец Джаред Лето допълват меломанската тематика.

През юли “Биограф” предлага и интервюта с живата емблема на хумора – актьора Славчо Пеев, с радиоводещата от “Дойче Веле” Румяна Таслакова, както и с емблематичния футболен коментатор Петър Василев-Петела.

Content_05

Русе: най-красивият град, от който всички бягат

Дунавът, европейската архитектура, древната история и някогашното величие се оказват недостатъчни причини да мечтаеш за живот тук. Днес русенци са унили и обезверени и великолепието около тях не ги радва

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ списание BIOGRAPH #81, юни 2018

Ruse_01

Центърът на Русе е толкова красив и величествен, че чак поражда недоверие – възможно ли е изобщо да имаме такъв град? Българинът е склонен винаги да се съмнява, когато нещо му изглежда твърде добре. Голям градски площад с достолепна съдебна палата (първата подобна сграда у нас), легендарното Доходно здание (театър „Сава Огнянов“), признато за архитектурен шедьовър и паметник на културата, Паметникът на Свободата, издигнат от ваятеля на Цар Освободител в София Арнолдо Цоки, осем фонтана, всеки от които коренно различен от другите, градина с уникални дървета и 13 улици, които радиално водят към нея… По „главната“ – Александровска – една след друга се нижат сгради в стил необарок, сецесион и неокласицизъм. Всяка от тях би била основната гордост на всеки друг град, но тук е просто една от многото, а нерядко дори е в окаяно състояние. И всичкото това – на няколкостотин метра от Дунава, от чийто висок бряг се открива ослепителна гледка към залязващото слънце. Не само в България – и в цяла Европа подобни градове са рядкост и биха предизвиквали несекваща гордост у местните. Както и нескончаем поток от пришълци – и като туристи, и като желаещи да живеят там.

Е, в Русе не е точно така. Основното усещане, което ме обзема всеки път, когато посещавам родния си град, е за преобладаващо, всепоглъщащо униние. Песимизъм, липса на живец и предприемчивост, недоверие и вечно мърморене, обезверение… Не че това не са типично български черти като цяло, но в Русе те избуяват повече от всеки друг голям град и са в рязък контраст с ослепителния екстериор. Дори навръх Гергьовден, когато е и местният общински празник, физиономиите на русенците, събрали се за концерта на Васил Найденов пред кметството, са преобладаващо уморени, кисели и някак си мнителни. Истински веселите хора са рядкост – предимно младежи, които не се знае дали ще са тук след няколко години…

Като цяло в града не се усеща амбицияда се използва максимално всичко, което историята и географията са му дали. Да си наследник на древно дунавско пристанище, наблизо да имаш средновековен град-крепост като Червен, скалните църкви край село Иваново, уникалния скален манастир в Басарбово, а тримилионен град като румънската столица Букурещ да е само на 70-ина километра разстояние, да разполагаш с исторически музей, еко-музей/аквариум, най-високата телевизионна кула на Балканите и модерна спортна зала, подходяща за всякакви мероприятия, и в същото време да имаш толкова малко хотели и зле развита туристическа индустрия не е нищо по-малко от срамота. Някаква горчива ирония е фактът, че тук всяка година се провежда национално изложение „Уикенд туризъм“. Но хотелите и частните апартаменти, отдавани под наем, са двойно по-малко от тези във Велико Търново например – град, който иначе е над два пъти по-малък.

Ами на русенци просто не им се работи толкова, ще каже някой, и сигурно ще е прав. Но също толкова прави са и онези, които споделят, че в този град открай време методично бива убивана всякаква инициатива, още в зародиш. Просто ей така – било то от любов към рушветите, било то от чиста завист. И това се случва без значение коя политическа сила е на власт. В случая тя е ГЕРБ и градът буквално е феодализиран от близки до нея предприемачи. Те обаче, за разлика от варненските, бургаските или старозагорските, не горят от особено желание да развиват даже своя бизнес, а камо ли града като цяло. Основната им функция се свежда до това да пречат на останалите да ги конкурират с каквото и да било. Така че, колкото и да искаш да се възползваш от притегателната туристическа стойност на Русе и да добавиш нещо към нея – забрави да тръгваш да строиш нов хотел, да отваряш хубаво заведение, да организираш някакви мероприятия тук. Можеш, но само ако си „от нашите“ или ако си плащаш скъпо и прескъпо на когото трябва – до степен, която обезсмисля всякаква инициатива.

И други да са на власт, няма да е по-различно, казват ми патили местни хора – и те ще дойдат със съзнанието, че имат на разположение няколко години, за да се възползват с каквото могат – обществени поръчки, някой апетитен обект без близка конкуренция и яко изнудване за рушвети от малкото останали бизнесмени, които се мъчат да оцелеят.

Добре де, защо в Русе ситуацията изглежда по-безнадеждна от тази в други градове като Варна, Търново, Пловдив, Бургас, Стара Загора?

Толкова ли не се намират хора, способни да разсекат Гордиевия възел? „Ами то ние кога ли сме имали свестен министър от Русе – никога! Дори навремето мустакатият бай Пенчо Кубадински не беше тукашен, а от Разградско“, казват ми възрастни русенци с типичната си сърдита интонация.

По-младите пък са склонни или да вярват в конспиративни теории (например че умишлено се саботира всякакво развитие на Северна България, защото тези от долу, под Балкана, си цакат повече където трябва), да набеждават майката природа (никъде другаде зимата не е толкова продължителна и сковаваща движението) или просто да заключават, че докато не се завърши магистрала „Хемус“ и магистралната връзка с Търново, Русе няма как да живне.

Други пък казват, че дори и тогава положението няма да се промени – заради местните традиции и манталитет. Като легендарен пример се разказва историята как преди години Кирил Домусчиев искал проектът „Лудогорец“ да се случи тук, с местния „Дунав“– със съответния бизнес, който предприемачът планирал успоредно да развива в града. Но му били поискани толкова големи рушвети, че той се насочил към близкия Разград. Сега русенци ходят да гледат европейски футбол на „Лудогорец Арена“ и се подиграват на окаяното състояние на тревното покритие на градския си стадион.

Работещите и печеливши фабрики в града са само няколко, колкото да не е без хич – още един срам за град с перфектно обособени индустриални зони и всички видове транспорт наоколо – железопътен, речен, въздушен. Медицината и в частност стоматологията е една от малкото развити сфери – хора от цяла България, а и от Европа, идват тук, за да си оправят зъбите.

На практика по-способната работна ръка отдавна се е насочила другаде – я към чужбина, я към Варна или София. В местния Русенски университет следват 10 000 студенти, повечето от които моментално заминават нанякъде с дипломите си – да гледат децата на богатите европейци или да им правят масажи в тамошните спа-центрове. За някои от над 30-те специалности вече почти няма желаещи, но ги поддържат всячески и понякога с почти циркова агитация, защото трябва да има щатни места и заплати за близо 500-те преподаватели. Въобще Русе е христоматиен пример за нещо, което съсипва цялата ни страна – държавата бива безжалостно експлоатирана под всякаква форма, частната инициатива е в плен на корупцията, а безхаберието властва навсякъде.

„Досегашният ми живот в този град показва, че каквото и ново да започне да се прави, резултатът винаги е по-лош от старото“, отсича местен интелектуалец, около 50-годишен, излязъл на разходка в приказно красивата градска градина навръх русенския празник. Конкретният повод е амбициозната реконструкция на придунавския булевард и зоната за разходки по брега, която от години стоеше занемарена, буренясала и абсолютно неизползвана, независимо от прекрасната панорама към реката. Всъщност, почти целият град в момента е строителна площадка, очевидно с външно финансиране – ремонтират се улици и булеварди почти навсякъде, както и легендарният хотел „Севастопол“ недалеч от речната гара. Санират се и блокове, а жителите в тях негодуват, че фирмите-изпълнители си вършат задълженията некачествено – с най-нискоразрядната възможна и зле платена работна ръка – и не спазват никакви срокове, защото от алчност са се нагърбили с повече обекти, отколкото могат да поемат. Но парите се усвояват, разбира се.

Друг русенец пък иронизира „паметника на глупостта“ – един от първите русенски молове досами Дунава, който поради лошо планиране и мениджмънт хлопна кепенци и сега стои затворен. Има и още един, напълно завършен, но никога не заработил, както и други два проекта, стопирани в зародиш. В момента функционира един-единствен мол, и то – само той си знае как.

Докато слушам всичко това, се чудя да се смея ли или да се тревожа. Намирам се на ослепително красиво място, в което сякаш на никого не му се живее. Добре де, питам почти раздразнено – а всичките тези хора по кафенетата и ресторантите какви са, с какво се занимават, от какво се издържат? Отговарят ми веднага, че най-голямата част са безработни – по тяхно собствено предпочитание. Родителите им живеят и бачкат в чужбина – Гърция, Германия, Италия, Испания, Англия. Ако на синчето някой му праща по хиляда лева месечно, той тук с тези пари е цар – сипва в голфа бензин, обикаля заведенията и си щрака с пръсти. Такъв човек никога няма да се хване някъде на работа за 600-800 лева. Друга част от клиентелата е на държавна работа – в администрацията, образованието, здравеопазването, полицията. При тях, както вече стана дума, корупцията е ежедневие, с което нямат сериозна причина да се борят. Трети са бачкатори в различни фабрики и фирми, които са се примирили с ниските си заплати, теглят кредит след кредит за нов телевизор или почивка на море и търкат лотарийни талончета до обезумяване. Живеят на принципа „никой не може да ми плати толкова малко, колкото аз заработвам“ и това е тяхната представа за щастието. Има и немалка артистична гилдия, с която градът винаги се е гордял – музиканти, художници, оперни изпълнители и артисти, които обаче са все по-зависими от участия и продажби другаде, извън Русе.

Ситуацията е такава, че ако си млад, енергичен и способен човек с амбиции, за теб просто има един таван на доходите, отвъд който е немислимо да отидеш. Всеки, който иска по-сериозна реализация и добро бъдеще за децата си, мисли за работа и живот в чужбина. „И как няма да е иначе, щом като там стартовото ниво, за най-нискоквалифициран труд, е по-високо от най-горното равнище, до което мога да стигна тук някога? Кога в Русе ще има фирми, наемащи образовани служители с нормални заплати на европейско равнище? Според мен – никога“, хладнокръвно анализира 35-годишен баща на две деца, а на мен ми е трудно да му опонирам.

Ето как, с всеки следващ събеседник, ми се изяснява картинката в Русе – защо всички са мрачни и унили напук на красотата и аристократизма наоколо. Оптимистът в мен продължава мислено да им опонира и да обвинява най-вече тях самите. Но си давам и сметка, че ако поживея известно време техния живот, вероятността да ме обземе подобно бездушие е напълно реална.

Отварям местния вестник „Бряг“ в търсене на по-ведър контрапункт. Има голяма снимка на множеството, събрало се за концерта на Васко Кеца послучай празника на града. На местното летище е имало двудневно авиошоу – състезания с делтапланери, самолети и дори балони. В църквата „Свети Георги“ е пристигнало ценно копие на чудотворна икона от Света гора. Българският и австрийският президенти са посетили Басарбовския манастир. Учениците от местната математическа гимназия обрали всички купи и медали от Фестивала на роботиката в конкуренция с цяла Северна България. 16-годишният русенски пианист Николай Димитров направил нов фурор на международния конкурс „Шопен“ в Румъния. В квартал „Дружба“ – нещо като аналог на софийския „Люлин“ – монтират светещи пешеходни пътеки и велоалеи.

Значи животът все пак не е толкова лош, мисля си, докато седя в местното „Хепи“ досами архитектурния шедьовър, какъвто е театърът. Впрочем, това е може би единственото заведение в града, където що-годе се спазват високи стандарти на кухнята и обслужването. Неслучайно и румънците от близкото Гюргево, идващи с велосипеди, сядат неизменно тук. Сервитьорките получават няколко пъти по-високи заплати от тези на колежките си другаде, но и работят под нетипично за местното ниво напрежение. Затова усещам, че дори и те не се чувстват щастливи – просто средата наоколо сякаш ги дърпа надолу, кара ги да се чувстват прецакани, че трябва да се стараят повече от нормалното. На другата вечер в един от уж хубавите ресторанти на града, който предлага турска и българска национална кухня, сервитьорът забравя част от поръчката ми, а накрая къде извинително, къде подигравателно ми казва, че при тях не може да се плаща с карта, а само кеш… Интересно какво щях да правя, ако бях турист, останал без джобни – щях да търся банкомати наоколо, защото на предприемача тук не му се занимава с европейски технологии на плащане…

Докато се разхождам, почти всяка сграда ме подканя да я снимам. Всеки поглед нагоре моментално ми оправя настроението. Но долу, по улиците и тротоарите на Русе, щъкат хора, които сякаш нямат нищо общо с това – не чувстват този град като свой и не си правят планове за дълъг и щастлив живот в него.

Завършвам този репортаж с най-искреното желание да се окаже, че не съм прав, да бъда опроверган, да се почуствам неудобно, че съм си мислил такива неща. Но по-скоро ще се намерят хора, които ще потвърдят, че и в техните градове е същото, дори по-лошо. И там ще отида да разгледам и да опиша всичко позитивно и негативно. Но такива контрасти като в аристократичния Русе едва ли ще видя другаде.

Интро #81

Редакционният увод в юнския „Биограф“

Content_04

Роклята на жената трябва да е като ограда от бодлива тел: да си изпълнява функциите, без да пречи на гледката.

София Лорен

Не сме прибързали, като сме кръстили този брой летен – намираме се максимално близо до Слънцето, по улиците се движат все повече кабриолети, а жените са по-красиви отвсякога. Времето на дългите ваканции още не е дошло, но сега е идеалният период за по-кратки и наситени с преживявания бягства от градското ежедневие.

В юнския Biograph са събрани повече мода, стил и очарование от всеки друг том в досегашната ни близо седемгодишна история. Но също и повече от всяко лайфстайл-издание, което бихте могли да си купите на български език. Разгръщайте нататък и ще видите, че не преувеличавам.

Освен невероятната история на Джани и Донатела Версаче, в него ще намерите и задълбочен анализ на феномена „италианска мода“, онагледен с много снимки. Ще научите интересни неща за най-прочутия, и харесван от много жени, техен имитатор – Роберто Кавали. Ще прочетете и за приказните хотели с логото на марката, създадена от двамата братя от Реджо Калабрия – Джани и Санто, и отраканата им сестра Донатела. Ще видите най-актуалните тенденции в банските костюми за това лято, плюс още много примери за дизайнерски и артистичен шик.

В този специален брой е и сватбата на принц Хари с прелестната Меган Маркъл, но също и любопитната история и гениалните картини на Марк Шагал. Тук са и великите модни диктатори Юбер дьо Живанши и Одри Хепбърн, както и неподражаемите плакати на професор Божидар Йонов. Не пропускайте и очерка за Еудженио Скалфари – непримиримия италиански журналист и вечен тормозител на Ватикана, чиито статии и интервюта дръзко подкопават устоите на католицизма и двехилядолетното му учение.

Вече направо си ви представям – някъде на някой шезлонг, с коктейл със сламка и чадърче, и с това списание в ръце. Постарахме се то да привлича внимание отдалеч и да задоволи летния ви глад за вълнуващи лайфстайл-истории.

Приятно четене.

 

Георги Неделчев,

редакционен директор

 

Специален моден „Биограф“ с Версаче

Списанието разказва невероятната история на Джани и Донатела и анализира защо италианските дизайнери са толкова харесвани

IMG_20180530_140508_252.jpg

„Луксът е безсмъртен“ е мотото на новия брой на най-четеното българско списание. Неповторимият дизайнер Джани Версаче, който намери смъртта си на входа на имението си в Маями преди 21 години, е на корицата на юнския „Биограф“ №81, който вече е на пазара. В специалния си летен том с атрактивна визия, съотсветстваща на темата, елитното месечно издание разказва невероятната история на ексцентричния гений, както и тази на сестра му Донатела, която го наследи като творчески лидер на компанията му. „Биограф“ задълбочено анализира и феномена „италианска мода“, онагледявайки го с примери и от другите водещи модни къщи от Апенините. Отделено е и място за брендираните бутикови хотели с марката „Версаче“, където читателите ще могат да надникнат и да научат интересни подробности за тях.

В специалния си моден брой списанието не пропуска и „сватбата на десетилетието“ между принц Хари и Меган Маркъл. Публикувани са и големи очерци за художника Марк Шагал, както и за най-смелия и непримирим италиански журналист – Еудженио Скалфари, който държи винаги под напрежение висшия католически клир във Ватикана.

Интервюта с „главния готвач на лятото“ Иван Манчев и с естрадната певица от близкото минало Елвира Георгиева, детайлен обзор на „героите-еднодневки“ на световните футболни първенства, интересен репортаж за град Русе и парадоксите на живота там, както и очерк за „швейцареца с българска мечта“ Луи Айер допълват богатото съдържание на специалния юнски „Биограф“, който отново е в 212 страници и с цена само 8 лева.

Content_81

 

Интро #80

Редакционният увод в юбилейния майски „Биограф“

Intro_80

Какво е една жена без мъж? Същото, каквото е една риба без велосипед.

Ирина Дън, австралийска писателка и обществена активистка

Акцентът в юбилейния 80-и Biograph са женските образи – в цялото им великолепие и разнообразие от типажи и характери. Дали сме търсили умишлено този ефект? Не, въпреки че можех и да излъжа, че да. Но просто така се случи. Много се дразня как като дойде месец март медийното пространство започва да обръща специално внимание на нежния пол – заради “тяхната дата” 8-ми. Все едно през останалото време жените не са важни, не заслужават такъв интерес. Е, сега не е март, а май, а ние ви предлагаме един от най-красивите и женствени броеве в цялата история на това списание – просто така, без повод.

Франсис Макдорманд спечели втория си “Оскар” със силна роля в един от най-хубавите филми на 2017-а – “Три билборда извън града”. Холивуд се прекланя пред нея, но тя си остава пълен антипод на кинозвезда. Сандра Браун – една от кралиците на романтичната литература – ни даде ексклузивно и много интересно интервю. Две от най-обичаните и нежни соул-певици – Шаде и Тони Бракстън – се завърнаха на музикалната сцена с нови песни. Единствената досега жена-премиер – Ренета Инджова, също е тук с голяма изповед в навечерието на 65-годишнината си. В нея желязната лейди на българската политика споделя, че днес се чувства като пълен аутсайдер и човек с разбити илюзии. Отдаваме почит и на легендарната режисьорка Ирина Акташева с последното й интервю, дадено броени седмици преди смъртта й през февруари…

А на корицата е една от вечните красавици не само на киното, но и в цялата история на човечеството. Преди няколко месеца Катрин Деньов си позволи дръзко да защити мъжете от гоненията, на които са подложени от феминистките движения и кампании. Очеркът ни за “дневната красавица”, която тази година навършва 75, носи привидно стряскащото заглавие “Последната жена”. 15-те страници след него според мен го аргументират достатъчно задълбочено.

Въобще, както казва една моя позната, няма по-вълнуваща епоха да си жена от днешната. Е, майският Biograph също изглежда доста вълнуващ.

Приятно четене.

 

Георги Неделчев,

редакционен директор

 

 

Катрин Деньов краси юбилейния майски “Биограф”

Едно от последните интервюта на непрежалимия Тончо Русев и изповед на “желязната лейди” Ренета Инджова са другите акценти в брой №80

Cover#80_1

“Последната жена” е заглавието на очерка, посветен на Катрин Деньов в юбилейния 80-и брой на Biograph, който вече е на пазара. Списанието отделя 15 страници на вечната красавица на френското кино, която никога не е робувала на общественото мнение и предразсъдъците. В началото на тази година актрисата, която скоро навършва 75, не се побоя да се обяви в защита на мъжете от кампаниите и гоненията срещу тях от страна на войнствено настроени феминистки. “Изнасилването е престъпление, но да се опиташ да съблазниш една жена – не е”, дръзко заяви Деньов в отворено писмо, под което се подписаха още десетки известни французойки.

Холивудската анти-звезда Франсис Макдорманд, получила наскоро своя втори “Оскар”, е другата именита актриса, на която Biograph посвещава голям свой очерк. Ексклузивно интервю за най-голямото българско списание е дала и кралицата на романтичната литература Сандра Браун. Болезнено откровена пък е изповедта на желязната лейди на българската политика Ренета Инджова, която скоро навършва 65 години.

Списанието отдава почит и на легендарния маестро на българската естрада Тончо Русев, публикувайки едно от последните негови интервюта. Очерци за тенис-легендата Джими Конърс, за футболния идол Кристиано Роналдо и баскетболния му еквивалент Леброн Джеймс и за писателите Стивън Кинг и Вилхелм Буш допълват богатата палитра от теми и материали в 80-ия том на луксозното 212-странично издание.

Content_80

 

 

Интро #79

Редакционният увод в априлския „Биограф“

Content_02

Кой е най-добрият италиански певец според мен? Тото Кутуньо. А, Челентано ли? Той не е човек, той е бог.

Джани Моранди

Челентано. Дори само споменаването на името му може да накара нещо в тебе да трепне. Асоциираш го с хубава музика, романтика, италианска елегантност. През годините привидно грозноватият Адриано стана олицетворение на мъжкия чар и сексапил – не без помощта на уникалния си глас и онова безгрижно, отворено пеене с отпуснато гърло, което завинаги ще бъде запазената му марка.

Докато пиша тези редове, слушам Confessa – една от най-хубавите му балади, и веднага ми се приисква да се движа с един “Фиат Чинкуеченто” по планински път някъде из Апенините. Кога този велик човек стана на 80? 16-те ни страници за него ще отговорят на всичките ви по-важни въпроси, свързани с него.

Но и този месец, както няма да се уморя да повтарям, 212-страничният Biograph не е само една Cover story. Първата дама на модния шик – Каролина Ерера. Един от най-великите умове на съвремието, който си отиде наскоро – Стивън Хокинг. Емблематичният и особено нашумял напоследък холивудски грозник Уилям Дефо. Най-влиятелният свещеник на XX век Били Греъм. Богът на хевиметъла Роб Халфорд. Баскетболният гигант, във всяко отношение, Шакил О’Нийл. Примабалерината Вера Кирова в едно от редките й откровения. Гениалният и ексцентричен художник Стоян Венев. “Новият Калоянчев” – Герасим Георгиев-Геро…

Както би казала романтичната немска писателка Бетина фон Арним, това няма да е обикновен април, това ще е един вълшебен април. Приятно четене.

Георги Неделчев,

редакционен директор

 

Легендата Челентано на корицата на априлския “Биограф”

Очерци за Стивън Хокинг, Каролина Ерера и примабалерината Вера Кирова и интервюта с Геро и Петя Буюклиева са другите хитове в брой №79

Cover#79_01

Живата легенда на италианската музика Адриано Челентано, който през януари закръгли 80 години, е на корицата на новия априлски брой на “Биограф”, който вече е на пазара. Най-популярното месечно списание отделя 16 страници за житейската съдба и кариерата на харизматичния певец и актьор, когото наричат “разбойника-хамелеон”. “Хората продължават да ми се радват през годините, но учудването ми от това остава същото” – това е само едно от десетките откровения на Челентано, поместени в изчерпателния очерк за него.

И този месец по традиция историята от корицата далеч не изчерпва съдържанието на 212-страничното издание. Материали за вече покойния учен Стивън Хокинг, за емблематичния холивудски актьор Уилем Дефо и за “първата дама на модния шик” Каролина Ерера са сред другите акценти в броя. Интервюта с нашумелия актьор Герасим Георгиев-Геро и с естрадната певица Петя Буюклиева, както и очерк за българската примабалерина Вера Кирова допълват богатата палитра от теми в априлския том №79.

“Биограф” публикува за пръв път и фотографии на един от най-самобитните български художници – Стоян Венев, заснети от писателя и изкуствовед Богомил Райнов. Поводът е история за неговите тайни еротични рисунки, които през април ще бъдат показани на специална изложба в столичната галерия “Васка Емануилова”.

Content_03

Вим Вендерс: Художникът, който снима кино с музика

„С Оскар или без – животът ми няма да се промени“ – казва номинираният за трети път режисьор. Затова пък на почетната „Златната мечка“ се радвал „като ряпа“. Вим Вендерс е благ човек с изискан вкус, който предпочита филмите му да говорят вместо него

Жанина Драгостинова/ BIOGRAPH #42, март 2015

WW

 

Това лято (2015 – бел. ред.), на 14 август, той ще навърши 70 и тази година като цяло е негова. Номинация за „Оскар“ за документалния „Солта на земята“, почетна „Златна мечка“ за цялостно творчество на Берлинале, игрален филм в официалната програма (извън конкурса) на същия фестивал – Every Thing Will Be Fine, телевизия ZDF започва излъчване на панорама на творчеството му, също такава панорама ще бъде показана през март и в Музея за модерно изкуство в Ню Йорк и сигурно още много по-малки прояви тук и там: един от най-влиятелните европейски кинорежисьори – Вим Вендерс, отново излиза на гребена на вълната на световното внимание. Животът е прекрасен.
А той,

животът на Вилхелм Ернст Вендерс,

започва в Дюселдорф в дома на хирурга Хайнрих Вендерс, където царят консервативни католически нрави. Майка му е с холандски произход и иска да кръсти сина си Вим, но властите отхвърлят името като „не-немско“. Вилхелм има по-малък брат Клаус.
Първото желание на Вим за професионална реализация е да стане свещеник. Бързо се отказва от него под влияние на рокендрола – в следвоенна Германия американската музика извира буквално отвсякъде, младежът я предпочита обаче най-вече от музикбокса в кварталната кръчма. След матурата си през 1963 г. Вендерс учи първо два семестъра медицина в Мюнхен, после един семестър философия във Фрайбург и накрая два семестъра социология в Дюселдорф. След което се отказва от всичко това и се отдава на акварелната живопис. Три години по-късно отново сменя посоката на заниманията си: заминава за Париж и кандидатства във висшето киноучилище. Не го приемат. Въпреки това Вим остава във френската столица –като офортист в ателието на немски художник, работещ на Монпарнас. В свободното си време посещава Синематеката. Няма пари за квартира с отопление, а в кинозалата е топло. След година може да се похвали, че е изгледал над 1000 филма.
След съзерцанието обаче идват действия – връща се в родния си град, за да направи тримесечна практика в United Artists. Но реалността се разминава с очакванията му.

Вендерс е ужасен от безразличието,

с което там се отнасят към филмите. Впечатленията си излива в текст, който публикува. Това есе може да се смята за първата му професионална изява в киното. Хванал е пътя и отказване няма. През 1967-а е приет във Висшето училище по кино и телевизия в Мюнхен. По време на следването си продължава да пише филмова критика.
През 1970-а освен кинокритик, Вендерс вече може да се титулува и режисьор – снима дипломния си филм „Лято в града“. Година по-късно заедно с неколцина свои приятели и съидейници основава Verlag der Autoren – фирма, която в следващите години ще се грижи за производството и разпространението на новото немско кино, както и за издаването на кинолитература.
Всичко се движи със зашеметяваща скорост, която днес е невъзможна за навлизащите в киното млади хора. Само след още една година Вендерс снима дебюта си „Страхът на вратаря от дузпата“ със сценарист Петер Хандке. Публиката не се реди на опашки пред кината, но критиката разбира, че това е творба, която ще остане със своя страница в киноисторията. След време режисьорът ще обясни, че е искал да направи „трилър без съспенс“. Начинанието му изглежда да е нещо като „дървено желязо“, но въпреки това е успешно изпълнено. Подобни противоречия не са чужди и на по-нататъшното му творчество. Почти всичко, заложено в дебютния му филм, се открива и в следващите – видоизменено и доразвито. Вендерс върви по свой път, дори и когато работи т.нар. жанрово кино (например „Хамет“). Отклонението от правилата превръща в правило, в свой почерк.
Във филмите на Вендерс героите рядко говорят (например „Париж, щата Тексас“). Диалозите обикновено са литературни, сякаш лишени от трепета на живото общуване, често изглеждат дори изкуствени и нереалистични. Това също е търсен ефект. Премълчаното от хората се разказва чрез картини, най-вече пейзажи. Пространствата са обикновено необятни и празни. Дали във Вупертал, Берлин, Хюстън или Южна Каролина – човекът се придвижва в свят, сякаш обречен на изчезване. Средата, заобикаляща героите му, е в процес на разграждане, понякога пълна разруха. А там, където я има (сградите от началото на ХХ век в „Американският приятел“ или тези от 70-те години на ХХ век в „С течение на времето“), тя сякаш напира да „изяде“ героите. В Америка Вендерс е пленен от временното, в Хавана от западащото, във Вупертал – от упоритостта на железницата, която функционира сякаш напук на времето. Може би

няма друг режисьор в световното кино,

който десетилетия наред с такава последователност да развива образния свят на пустотата и чувството „заникъде“. И още: всички филми на Вендерс са Road-Movies (филми-пътуване), дори и тези, чието действие се развива на едно място, както е например в „Небето над Берлин“. Ако героят не се придвижва физически, то душата му пътува – напред във времето, назад към себе си.
1973 г. е важна за Вим Вендерс – „ С течение на времето“ печели наградата на критиката на фестивала в Кан, което за автора му означава пробив на международната сцена. „Американският приятел“, по роман на Патриша Хайсмит, пък прави името му известно в САЩ. Резултатът от тази слава идва 4 години по-късно, когато Франсис Форд Копола го кани на работа в Америка.
През 1984 г. по сценарий на Сам Шепърд Вендерс снима „Париж, щата Тексас“, който го изстрелва отново в центъра на вниманието. Филмът е отличен със „Златна палма“ в Кан. Оттук нататък на Вендерс ще продължава „кански“ да му върви: „Небето над Берлин“ (1987) е с награда за най-добър режисьор на същия фестивал, „Толкова далече, толкова близо“ (1993) взима Специалната награда на журито, „Солта на земята“(2014) – Специална награда на журито в секция „Особен поглед“.
Популярността сред широката публика Вендерс дължи най-вече на музикалния „Буена Виста сошъл клъб“ (1999), който му носи номинация за „Оскар“ и Европейската филмова награда. Младежите пък го обичат заради съвместната му работа с Боно от U2 и видеата им за MTV.

В последните години режисьорът

се занимава най-вече с 3D киното. Така е сниман документалният „Пина“ (за прочутата немска хореографка Пина Бауш, филмът е с номинация за „Оскар“) и тазгодишния игрален Every Thing Will Be Fine.
Вендерс е основател и от 1996 г. председател на Европейската филмова академия, преподава кино във Висшето училище по изобразителни изкуства в Хамбург. Има своя фондация, която е изкупила правата за всичките му филми. Освен това фондацията всяка година дава стипендии за обучението на млади режисьори.
Личният живот на режисьора обаче остава старателно скрит от любопитните погледи.

Нито той казва нещо за себе си,

нито журналистите се осмеляват да го питат за друго освен за творчеството му. Но през 2008 г. се появи документален филм със заглавие „За онзи, който се измъква“ – дипломна работа на студент по кино, опитващ се да надникне зад завесата, която Вендерс спуска пред интимната си сфера. Колеги на режисьора разказват пред камерата за младежките му години. Повтарят почти едно и също, формулирано най-добре от Петер Хандке: „От него се носеше една такава сърдечна самота“. За Вендерс споделят спомени и жените, с които е имал връзка през годините. Улрике Захве, обявена като първата му любов, напуска съпруга си заради Вим, за да бъде по-късно и самата тя изоставена. Следва Лиза Кройцер – изоставена, когато работата по „Хамет“ се оказва по-важна от нея. Вендерс има три брака. Първият е с актрисата Еда Кьохл, вторият с американската певица Рони Блакли. И двете изоставени от Вим. Преди това обаче той ги снима във филмите си. Дори в някои сцени – и двете заедно. Едната си отива, другата влиза. За да си отиде по-късно и тя.
Всички участници във филма повтарят: той винаги бягаше. Когато се е появявало нещо ново и с по-силно емоционално въздействие в живота му, Вим просто си е хващал шапката и е изчезвал от предишните връзки, задължения, отношения. Не искал проблеми, тормоз, обяснения – просто си отивал. Това разказват не само жените, но и негови сътрудници, съмишленици, колеги, артисти. Лошото или хубавото било, че с Вендерс човек не можел да се скара. Той бил толкова кротък, толкова благ, как да му повишиш тон, при положение, че и той никога не повишавал? Всичко при него се случвало кротко и благо.
През последните години Вендерс е женен за фотографката Доната Вендерс, която направлява делата му. Двамата правят заедно и фотографски изложби. Вим пътува почти винаги придружен от Доната, а запитан преди години при едно от посещенията си в София какво за него е любовта, той отвърна: „Мога да говоря само за любовта към и във киното“. Доста хладно, нали? Няма свои деца, но почти във всеки филм има герой дете. Въобще детският поглед към света е любим похват в киното му.
Изследователите му смятат, че в повечето си филми Вендерс индиректно разказва за себе си и в много от героите му се крие самият той: мълчалив, сдържан, мрачен, но и изпълнен с любов към… живота и света. Затова, ако искаме го разберем, трябва да гледаме киното му или да прочетем думите му. Ето няколко откъса от различни интервюта:

За „Небето над Берлин“

„Междувременно пълен, многолюден град, днес Берлин просто се пука по шевовете. В това се състои привлекателността му. Такъв, какъвто е сега, за мен е относително ново място, въпреки че от години винаги се връщам в него. Но всеки път с носталгия поглеждам към дупките, които все още някъде могат да се видят и знам, че при следващото ми посещения вече няма да ги има. Пустотата на града преди десетина години всъщност бе неговото богатство. Това беше съвсем друг град, който вече не съществува. Небето над Берлин вече не е така необятно, както беше в моя филм. Почти всички места, на които снимах тогава, ги няма. Сградите са или съборени или подновени. Мисълта за тяхното отсъствие ме зашеметява. На Постдамер плац мога да се ориентирам къде сме снимали само по една единствена сграда. Сега там има спирка на метрото, а преди беше степ, пустош. Но имаше повече светлина. Да, хоризонтът в Берлин беше много по-голям. Филмът не се казва „Небето над Берлин“, само защото разказва за неподеленото небе, а и защото в Берлин наистина небето се виждаше много повече, откъдето и да е на друго място. Днес погледът нагоре малко или много е преграден. Действително, градът е нов и съвсем различен, но това също си има цена, която плащаме.“ (2004)

За свободата на режисьора

„Признавам, че почти винаги съм имал късмет. По принцип снимах това, което исках да снимам. Само първият филм, който работих в Холивуд, „Хамет“ с продуцент Копола, беше съкратен и премонтиран, затова излезе години по-късно. Но като цяло с всичките си филми казвах това, което исках да кажа и ги монтирах така, както исках да бъдат монтирани. Затова и им станах продуцент или копродуцент. За мен е много важно да мога да разказвам с ограничени средства. Големите амбиции днес могат да се реализират само с малък бюджет. „Земя на изобилието“ например струва само половин милион долара. С този бюджет в нормална холивудска продукция не може да се плати дори следобедното кафе. Всички, работили във филма, получиха един и същи хонорар, а именно сто долара на ден, независимо дали става дума за електротехник или артист.“ (2009)

За реставрирането на филмите
„Реставрирането на стари филми е мисъл не за миналото, а за бъдещето. Така им се удължава животът. Техниката, която се използва, е възможно най-новата. Да, някои от тях са по-стари от 40 години, но аз знам, че техният живот не е равен на моя, т.е. правя всичко възможно те да ме надживеят. Отдавна не се отъждествявам с тях като продължителност на съществуването, те са отделни и независими от мен създания. Но моя задача е да им осигуря по-добро бъдеще, да ги поддържам във вид, който може да се използва и когато мен няма да ме има. Виждам ги като създания, вкопчени в дигиталното си бъдеще.“ (2010)

За 3D киното
„Използването на новата техника за игрален филм бе големият въпрос пред мен, когато почнах да се занимавам с Every Thing Will Be Fine: доколко тази новост вече може да се нарече киноезик, доколко за този език може да се приложи старата филмова граматика и въобще, ако това е език, на него еднакво ли говорят режисьор и публика. Днес много неща в киното функционират, като старият киноезик направо е стъпкан на земята. Монтира се по начин, който би накарал всеки монтажист от миналото с писък да напусне киносалона. От това отрицание на старото обаче се ражда нов, съвременен език, с който се показват неща, които по-рано биха били немислими. И това съвсем не се върши съзнателно, както го правихме ние, а напълно интуитивно, понякога дори брутално. Много от съвременните филми са направени твърде брутално. И това се отнася почти за всичко, което днес се нарича мейнстрийм. Най-вече екшън и фентъзи. Но от време на време се появяват филми като „Ида“, използващи нов език, който обаче отправя реплики към старото „езиково чувство“. Затова въпросът пред мен беше: кои части от старата граматика могат да бъдат използвани, така че да функционират и при 3D. Нямахме натрупан опит. За мен обаче си беше голямо откритие, когато осъзнах, че не е задължително да посягам към киното, защото бих могъл да се „върна“ към изобразителното изкуство и с неговите средства да почна да „живописвам“ с 3D. Така нещата станаха далеч по-интимни. Много художници са се опитвали да надскочат двуизмерността на платното и да рисуват в „пространството“. Тези художници се оказаха моят ангел-спасител.
Разбира се, още не е отговорено на въпроса дали 3D киното няма да остане каприз и да влезе в историята, без да се развива по-нататък. По начина, по който в момента тази 3D-крава се дои, предполагам, че скоро млякото й ще секне. Жалко, защото ние тепърва почваме да разбираме какво ни носи тази техника. Снимане на 3D е по-скъпо, защото снимачният период и постпродукция са по-дълги. Към това се прибавя и фактът, че тези филми се гледат само в киносалон. Идеята, че и телевизията ще посегне към новата техника, отначало заплени мнозина, но ентусиазмът скоро поутихна.“ (2014)

За Америка
„В по-ранните си текстове за кино хвалех американското кино като изкуство, което по особен начин се наслаждава на физическата реалност. По онова време европейското кино ми изглеждаше прекалено интелектуално и самовглъбено, че вече някак се губеше удоволствието от физическото усилие. За разлика от него в американското се усещаше наслада от вървенето, бягането, язденето, изобщо от действието като цяло. За мен, студента по философия, това бе някакво откровение: тази радост от движението, от физическото представяне на нещата.
Но през 1984 г., след „Париж, щата Тексас“, се отказах от живота си в САЩ, напуснах Ню Йорк и се върнах в Берлин. Причината беше политиката на Роналд Рейгън. Изведнъж пред дома ми в Ню Йорк започнаха да се събират стотици безработни – хора без никакъв шанс повече в живота, отблъснати отвсякъде, пряко последствие от политика, която считах за напълно безотговорна и нечовешка. Не исках да живея повече там. В мъката си написах текста „Американската мечта“, в който се казваше, че тя, мечтата, е безследно изчезнала, защото исках да говоря за вакуума в Америка, за липсата на отвореност към света, за политиката, която се е превърнала в особен вид религия.“ (2000)

Първата камера
„Вървях из центъра на Дюселдорф и случайно минах покрай един оказион. На витрината беше изложена моята абсолютна мечта – камерата „Болекс“ с три обектива. От гледане просто сплесках носа си в прозореца на магазина. После влязох и попитах колко струва камерата. Хиляда марки. На другия ден занесох в същия магазин саксофона си и попитах продавача колко би ми дал за него. Хиляда марки, рече той. Така размених саксофона за камерата. Сега разказано, звучи малко като приказката за Ханс, който си търсел късмета и след всяка размяна ставал все по-беден… но тогава бях сигурен, че съм намерил щастието си. Да, бях жертвал любимия си саксофон, но това беше и спасението ми, защото със сигурност щях да стана лош музикант. Оттогава не съм докоснал саксофон. Моят стоя на витрината много дълго, така че сигурно бих могъл и да си го взема. Но нямаше как втори път да намеря хиляда марки. Киното се оказа по-скъпо удоволствие, отколкото очаквах.“ (2011)

Неуспешният филм
„Алената буква“. Винаги въздъхвам с облекчение, когато някой каже, че не го е гледал. Бях неподходящият човек на неподходящото място с неподходящата история и неподходящи артисти. Разбрах, че никога повече не бива да правя филм, чиято история не нося в себе си. Филмите трябва да се опират на личен опит, това беше огромната поука, която си извадих, иначе се превръщат в сухо твърдение и нищо повече. Ако режисьорът не плува в собствените си води, е като риба на сухо. Ако се движиш в местност, която не познаваш, започваш да нервничиш и правиш грешки. Провалът е неизбежен.“ (2009)