Майкъл Джексън – човекът, който преобърна музиката

Преди 35 години той създаде албума, разчупил догмите и променил завинаги правилата в шоубизнеса. Thriller бе замислен като неговото голямо отмъщение към всички, които не вярваха в него, към онези, които гледаха на тъмнокожите музиканти с пренебрежение и предразсъдъци. Това беше плочата, която превърна попкултурата в масова култура. Оттогава, та до ден днешен, Майкъл Джексън е не просто Краля на попа – за почитателите си той е извънземно, което сякаш още не могат да повярват, че е посетило човешката раса

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ

(откъс от Biograph #64 Cover story, януари 2017)

MJ

Вече осма година Краля на попа не е между живите, но продължава да е сред най-слушаните и най-влиятелни изпълнители – не само в поп-жанра, но и в света на музиката като цяло. Изненадващо за много хора той се възцари на върха на класацията на най-печелившите звезди в шоубизнеса за 2016-а, изпреварвайки актуални знаменитости като комика Кевин Харт, актьора Дуейн Джонсън-Скалата, рапъра Пи Диди, актрисата София Вергара и тв водещия Д-р Фил. Това постижение се дължи преди всичко на огромния каталог лицензи върху музикални заглавия, сред които и колекция песни на “Бийтълс”, притежавани от Майкъл приживе и вече продадени от наследниците му. Но дори и без този приход от баснословните 750 милиона долара, собствените му хитове и албуми са донесли печалби от над $75 милиона – непостижима сума за нито един друг изпълнител през изминалата година. 

Джако оглавява и класацията за най-печелившите покойници в музиката. Далеч назад след него е друг Крал – само че на рокендрола – Елвис Пресли, чиито записи са донесли печалба от $27 милиона през 2016-а.

Общото количество продадени албуми от цялата дискография на Майкъл Джексън до днес е над 800 милиона копия, а според някои източници надхвърля един милиард бройки.

Но стига толкова статистика. През 2017-а се навършват 35 години от излизането на Thriller – най-емблематичния и ключов за творчеството на Майкъл Джесън албум. 

Това е плочата, която буквално преобърна света на попмузиката. Разчупи всички канони и догми в нея, миксирайки в едно смятаните за несъвместими дотогава стилове като диско и рок. Промени представите за черната музика и за тъмнокожите изпълнители, които дотогава бяха вкарвани в клишета като “еднообразни”, “скучни”, “монотонни” и “блудкави”. Вкара непознат дотогава абразивен елемент в гладко полираното поп- и соул-звучене, но също така и дръзка ирония и сарказъм в текстовете на песните. Учудващо ли е, че вследствие на всичко това Thriller се превърна в най-продавания музикален албум на всички времена?

Според официалните данни, от 1982 година досега от него са реализирани около 65 милиона копия. Неофициалната статистика обаче, която включва и нелицензирано разпространявани копия, свидетелства за над 110 милиона продадени екземпляра. Далеч по-назад в различните по критерии класации остават заглавията на други легендарни изпълнители като Eagles, Били Джоел, Led Zeppelin, Fleetwood Mac, AC/DC, “Бийтълс” и Адел.

С Thriller Джако обаче не просто разби рекордите по продажби и по хит-сингли на върха на американската и световните класации – той създаде около името и личността си истерия, каквато светът не познаваше от бийтълс-манията от 60-те години. 

Но как се стигна до появата на албума-феномен, чиито хитове и днес продължават да звучат актуално, модерно и вдъхновяващо?

 

Преди 35 години светът беше доста по-различен от сегашния. През 1982-а президент на Щатите беше Роналд Рейгън, индустриалният борсов индекс Дау Джоунс беше рекордно висок, а Великобритания и Аржентина воюваха не на шега за Фолклендските острови. Киноманите бяха полудели по филма на Спилбърг “Извънземното”. Джъстин Тимбърлейк беше едва проходило едногодишно момченце. В музикалните класации властваше австралийката Оливия Нютън-Джон с парчето и албума Physical – да, онова същото, в чийто клип всички тренират фитнес като ненормални. Светът си припяваше Let’s get physical, physical, I wanna get physical, Let’s get into physical, Let me hear your body talk, your body talk… и не подозираше с какво ще го стъписа младият Майкъл Джексън в края на ноември.

По онова време певецът е 23-годишен и вече е стартирал повече от успешно солокариерата си, целяща да го еманципира от групата на братята му “Джаксънс”, както вече е преименувана “Джаксън 5”. Той вече има четири самостоятелни албума, издадени в детска възраст, но тепърва предстои да се доказва като зрял изпълнител..

Продуцент на първия му “сериозен” албум Off The Wall (1979) е Куинси Джоунс и с него Майкъл решава да работи и по Thriller, въпреки че се чуват доста гласове, оспорващи правилността на избора му. Според някои критици, като продуцент Джоунс е твърде обсебващ и налагащ авторитарно концепцията си и това можело да попречи на таланта на певеца да се разгърне в пълния му блясък.

Off The Wall се е продал в над 20 милиона копия по целия свят и получава ласкави отзиви в пресата, но Майкъл се чувства недооценен. Той е разочарован, че албумът не е получил най-престижната награда “Грами” за запис №1 на годината и дори смята, че това щастие никога няма да му се усмихне. Вече се е зарекъл пред своя млад и амбициозен мениджър Джон Бранка, че иска да стане най-голямата звезда на шоубизнеса, а също и най-богатия човек в него. Отношението към музиката и към личността му обаче далеч не е такова, каквото на Майкъл му се иска…

Особено разочароваща за него е една случка от 1980 година. Майкъл разговаря с един от издателите на влиятелното списание “Ролинг Стоун”. Пита ги дали не проявяват интерес за една корица и интервю с него. Той вече се е появявал на челната страница на музикалната библия, но като дете, едва 11-годишен. Не биха ли могли да го сложат там и сега, когато вече има успех като самостоятелен и зрял изпълнител с Off The Wall? Отговорът обаче е отрицателен.

“Непрекъснато ми се повтаряше, че корица с тъмнокож изпълнител не носи добри продажби на списанията. Но ще видят те. Един ден всичките тези списания ще ми се молят на колене да им дам интервю. И тогава ще решавам дали да им дам такова или не”, заканва се младежът пред най-близките си хора.

Телевизионните канали също не са особено дружелюбни към него. Стартирала през лятото на 1981-а, музикалната телевизия MTV е направо враждебна към тъмнокожите изпълнители и техните песни. Фаворизира се предимно рок-музиката или изпълнители като Барбра Стрейзънд и Били Джоел.

Това е периодът, в който Майкъл Джексън хем трупа самочувствие като творец, способен да стигне далеч в соло-кариерата си, хем си насажда траен комплекс за малоценност. Той е черен, тъмнокож, той не е от расата на привилегированите, той няма право да бъде в ефира и на кориците на списанията…

Ето къде трябва да се търси обяснението за предстоящата в следващите години почти чудовищна метаморфоза във външността на певеца, заради която немалко хора го наричаха с грозни епитети като “мутант”, “изрод”, “медицински експеримент”, “ходеща развалина” и какво ли още не. Истината е, че не Майкъл бе пожелал да изглежда по друг начин – светът около него и безжалостните тогавашни канони на шоубизнеса го налагаха.

Години по-късно някогашните шефове на MTV почти панически отричат да са проявявали каквато и да било дискриминация спрямо Майкъл Джексън и другите тъмнокожи изпълнители. В свои интервюта от последните две десетилетия продуцентът Куинси Джоунс също се държи “ларж” и предпочита да не сочи с пръст никого като виновник за каквото и да било. “Възходът на MTV помогна много на Майкъл, но и Майкъл помогна много на MTV”, казва Джоунс. Но това важи за един малко по-късен етап – когато вече целият свят е полудял по Thriller и всички са осъзнали, че с дотогавашните музикални и расови предразъдъци е безвъзвратно свършено.

Всъщност дискриминацията на арогантната MTV допреди ноември 1982-а се оказва полезна за развитието на поп-музиката. Именно заради фаворизирането на рок-звученето в тв ефира Майкъл Джексън решава албумът му Thriller да не бъде просто амалгама от поп, соул и диско-ритми, а да съдържа и значително рок-влияние. И то далеч не се изразява само във включването на китариста Еди Ван Хален от едноименната суперуспешна американска група в парчето Beat It, а в много по-решителното вписване на рок-елементи и в други изпълнения от албума. В неговите записи дейно участие взима и китаристът на легендарната група “Тото” Стив Лукетър.

Дали Майкъл някога е изпитвал истинска благодарност към медийните консерватори, които с пренебрежението си са запалили у него искрата на амбицията да преобърне света на музиката – това не е много сигурно. Но меломаните определено могат само да се радват, че след Off The Wall Джако е бил зареден с толкова много хъс да направи нещо по-различно, за да влезе с шут през вратата на най-висшата лига.

Записите на Thriller започват на 14 април 1982-а в “Уестлейк Рекординг Студиос” в Лос Анжелис и продължават чак до ноември. Отделеният бюджет е 750 хиляди долара, които за онова време са повече от солидна сума. Преизчислени спрямо инфлацията, днес те биха възлизали на около $2 милиона.

Първият запис в студиото е дуетът с Пол Макартни The Girl Is Mine, който после ще бъде пуснат и като пилотен сингъл от албума.

Освен тази песен, Майкъл композира още 3 от ключовите парчета в Thriller – откриващото Wanna Be Startin’ Somethin’, и суперхитовете Beat It и Billie Jean. За разлика от типичните школувани музиканти, той не пише нотите им на хартия, а използва диктофон, на който тананика отделните партии. По време на записите в студиото пее по памет и слух, без да гледа никакви ноти.

Като продуцент Куинси Джоунс е перфекционист, който е напълно еквивалентен на таланта на Майкъл Джексън като автор и изпълнител. Уменията му са разностранни – да подбере най-подходящите студийни музиканти, да преценява какво да бъде присъствието на всеки инструмент в записваната песен, до каква степен да доминират вокалите на певеца. Но също така и да внася настроение в студиото, когато е необходимо, или пък да вдъхва респект и поддържа дисциплина, ако се налага.

“Тогава никой от нас не мислеше за големи продажби и дали албумът ще се превърне в явление. Гледахме просто да си свършим работата максимално добре, без да спираме да се забавляваме”, спомня си пианистът Грег Филигейнс – един от основните записващи музиканти в Thriller.

Куинси Джоунс е вдъхновяващ, но и безпощаден. Много трудно е да противоречиш на преценката му дали нещо има потенциал да стане хит или не – независимо дали се казваш Майкъл Джексън или другояче. Но най-важното е, че умее да заразява със своите идеи и останалите. “Не пречи на музиката, Миризливко (с това закачливо прозвище се обръщал към него по време на записите), остави песента сама да ти говори. Ако има нужда от струнни инструменти, тя сама ще ти го каже. Излез от стаята и остави Бог да влезе в нея”, казвал Куинси Джоунс.

Любопитна подробност обаче е вдъхновението за песента P.Y.T. (Pretty Young Thing), написана от него съвместно с певеца и негово протеже Джеймс Инграм. Веднъж съпругата на Джоунс Пеги Липтън се прибрала вкъщи с нова покупка – красиво бижу, което спонтанно нарекла с тези думи. “Хм, това става за заглавие и припев на песен”, моментално решил Куинси. “А пък Майкъл придаде на парчето точно онова звучене, което трябваше”, спомня си години по-късно Джеймс Инграм.

Връщайки лентата назад към студийните записи, той си спомня и как Майкъл танцувал, докато пеел зад микрофона. “Обикновено певците концентрират цялата си енергия във вокалното изпълнение. За пръв път обаче виждах човек, който не само пее, но и буквално се скъсва да танцува, докато прави записа. Не можех да повярвам на очите си”.

Но всъщност какъв е този прякор Миризливко, с който Куинси Джоунс наричал певеца? Отговора намираме в едно интервю на Майкъл, дадено две години преди смъртта му, през 2007-а. “Така, впрочем, ми викаше и Стивън Спилбърг. Бъзикаха ме с този прякор, защото никога не можеха са ме чуят да използвам вулгарни думи, когато съм във възторг от нещо. Максималното, което можеше да кажа за една песен е, че е “миризлива”, което значеше – толкова добра, че можеш отдалеч да ме разпознаеш в нея. И така ми измислиха този прякор – Миризливко”.

Майкъл Джексън се запознава с Куинси Джоунс още като дете. “Бях само на 8, когато Сами Дейвис Джуниър ме представи пред джазмена”, спомня си години по-късно Джако. “Никога няма да забравя този момент. Помня и как подочух думите на Сами за мен – у това момче има нещо специално, страхотен е”.

Повече от десетилетие по-късно Майкъл Джексън и Куинси Джоунс се засичат на снимачната площадка на мюзикъла “Магьосникът”, където певецът играе една от ролите, а джазменът работи по музиката. Още тогава между двамата пламва творческа искра. “Видях у Майкъл черти, които дотогава хората не познаваха. Убедих се колко интелигентен и чувствителен артист е и си дадох сметка, че всичко това досега е оставало скрито в записите му”, спомня си продуцентът.

Някъде по това време той получава покана от Майкъл да работи по новите му солови проекти. Първоначално от звукозаписната компания Epic под шапката на гиганта CBS Records са твърдо против. За тях Куинси е “твърде джазов”, неподходящ за музиката на младия певец. Джако обаче е непреклонен и така маестрото, тогава в средата на 40-те си години и в апогея на кариерата си, става негов продуцент. Останалото, както се казва, е история.

Записите на Thriller продължават през цялото лято на 1982-а. Когато накрая сядат да чуят крайните резултати, и Майкъл, и Куинси обаче не остават доволни. Започва маратонски процес по ремиксиране на деветте песни. На всяка от тях е отделен по една седмица допълнителен труд. Желанието на Майкъл е парчетата до едно да са “убиец”. За вдъхновение му служи не кой да е, а Чайковски, чието творчество той изучава още от малко дете. “Да вземем например “Лешникотрошачката”- там просто няма празно, всяка отделна част е убийствена. Казах си – защо да не се направи и поп-албум, в който да няма слабо парче?”, спомня си по-късно певецът. “Дотогава хората бяха свикнали в плочите с поп-музика да има по един, максимум 2-3 хита”.

Същевременно той държи да включи достатъчно лични елементи в текстовете, дори и те да са провокативни и противоречиви. И трето – настоява на всяка цена албумът да не е диско-ориентиран като дебютния му Off The Wall – за да е в унисон с нарастващия негативизъм на рок-феновете спрямо лековатите денс-ритми.

Кулминацията на този негов стремеж е парчето Beat It, записано с двама от най-великите тогавашни китаристи – Стив Лукетър и Еди Ван Хален. Година и половина по-късно песента ще получи една от осемте статуетки “Грами” за албума Thriller в категорията за най-добро вокално рок-изпълнение. Конкурентите, които успява да победи, не са кои да е – Дейвид Боуи, Фил Колинс, Боб Сигър и Рик Спрингфийлд! В лирическо отношение Beat It отдава почит към мюзикъли като “Уестсайдска история” и се противопоставя на прокламираното от градските банди насилие като белег за мъжественост. “Не е нужно непременно да се биеш, за да се докажеш като мъж. Можеш просто да се махнеш и пак да запазиш достойнство”, обяснява идеята си Майкъл Джексън.

Друга кулминация в албума е Billie Jean – песен, в която Майкъл разказва за обсебена от него фенка, която твърди, че той е бащата на детето й. Оттук нататък темите за параноята, публичната истерия към неговия образ и личния му живот ще имат трайно присъствие в творчеството на певеца.

В музикално отношение Billie Jean e вечно пулсиращ пост-диско фънкарски денс-хит, доминиран от басовата партия на Луис Джонсън, който е обречен да властва във всяка дискотека и радиокласация за години напред. Парчето претърпява цели 91 обработки, като в крайна сметка Майкъл и Куинси Джоунс се спират на втория ремикс, който са направили. Именно това ще бъде и сингълът, който осъществява големия пробив на албума след първоначалния му колеблив дебют на пазара.

В Billie Jean прословутото поемане на въздух, наподобяващо хълцане, е експлоатирано в максимална степен и става запазена марка за Майкъл Джексън. Апропо, певецът успява да запише вокалната партия от първи и единствен опит. Басистът Джонсън обаче трябвало да запише своя трак с всеки възможен инструмент, който притежавал, а те били десетина. В крайна сметка Майкъл избрал звука на баскитара Yamaha. Години по-късно певецът ще признае, че е заимствал бас-линията от парчето на Дерил Хол и Джон Оутс I Can’t Go For That, излязло през 1981-а.

Впрочем, инструменталната интродукция, срещу която Куинси Джоунс протестирал до последния момент, е рекордно дълга – цели 29 секунди, и продуцентът категорично отказвал да повярва, че подобно парче може да стане световен хит. Майкъл обаче настоявал на своето. “Точно това интро ме кара да танцувам!”. Това обезоръжило маестрото. “Щом Майкъл каже, че нещо го кара да танцува, останалите просто трябва да замълчим”, спомня си по-късно Куинси Джоунс.

Заглавното парче от Thriller пък e написано от британския хитмейкър Род Темпъртън, автор и на още две композиции в албума. Първоначално той искал да го озаглави Starlight или Midnight Man. Накрая обаче се спира на Thriller, усещайки търговския потенциал и възможността да се заснеме интересен клип, както и да се произвеждат сувенири и играчки, свързани с него. Гениалният Куинси Джоунс пък решава да извика актьора Винсънт Прайс, холивудска легенда от филмите на ужасите, който да рецитира думите от края на песента. Той успява да запише речитатива си само с два дубъла.

От финалния списък на албума в крайна сметка отпадат 5 готови песни, една от които – Got the Hots, е композирана от самия Майкъл заедно с Куинси. Но двамата са до такава степен взискателни и с високо вдигната летва за албума, че не позволяват личното им его да провали постигнатата консистентност на продукта.

Преди излизането на Thriller в края на ноември 1982-а, на пазара и в ефира е пуснат пилотният сингъл от него – дуета с Пол Макартни The Girl Is Mine.Това не е първият съвместен запис на Джако с легендарния член на “Бийтълс”  Двамата вече са направили Say, Say, Say и още едно парче, които ще излязат в самостоятелния албум на Макартни Pipes Of Peace от 1983-а.

Датата е 18 октомври. The Girl Is Mine е посрещната с интерес и бързо се изкачва нагоре в класациите, стигайки до №2 в Щатите и до №8 във Великобритания. Но преобладаващата реакция е по-скоро разочарование. Очакванията към предстоящия албум са занижени. Меломаните погрешно смятат, че с Thriller Джако и Куинси Джоунс ще се опитат всячески да се харесат на по-зрялата аудитория със светъл цвят на кожата. Повечето критици определят баладата като приятна, но “лигава”, “захаросана”, “блудкава”. Впрочем, Майкъл така и не я е изпълнявал на живо в нито един свой концерт или участие…

Излизането на албума на 30 ноември 1982-а обаче коренно променя нещата. Публиката бързо разбира, че всяко от останалите парчета в него е потенциален суперхит. Пускането на Billie Jean като втори сингъл в началото на януари 1983-а само узаконява това, което е неизбежно да се случи. Продажбите на албума растат в геометрична прогресия. Стига се до момент, в който в световен мащаб всяка седмица от Thriller се продават по един милион копия – нещо нечувано и немислимо за дотогавашната звукозаписна индустрия.

Към този момент от MTV – новата любима телевизия на младото поколение – продължават да се държат надменно спрямо Майкъл Джексън и всички останали черни музиканти. “Първоначалната им реакция към Billie Jean беше  все така обезкуражаваща – няма да го въртим и това е”, спомня си години по-късно Майкъл. “Дотогава този канал излъчваше почти нонстоп хеви метъл и хард рок. Беше като някаква колекция от налудничави образи, бели мъже с дълги рошави коси… Но успехът на песента ги принуди да променят решението си. Когато започнаха да пускат клипа на Billie Jean, счупиха всичките си дотогавашни рекорди по зрителски рейтинг. И тогава взеха да ме търсят непрекъснато. Пожелаха да завъртят всичките клипове, които бях заснел дотогава. После се появи и Принс, на практика фурорът на Billie Jean отвори вратата и към него, както и към други тъмнокожи изпълнители.

По-нататък през годините шефовете на този канал непрекъснато ми повтаряха – Майкъл, ако не беше ти, MTV сигурно нямаше да оцелее. Дано да са били искрени. Както и се надявам, че преди това, когато ме пренебрегваха, не са били зле настроени към мен дълбоко в сърцата си…”, допълва певецът в едно от последните си големи интервюта, дадено през 2007 година.

В средата на февруари излиза третият сингъл от Thriller – рокаджийското Beat It, и също моментално оглавява всички класации. Хората си купуват по няколко плочи от албума наведнъж, защото буквално ги изтъркват от слушане.

Следват още три сингъла с огромен успех, преди в края на 1983-а като седми и последен от албума да се появи заглавното парче. То е подкрепено от станалия вече легендарен видеоклип на режисьора Джон Лендис, по онова време доста нашумял покрай хорор-комедията “Американски върколак в Лондон”. 14-минутната разширена версия на Thriller е излъчена за пръв път на 2 декември 1983-а като световна премиера на MTV. Клипът е смятан за един от основополагащите за бъдещото развитие на видеоиндустрията, защото представлява блестяща симбиоза между музика и киноизкуство.

По онова време Майкъл е ревностен последовател на християнската секта “Свидетели на Йехова” и като такъв държи в началото на видеото да има надпис: “Воден от силните си лични убеждения, искам да подчертая, че този филм по никакъв начин не изразява подкрепа към окултните неща. Майкъл Джексън”. Но така или иначе, той вече е любимото екранно зомби на цял свят…

В началото на 1984-а Thriller получава рекордните дотогава осем статуетки “Грами”. Седем от тях са в ръцете на самия Майкъл Джексън, а осмата е за звукоинженера Брус Суедин – онзи същият, който направил 91 различни микса за Billie Jean… Същата година албумът получава и 8 Американски музикални награди, както и три статуетки от вече вечно благодарната MTV. Включен е и в Книгата на рекордите като най-продаваната плоча на всички времена. Дори и в днешно време всяка година Thriller се купува от над 100 хиляди души само в Америка.

От 1982-а насам, вече 35 години, музикалната индустрия не е същата. Поне за две десетилетия напред тя бе разделена на две – Майкъл Джексън и всички останали. Артистът, създал песните от Thriller, се превърна и в най-успешният и печеливш изпълнител на всички времена. Той достигна до рекордните за времето си отчисления от 2 долара за всеки продаден албум (еквивалентни на днешни $5) и спечели стотици милиони. Образът му се превърна в 12-доларова кукла, която се появи в почти всяко американско домакинство. Майкъл Джексън просто стана олицетворението на успеха в музикалния бизнес – и то постигнат от човек, който само допреди броени месеци беше снизходително пренебрегван като “талантлив тъмнокож младеж, когото помним да пее още от дете”.

Днес черната музика е недостижим хегемон в ефира. “Ролинг Стоун” не си и помисля да игнорира тъмнокожите музиканти, когато решава кого да сложи на корицата си. Звукозаписните компании пък си спомнят с носталгия за времената, когато албум като Thriller се продаваше в десетки милиони копия, а всяко от тях им носеше десетки долари печалба. Днес законодателят в света на музиката е Интернет, но творци като Майкъл Джексън е немислимо да се появят, а камо ли да оцелеят. Принс също е не е между живите…

Следващите години след историческата 1982-а, когато се появи Thriller, белязаха умопомрачителния възход и тягостното падение на една звезда, която се бе издигнала твърде високо, за да може да остане там дълго. Параноята и комплексите на лишения от истинско детство Майкъл Джоузеф Джексън превърнаха не само живота му, но и самото му тяло в някакво странно човекоподобно. Но дори и под стряскащия си, безумно кльощав и блед, съсипан от болести, операции, и какви ли не лични драми образ, той остана чудовищно гениален, сякаш от друга планета.

Днес, 35 години по-късно, можем само отново да си пуснем Thriller и да се радваме, че сме били озарени от този талант. Няма никакъв шанс тази музика да спре да бъде с нас завинаги.

cover64

Заявки за доставка на архивния Biograph #64 по куриер с наложен платеж се приемат на тел. 02 870 04 79 или на e-mail editorial@biograph.bg

Advertisements

Флойд Мейуедър, непобедимият сребролюбец

Преди 19 години нашият Серафим Тодоров нанесе последната загуба на американеца, изстрелвайки го към боксовия връх като най-скъпоплатения спортист на планетата. Днес българинът живее с държавна пенсия, а “Подвижната касичка” прибира 150 милиона долара за мач…

ВАСИЛЕН ДИМИТРОВ/ Biograph #44, май 2015

Floyd

На професионалния боксьор никога не му достигат две неща – слава и пари. Тази доказана със стотици примери закономерност пасва идеално на Флойд Мейуедър. Преди 19 години на Олимпийските игри в Атланта Серафим Тодоров нанесе последната загуба на американеца, изстрелвайки го към боксовия връх като най-добре платеният спортист на планетата. Флойд е човек, който еднакво обича танца на ринга и парите, и който умее максимално да сближава едното и другото.

 

Стаята за допинг контрол в боксовата зала на Техническия университет Georgia Tech в Атланта, щата Джорджия, където през 1996 година се провеждат Олимпийските игри, е многофункционална. Серафим Тодоров чака да му бъде взета проба. По ирония на съдбата до него стои съперникът, с когото са си разменяли удари преди минути в полуфиналния мач в категория до 57 кг. Сарафа е победил представителя на домакините Флойд Мейудър с 10:9.
Внезапно към съперниците се приближават трима мъже. Българинът не може да разбере какво е написано на акредитациите им. Поведението им му подсказва обаче, че двама от тях са мениджъри в професионалния бокс. Третият присяда до Сарафа. Той е преводачът. Угоднически обявява, че приятелите му са очаровани от него. Искат да подпишат договор.
„Бяха впечатлени от стила ми и от факта, че съм бял. Никога няма да има друг бял боксьор като мен. Те го знаеха. Затова искаха да остана в САЩ на всяка цена”, въздъхва тъжно Тодоров.

Условията на договора са му познати. Вече е бил изкушаван по този начин. Първо от австралийски промоутъри в Сидни през 1991 година, след като печели първата от трите си световни титли. По-късно от германците, турците…
В Атланта през 1996 година Тодоров се усмихва на преводача при споменаването на изумителната оферта, сякаш му предлагат подаяние. Бонусът при подписване на договор е огромна къща. Автомобил. Пари на ръка. Нов живот. И разбира се големи битки пред хиляди зрители.
Другите двама мъже се навеждат към него, единият от тях държи писалка. Но Тодоров отклонява ръката, която я държи. Дори не се замисля. На върха на славата е. Притежател е на купата „Бейкър”, връчвана на най-добрия боксьор в света при аматьорите, сред всичките категории. Само три години по-рано той е посочен от журналистите за „Спортист на България”, изпреварвайки героя от „Парк де Пренс” Емил Костадинов.

Тримата непознати изглеждат учудено Сарафа. После отиват при съперника.

20 години по-късно, днес Тодоров преживява с олимпийската си пенсия от 810 лева, гласувана му за среброто в Атланта или по точно за изгубеното злато в мача с тайландеца Сомлук Камсинг. С нея изхранва семейството си – съпругата Албена и двете деца. Колкото и да е самоуверен по характер, заради мизерията гардът му е паднал. Готов е дори да преглътне гордостта и да продаде медалите, които е подарил на Музея на спорта в Пазарджик.

„През онова време въобще не ми е минавало през главата в какво ще се превърне Мейуедър. За мен тогава той бе просто поредния боксьор, който трябваше да победя”,  казва Тодоров преди всеки мач на американеца.

Чуди се дали е можел да бъде на мястото на съперника си, чието състояние е над 300 милиона долара. Опитва се да изчисли на колко ли олимпийски пенсии се равнява премията на Мейудър за боя с Пакияо.
Американецът с прякори като „Подвижна касичка” и „Ходещите пачки” има повече пари, отколкото би могъл да похарчи. Движи се навсякъде с пачки от по 100 долара, натъпкани в чанти в цип. Това са му джобните. И това е само върхът на айсберга. Притежава два автопарка с луксозни автомобили. Колите в къщата му в Маями са бели. Тези Лас Вегас са черни. В Маями – сиви.

Флойд Мейуедър носи обувки, които слага само по веднъж. Той ги оставя в хотелските стаи като подарък за персонала. Харчи 6500 долара годишно за боксерки. Хвърля ги, след като ги е носил само веднъж. Боксьорът притежава частен самолет Gulfstream V, но не позволява на всички от антуража си да се качват на него. Бодигардовете му пътуват в отделен самолет, защото безстрашният боец се страхува да не натежат прекалено много в неговия.

Боксьорът редовно пръска пари за стриптийз-шоу, дори записва вакханалиите на тузарския си телефон. Преди време възнагради  майсторка на пилона с 50 хиляди долара. Бившата му приятелка Джоузи Харис побесня, но той я омилостиви с

годежен пръстен с диамант на стойност 16 милиона долара.

Когато ходи на бар или дискотека, плаща питиетата на всички в заведението. Грижи се за приятелите си като за собствени деца, а броят им не спира да расте. Купува им дрехи, бижута, коли. Дори не му казват от какво имат нужда. Той помни и има грижата.

Мейуедър е рекордьор и в хазарта. Преди време направи умопомрачителен залог в размер на $3 млн. за баскетболен мач от колежанско първенство на САЩ. Заради лимитите разпределил сумата в девет различни букмейкърски пункта из казината на Лас Вегас. Предишният му рекорд за залог беше от $1 млн. за Супербоула – финала в шампионата по американски футбол. Най-голямата му печалба е в размер на $1,9 млн. – от залог за „Лос Анджелис Клипърс” в мач от НБА.
„Според общите представи може и да не водя нормален начин на живот, но за мен той е такъв. Нормално е да карам „Ролс-Ройс” и „Бентли”. Нормално е, защото водя такъв начин на живот, откакто бях тийнейджър. Като дете мечтаех да бъда в обувките на Майкъл Джексън. Та той можеше да си позволи колкото иска автомобили, живееше в палат, имаше си собствен зоопарк. Е, задминах го. Аз мога да си купя целия свят”,
перчи се непобедимият сребролюбец.
Флойд Мейуедър е роден на 24 февруари 1977 година в Гранд Рапид, щата Мичиган. Градчето, намиращо се на 2 часа път от Детройт, е типичното за Средния Запад. Същото обаче не може да се каже за семейството на бъдещия супершампион. Майка му Дебора Синклер е пристрастена към наркотиците. Баща му е човек, който вечно си търси белята.

Къщата на фамилията Мейуедър е опасно място 

за живеене. При семеен скандал бащата е прострелян в крака. По време на изстрела държи в ръце малкия Флойд, който е бебе на една година. Случката привлича вниманието на пресата.
„Няма нещо, на което да не съм ставал свидетел като дете. Нашите постоянно се караха. Баща ми се биеше нонстоп. Продаваше наркотици. Даваше ги на майка ми. Така е трябвало да стане. Такъв е животът”, казва без грам сантимент майсторът на ръкавиците.

В семейството на Флойд,

подобно на лъвските прайдове, бабите и лелите се грижат 

за огромната челяд. „Винаги съм била в ролята на бавачка, защото бях най-голямата. Грижех се с радост за всички, но на сърце ми беше Флойд. С него постоянно се забавлявах. Пък и баща му плащаше добре. В събота водех цялата компания на пързалката за ролери. Това беше едно от удоволствията му през детството”, разкрива Латиша – голямата братовчедка, която влиза в ролята на майка и бавачка.
Флойд се отличава от останалите деца с бързия си ум и находчивост. Още 11-годишен склонява 16-годишната Латиша да го научи да играе на зарове. Скоро прибира всички й джобни. Братовчедката заплашва, че ще го изпорти на майка му, ако не й върне парите. „Аз пък ще й кажа, че ти си ме научила”, отвръща нахаканият хлапак.  „Такъв е моят Флойд – схватлив, умен и комбинативен. Винаги ще измисли решение, ще намери за секундата начин да се измъкне от ситуация”, казва през смях Джанел – друга от братовчедките му.
Изброените качества по-късно ще са неговото предимство в бокса. А боксът е в кръвта му.

Подобно на Серафим Тодоров, той също е потомствен боец.

Баща му Флойд Мейуедър-Старши е бил претендент за световната титла. Поясът е бил притежание не на кой да е, а на Шугър Рей Леонард. Неговите чичовци – Джеф и Роджър Мейуедър, също са били профита. Роджър – двукратен световен шампион, е треньор на Флойд и досега.
На 2 години баща му започна да го води в боксовата зала „Златните ръкавици”. На 4 години го качва на столче, карайки го да налага крушата. Учи го как да развива вродената си бързина. Показва различните удари. „Стигаше ми до кръста, а раздаваше крошета и ъперкъти като професионалист. А и самочувствието му беше на такъв. Знаеше за какво се подготвя, към какво се стреми”, разкрива Мейуедър-старши с типичния за боксорите фъфлещ говор – следствие на хилядите инкасирани удари.
Когато Флойд е на 16 години, баща му отново се забърква в проблеми. Този път попада зад решетките за продажба на наркотици. Лежи 3,5 години. Флойд възмъжава преждевременно. Единственият начин да не тръгне по стъпките на Старши е да се посвети изцяло на бокса. Хваща рано сутринта автобуса,

понякога гази в сняг до хълбоците, носейки огромен и тежък сак

през рамо. Не се отказва. Има цел. Убеден е, че ще я постигне.
Окуражаван е от баба си Бернис, която е поела ролята на вечно дрогираната майка и на опандизения баща. „Тя е солидна като скала. Никога не показа слабост. Винаги беше до мен и не спираше да повтаря: Концентрирай се само върху две неща – как да стигнеш до училището и после в боксовата зала. Не мисли за нищо друго и ще станеш шампион”.
Уникалните качества, с които неутрализира всеки противник през професионалната си кариера, той показва още като аматьор. Като тийнейджър побеждава с години по-големите от него, включително и мъжете. Само си представете опулените очи на бойците, чието самочувствие, наранено дори от наглостта да ги предизвика хлапак, се превръща в смирение минути по-късно.

Като аматьор Мейуедър записва 84 победи. Загубите са едва 6 – единствените в кариерата му и до момента. Печели шампионатите „Златна ръкавица” през 1993-а (в категория до 48 кг), през 1994-а (до 52 кг) и през 1996-а (до 57 кг). Придобива национална известност на Олимпийските игри в Атланта, но не иска да си спомня за тях. Категоричен е, че е бил лишен от златото, тъй като на полуфинала съдиите  отсъдили в полза на нашия Серафим.
Флойд Мейуедър става професионалист на 19 години. Първият мач на големия ринг е на 11 октомври 1996-а срещу Роберто Аподака, който също е дебютант. Срещата завършва още във втория рунд. „Милионера” нокаутира противника си. Тогава негов треньор е чичо му Роджър. Баща му е в затвора…
Флойд печели мачовете си или с директен нокаут, или с технически. Това предизвиква огромен интерес по целия свят. Започват да го определят като боксов феномен. Дори коментаторите на мача му с Тони Дюран влизат в спор. Единият заявява, че Мейуедър ще успее да спечели 2-3 световни титли. Другият е категоричен, че той няма да спре, докато не се превърне в най-великия боксьор на всички времена.
Когато го питат дали смята, че е в една група с колосите Джо Луис, Джо Фрейзър, Мохамед Али, Джордж Форман, Шугър Рей Робинсън, Роки Марчиано, без колебание изстрелва: „Аз съм най-великият!”.
Заявява го с непоколебимата увереност, че

слънцето изгрява единствено, за да озари собственото му величие.

Но когато Мейуедър прекрачва белите въжета на ринга, в него се събуждат духовете и бесовете на всички боксови легенди, чиито предци са дошли от памуковите плантации из делтата на Мисисипи, откъдето се е пръкнал негърският блус. От гетата на мегаполисите Ню Йорк и Чикаго. От пристанища на двете крайбрежия на Щатите.

Дори стойката, наследена от баща му и чичовците, е на боец от старата школа. Той държи много високо предното рамо, за да защитава главата си. Съотборниците му пък го наричат „Красавеца”, тъй като е опазил лицето си от белези.
Флойд печели мачовете си с уникална комбинация от качества. Ударите му изглеждат като канонада от снаряди, но на забавен каданс се вижда, че те всъщност са

поредица от поражения върху добре премерени мишени – 

невралгичните зони на съперника.
Почти няма удар, който да не е чист. Такъв, който да не влиза в главата или тялото на врага. Флойд притежава търпението да открие слабите му места, за да го неутрализира и нокаутира. Той знае как да влезе в главата на съперника. Да го изнерви и неутрализира. „Трябва да имаш акъл, трябва да имаш яко чене, трябва да имаш огромно сърце. Трябва да ги имаш и трите. Истинският боксьор трябва да притежава тези три неща ”, провлачва с характерния си менторски тон Мейуедър по време на телевизионно интервю, докато вади крака си от легена, за да може китайската прислужница да му направи педикюра…

Той е световен шампион в 5 дивизии при професионалистите. Притежава общо 8 пояса в три различни категории. Обявяван е два пъти за „Боец на годината“ на списание Ring (през 1998 и 2007 г). Първият път е на 21 години. Само на Мохамед Али и Шугър Рей Робинсън е била оказвана подобна чест на толкова ранна възраст. Печелил е наградата на Асоциацията на журналистите, отразяващи бокса в САЩ, а кабелната телевизия ESPN го определя за №1 цели пет пъти в периода от 2007 до 2013 година.

През 2006-а – десетилетие след дебюта си на професионалния ринг, Флойд слага точка на отношенията с промоутъра Боб Еръм. Не може да търпи повече да бъде толериран единствено Оскар Де Ла Оя, който е шампион на 6 дивизии. А „Златното момче на американския бокс” буквално е златна кокошка на Еръм. Подсигурява милионите телевизионни зрители от испаноговорящите държави в Латинска Америка. Афроамериканците се разпознават във Флойд.
По-късно, на 5 май 2007 г. двамата с Де Ла Оя ще се бият в поредния „Мач на века”, определян от мнозина капацитети като спасителен за дискредитирания и потънал в корупция професионален бокс. Сблъсъкът между двамата е продаден на рекордните 2,7 милиона домакинства. Общите приходи са 120 милиона долара.
Когато скъсва с промоутъра си Боб Еръм, Мейуедър най-накрая става шеф на себе си. Започва да прави нещата по неговия си начин. Основава компанията „Мейуедър промоушънс”. Според финансовите и спортни анализатори това е най-добрият му ход като професионалист.

Като шоумен той вижда останалите 

възможности на марката „Мейуедър”. Не иска повече да бъде „Хубавеца”. Изисква да бъде наричан Moneyman. Част от рекламната му стратегия е да участва в телевизионното риалити Dance with the Stars (в дует с професионалната танцьорка Карина Смирноф). Да се бие с няколко глави по-високи от него с кечисти. Да другарува и да се обгражда с големите звезди в спорта и в шоубизнеса (включва в антуража си идола на пубертетите Джъстин Бибър).
Не всички обаче са очаровани от „Пачката”. Повечето американци и почитатели на бокса са скандализирани и възмутени от „Арогатната уста”, която поставя на изпитание нормите за цивилизованост, както и търпението на обществото.

Марката Мoneyweather обаче е просто бизнес. „Както в киното, и боксът има нужда от добрия и лошия герой. Нямам проблем да поема ролята на злодея. Ще се бия със Супермен, ще се бия с Батман, с капитан Америка. Хората може да ми се дразнят, да ме критикуват, да ме псуват, но в края на деня злодеят ще се е превърнал в банкера”, разкрива меркантилната страна от характера си шампионът. Изказването е най-малкото странно за човек, който твърди, че е праведен християнин и използва всяка свободна минута, за да се моли на Бог.

Floyd-Mayweather

 

Интро #71

Редакционният увод в августовския „Биограф“

 

Като ме целунеш, ще разбереш колко важна съм всъщност.

Силвия Плат, американска поетеса (1932-1963)

Content_05

 

Джулия Робъртс не е гениална актриса като Мерил Стрийп, въпреки че има много силни роли и дори съвсем заслужен “Оскар” за “Ерин Брокович”. Не притежава иконичната кукленска красота на Мерилин Монро, нито е обезоръжаващо сладка и палаво-чаровна като Мег Райън. Но по някакъв начин символизира всичко красиво, романтично и емоционално-съкровено, което Холивуд е способен да създаде.

Постигна го с лекота още с първите си роли преди почти три десетилетия и оттогава е владетелка на едно специално кътче в сърцето на всеки киноман и на всяка жена.

Ако си мъж, най-вероятно нескрито или тайно мечтаеш да имаш до себе си същество като нея. Ако си жена – почти сигурно е, че се идентифицираш поне с една нейна героиня, а най-вероятно – с много повече от една.

Заради Джулия Робъртс и нейната Вивиан от класиката на Гари Маршал Pretty Woman вече 27 години ние, мъжете, обичаме жените една идея по-искрено и безрезервно. И имаме еталон за красива и всепобеждаваща усмивка.

Именно тази усмивка краси нашата 71-а корица от август 2017-а. А в допълнение към 20-те страници за Джулия сме се постарали да разкажем и за други красиви, значими и обезоръжаващи жени от близкото минало и от съвремието. Към тях прибавихме още дузина интервюта, очерци и фотографии, които също ще запомните.

Приятно четене.

 

Георги Неделчев,

редакционен директор

Хубавата Джулия Робъртс грее на корицата на “Биограф”

Интервюта с юбилярите Орлин Горанов и Тити Папазов и очерци за Маркс и милиардера Джеф Безос са другите хитове в новия брой

Cover#71

Холивудската емблема Джулия Робъртс, чиято звезда изгря преди 27 години с ролята й във филма с Ричард Гиър “Хубава жена”, е на корицата на новия 71-и брой на “Биограф”. Списанието, което излиза на пазара на 1 август, отделя 20 страници на чаровната актриса в очакване на 50-годишния й юбилей през октомври. Освен на биографията и личния живот на Джулия, илюстрирани с много снимки, специално внимание е отделено и на легендарната любовна история, която първоначално не трябвало да има хепиенд.

Списанието излиза в комплект с второто си безплатно приложение – книжката „Вино & Spirits“ с любопитни и полезни четива, свързани с летните питиета, под редакцията на журналиста-експерт Иван Бакалов.

Летният “Биограф” поставя акцент и върху образите на други значими и обаятелни жени от близкото минало и съвременността. Очеркът “В клетката на Хичкок” разказва за Типи Хедрън от шедьовъра “Птиците”, която от откритие и протеже на легендарния режисьор се превръща в негова жертва. Интересни са и интервютата с една от най-популярните наши актриси напоследък – Лилия Маравиля, както и с детска писателка №1 у нас Юлия Спиридонова.

 

Сред хитовите материали в новия брой на най-голямото българско списание са и интервютата с двама юбиляри – 60-годишният певец Орлин Горанов и 50-годишният баскетболен треньор и общественик Константин Папазов. Не по-малко интересна част от 212-те страници са материалите, посветени на писателя Павел Вежинов, на милиардера Джеф Безос и на човека, който пръв пусна призрака на комунизма да шества по света – Карл Маркс.

Content_06

Интро #70

Редакционният увод в юлския „Биограф“

Intro_70

На нея е назован театър, дворецът на културата, булевардът, който води към летището… Името й се споменава дори на втори юни – деня на падналите в борбата против турското робство… А на Яворов, мой любим поет, не сте кръстили театър. Бива ли така, другарю!?

Михаил Горбачов към Тодор Живков

 

 

Думите от цитата по-горе били изречени в средата на 80-те години – малко след идването на Михаил Сергеевич на власт в ЦК на съветската комунистическа партия. В тях красноречиво е синтезиран феноменът, който Людмила Живкова представляваше в епохата на късния социализъм у нас. За българите тя беше нещо като полубожество, обвито в тайнственост – с ореола на личност, без която страната ни едва ли не нямаше да съществува на географските кадри.

 

На 21 юли се навършват 36 години, откакто Людмила се пренесе в един друг и вероятно по-добър свят, а на 26 юли – 75 години от рождението й. През лятото на 1981-а новината за смъртта й предизвика шок у цялото българско население – тогава живеехме във времена, в които всички емблеми и култови фигури на прогресивния социалистически строй ни се струваха безсмъртни и вечни. Случи се така, че краят на Людмила Живкова постави началото на много други още по-шокиращи новини и събития през същото десетилетие, които промениха живота ни рязко и завинаги.

 

44 страници от юлския юбилеен 70-ти Biograph пряко или косвено са посветени на червената принцеса, която искаше да мислим за нея като за огън. Те са не просто опит за разбулване на мистерията около смъртта й и изчерпателен поглед към интересната й личност, а и по-широкоъгълна ретроспекция към странната до абсурдност епоха, в която живяха няколко български поколения.

Това е опус, какъвто може да се появи само и единствено в Biograph – изчерпателен като фактология, цитати и снимков материал, безпристрастен, но не и лишен от емоции и дори куриози.

 

Но както всеки месец, и този път 212-страничното “списание, вълнуващо като роман” далеч не се изчерпва само със своята Cover story. Писателят Милен Русков, легендарната шпионка Мата Хари, непрежалимите холивудски примадони Деби Рейнолдс и Кари Фишър, които напуснаха този свят почти едновременно, синонимът на нашето детство Слава Рачева, оперната дива Катя Георгиева, новият идол на бокса Антъни Джошуа… Истински истории за истински легенди, каквито можете да откриете само между тези две корици.

 

Приятно четене.

 

Георги Неделчев,

редакционен директор

“Биограф” разнищва края на Людмила Живкова

Юлският брой на списанието отделя 44 страници на червената принцеса, която искаше да мислим за нея като за огън. Интервю с писателя Милен Русков и очерци за холивудски легенди са другите хитове в том №70

Cover#70

На 26 юли се навършват 75 години от рождението на Людмила Живкова, а 5 дни преди това – 36 години от смъртта й. Новият 70-и поред брой на “Биограф” посвещава своята Cover story на “първата дама на соца”, разбулвайки мистериите и обстоятелствата, сложили край на живота й. 44 от 212-те страници на най-голямото месечно списание разказват за последните дни на Людмила и за някои от най-интересните и противоречиви моменти от живота й. Те са богато илюстрирани с уникални архивни фотоси и са подкрепени от интервюта със спомени от първо лице “червената принцеса”. Това е опус, какъвто може да се появи само и единствено в “Биограф” – изчерпателен като фактология, цитати и снимков материал, безпристрастен, но не и лишен от емоции и дори куриози.

Но както всеки месец, и този път дебелото и луксозно “списание, вълнуващо като роман” далеч не се изчерпва само със своята история от корицата. Не по-малко интересни акценти в новия брой са големите интервюта на Георги Неделчев с писателя Милен Русков и на Мина Узаничева с актрисата Слава Рачева, както и очерците за легендарната шпионка Мата Хари, непрежалимите холивудски примадони Деби Рейнолдс и Кари Фишър, оперната дива Катя Георгиева и новия идол на бокса Антъни Джошуа… Истински истории за истински легенди, каквито можете да откриете само между тези две корици.

Content70

 

 

Интро #69

Редакционният увод в юнския „Биограф“

Intro_69

Марлон винаги ме е ядосвал с това, че всичко му се получава толкова лесно. Аз трябва да си скъсвам задника за неща, които той прави със затворени очи.

Пол Нюман (1925-2008)

Марлон Брандо беше на корицата и на дебютния брой на Biograph – това се случи преди почти 6 години, в края на лятото на 2011-а. Там обаче бе в ролята на Кръстника от едноименния филм на Копола – достолепен, уморен от тежестта на властта и жестокостта, която е принуден да упражнява. Марлон Брандо в апогея на кариерата и славата си – навъсен в своето величие и все по-отчужден от света наоколо.

Сега го виждаме в съвсем друга светлина, четвърт век по-рано – прелъстително красив и самонадеян, като необуздано животно, от което не можеш да свалиш поглед. Кадърът от “Трамвай Желание” – филма, с който той се превърна от бродуейско явление в световна звезда – е сравнително рядък и не е сред най-експлоатираните изображения на Брандо, но това не го прави по-малко иконичен за киното. Това е образ, който олицетворява една цяла епоха в това изкуство. Както и стандарт, мерна единица за артистичен гений.

22-те страници от нашата юнска Cover story са опит да нарисуваме детайлен портрет на мъжа-звяр Брандо. Той никога не би могъл да бъде напълно изчерпателен, но все пак се надявам да оцените старанието ни.

Лайза Минели, Джуди Гарланд, Ивайло Христов, Стефка Янорова, Ирен Кривошиева, Соня Йончева, Гойко Митич… Актьорският талант определено е на почит в 69-и том на Biograph – както и уникалните характери, които се крият зад тези имена.

Приятно четене.

Георги Неделчев,

редакционен директор

Младият Марлон Брандо на корицата на “Биограф”

Лайза Минели, Ивайло Христов, Стефка Янорова, Гойко Митич и новият френски президент Макрон са сред останалите герои в юнския брой #69

Cover#69

Марлон Брандо с рядък кадър от първите години на световната му слава е корицата на новия юнски брой на “Биограф”, който вече е на пазара. Най-голямото българско списание отделя 22 страници на холивудската легенда, проследявайки всички ключови моменти от живота и кариерата му с много снимки, цитати и факти.

Брандо беше на корицата и на дебютния брой на Biograph преди 6 години. Там обаче бе в ролята на Кръстника от едноименния филм и акцентът се поставяше върху съдбата на култовата екранизация по романа на Марио Пузо. Сега го виждаме в съвсем друга светлина, четвърт век по-рано – прелъстително красив и самонадеян, като необуздано животно, от което не можеш да свалиш поглед. Това е образ, който олицетворява една цяла епоха в това изкуство, както мерна единица за артистичен гений, пише в уводната си статия “Биограф”.

69-ият том на списанието поставя акцент върху киното и сценичните изкуства с още няколко знакови интервюта – с актьора-режисьор Ивайло Христов, актрисите Стефка Янорова и Ирен Кривошиева и именития оператор Венец Димитров. В добавка към тях и тази тема са статиите, посветени на оперната прима Соня Йончева и на легендарния Гойко Митич, който отново се подвизава в телевизионния ефир.

Холивудската легенда Лайза Минели, новият френски президент Еманюел Макрон и жена му Бриджит, любимият писател на няколко поколения деца Джани Родари и легендата на Формула 1 Хуан Мануел Фанджо са сред останалите герои на очерци в юнския брой на елитното издание.

Content_69

 

68 броя на Biograph досега

68_issues

Искате да се сдобиете с пропуснат брой на любимото списание? Припомняме, че има няколко начина за това.

Първият е чрез заявка за доставка по куриер на e-mail vlado@biograph.bg или editorial@biograph.bg или на тел. 02 870 04 79. Посочете броевете, които ви интересуват, точен адрес и телефон за контакт. Доставката е за ваша сметка и с наложен платеж. В зависимост от броя списания и адреса, цената на куриерската услуга варира от няколко лева докъм 10-ина.

Вторият начин за поръчка на стар брой на Biograph е чрез сайта Bookshop.bg.

Третият начин е да посетите книжен център „Гринуич“ на бул.“Витоша“ в София.

Подробности за акцентите във всеки брой можете да откриете във фотоалбумите на нашата фейсбук-страница.

Приятно четене!

Интро #68

Редакционният увод в майския „Биограф“

Intro_68

Да, взимам наркотик. Неговото име е Чарли Шийн.

Чарли Шийн

Този месец на корицата е един от любимите ми режисьори и актьори – Мел Гибсън. Мъж с уникална съдба – мултимилионер, който за повече от десетилетие беше нарочен за обществен враг №1 в Холивуд. Бойкотиран, остракиран, дамгосан като злодей и въплъщение на всичко, от което целомъдреното американско общество се страхува. В края на миналата година обаче той успя да извади филм, с който показа на всички, че изгнанието му не може да продължава повече. В страниците от нашата майска Cover story сме разказали цялата житейска и професионална драма на любимеца, който се превърна в анти-герой. Или поне най-важното от нея. Дали “лудият Мел” ще се превърне отново във всеобщ любимец?

Но в 68-ия том на Biograph присъстват и други мъже с не по-малко интересна харизма и лична съдба. Вземете например Илън Мъск – още един мултимилионер с труден характер, чиято автомобилна компания Tesla Motors тези дни изпревари гиганти като General Motors и Ford по пазарна капитализация. Ще си припомним отново и за Старшията Иван Абаджиев, наричан още “папата на щангите” – една от най-легендарните фигури в българския спорт, който напусна този свят в края на март.

Разказваме и за живота на великия философ Фридрих Ницше, чието съществуване, както се оказва, е било в пълно противоречие с идеите му за всепобеждаващия и безскрупулен Свръхчовек.

Да не забравяме и прекрасната Клаудия Кардинале, разбира се, която даде специален автограф за българските си почитатели и без излишна суета разголи душата си в ексклузивно интервю.

Приятно четене.

 

Георги Неделчев,

редакционен директор