Човекът, който даде нов ход на историята, можеше хладнокръвно да подписва заповеди за разстрели, да издава декрети за масов терор и в същото време да плаче от любов
ЖАНИНА ДРАГОСТИНОВА/ Biograph #74, ноември 2017
Първият случай в световната революция, когато революционерът е обявен за нетрудоспособен и му е назначен придружител – така някои изследователи се шегуват със ситуацията, в която изпада в последните десет месеца от живота си вождът Владимир Илич Ленин. Прекарва ги 30 километра южно от Москва в бившето селище Горки, по-късно преименувано на Горки-Ленинские. Живее в имението на героя от Гражданската война Писаров и Зинаида Морозова, вдовица на текстилния индустриалец и колекционер на изкуството Морозов. През 1918-а имението е национализирано и се използва като санаториум за лечение на партийната номенклатура.
За първи път Ленин посещава санаториума именно същата година, след опит за покушение върху него от страна на есерката Фани Каплан. Тогава есерите (Партията на социалистите-революционери, най-влиятелната немарксистка левица в Русия от началото на ХХ век – бел. ред.) влизат в конфликт с болшевиките, които вече са започнали да установяват диктатура. На 30 август 1918-а Ленин произнася реч в московска фабрика. Излизайки от сградата, чува, че Фани го вика по име, обръща се към нея и тя изстрелва три куршума. Единият преминава през палтото му, другите два го улучват вляво във врата и в белия дроб. Ленин оцелява, но така и не успява да се възстанови напълно от раните си. В санаториума е откаран отново през 1923 г., когато след спречкване и грубост от страна на Сталин получава трети инсулт.
По това време в сградата все още личат следите от предреволюционния разкош – мебелите в елегантния стил “ар нуво”, холандските кахлени печки, резбованите маси, зимната градина с мраморни статуи и палми. Но от друга страна, къщата вече е преустроена така, че да приюти революционерите-инвалиди. Към стаята на Ленин на първия етаж води стълба, снабдена със специални перила, на които вождът да може да се подпира. Телефоните в партера са снабдени с огромна увеличителна фуния, така че почти оглушалият ръководител да може да води разговори с Кремъл. Всъщност връзката невинаги се осъществява, а Ленин често се оплаква от саботаж. Врагът, както правилно усеща той, се намира вътре в страната, вътре в партия, вътре в санаториума. Пролетариите от другите държави все още го тачат, например от Англия му изпращат специална инвалидна количка. За беда тя трябва да се управлява с дясната ръка, която отдавна е отказала да служи на останалата част на тялото му, затова Ленин така и не използва английския подарък.
Но управлението на количката е най-малкият проблем за Ленин. През януари 1924 г. никой вече от обслужващия го персонал не вярва, че той някога отново ще е способен да вземе в свои ръце управлението на държавата. Официално Русия се ръководи от триумвирата Каменев, Зиновиев и Сталин. Неофициално – Сталин е присвоил цялата власт.
Последният ден на пациента Владимир Илич
започва както всички предишни – с кафе и бульон. После упражнения по писане с лявата ръка, след това гледане на филм в зимната градина. Ленин е страстен кинолюбител и гледа всичко, което му пусне прожекционистът – без значение дали филм на Чаплин или документален репортаж. Откакто е в санаториума, Ленин не прави нищо без разрешението на медиците. Освен това четиричленният лекарски екип старателно записва всяко негово действие, желание, думи и записките се предават на Сталин. По предишно нареждане на Ленин в дома има аптека, в която се пазят достатъчно лекарства, че болшевиките да могат да я използват и в ситуация на гражданска война. Отдавна обаче Сталин следи за наличното в аптеката и какви точно медикаменти взима първият другар.
Под предлог, че това е грижа за здравето му, строго се следи и за посетителите, обмяната на информация. Когато през декември 1922 г. Ленин диктува на жена си писмо до Троцки, Сталин изпада в състояние на бяс – обвинява я, че е нарушила указанията, свързани със съобразяване със здравословното му състояние, и не я оставя на мира, докато тя, бледа и хълцукаща, не се свлича на пода.
На 21 януари 1924-а към 16 часа Ленин получава поредния мозъчен удар, вдига висока температура и изпада в кома. Смъртта му настъпва в 18,50 ч. Близо двайсет минути лекарите се опитват да го върнат към живота, но напразно. След което те спират часовника, като задържат стрелките на момента на смъртта, и информират Кремъл.
Нито един от важните другари
болшевики не се намира в този момент до смъртния му одър. По-късно Николай Бухарин, главен редактор на партийния вестник „Правда“ ще разкаже, че Ленин починал в ръцете му, но историците отхвърлят тази версия като недостоверна.
В Кремъл сякаш очакват вестта, автомобилите прекалено бързо спират пред санаториума, дори преди лекарите да са направили аутопсия на тялото в банята, преди десет медицински лица да са подписали смъртния акт, преди скулпторът Сергей Меркуров да е снел смъртната маска и отпечатъците от ръцете на покойника… Сред другарите липсва Лев Троцки – по препоръка на лекарите заради загадъчно вдигане на температура в този момент той се намира на почивка на Черно море. По интересен е фактът, че Троцки отсъства и от погребението: Сталин нарочно му е съобщил друг час на събитието.
Мумифицирането и полагането му в мавзолей, твърди се, става против волята на жена му и против логиката на идеите му. „Когато човекът Ленин умира – пише британският историк Орландо Файджис – се ражда богът Ленин“.
Владимир Илич Улянов е
роден на 22 април 1870 г.
в Симбирск (днес Уляновск). Дядо му е освободил се от крепостничеството селянин, работещ като шивач. Баща му е завършил университета в Казан, който, след дългогодишна дейност като преподавател във висшите училища в Пенза и Нижни Новгород, става инспектор, а след това и училищен директор в Симбирск. Царят му дава благородническа титла.
Майка му е с германски произход, самоука, говори няколко езика. Макар че след също така самостоятелна подготовка полага успешно изпит за учителка, след сватбата си тя се отдава само на семейството и не тръгва на работа. Според царската йерархия Ленин се води дворянин, макар и семейството му да не принадлежи към най-висшия кръг от аристокрацията.
Той е само на 16 години, когато трябва да преживее тежък удар: първо баща му умира от мозъчен кръвоизлив, а след това по-големият му брат е осъден на смърт. Причината е, че участва в група, подготвяща атентат срещу царя.
Всички пътища на останалите Улянови към висшето общество са отрязани, но въпреки това семейството продължава да живее охолно. Към държавната вдовишка пенсия майката разполага и с приходите от селско имение.
Екзекуцията на брата
обаче оставя дълбоки следи върху младия Володя и напълно съзнателно той тръгва по неговия път. Чете книгите му, търси контакт с приятелите му. Завършва с отличие средното си образование, интересите му са с голям диапазон, известен е и като добър шахматист.
Владимир Илич се записва да учи право в университета в Казан, но още първата година е изключен заедно с други студенти заради участие в протести. Всъщност активността му в тях е нищожна – наказанието си отнася главно заради вината, която тежи върху семейството още от брат му. Бивш негов учител от гимназията се застъпва за отмяна на неговото наказание, но напразно.
Семейството му купува селско имение в Самара, но Владимир няма никакво отношение към селския труд, също така не общува и със селяните. Всичките му познания за селския живот се опират не на непосредствен опит, а на книгите. Аристократичният му живот не секва – прекарва времето си в дълги разходки, четене на политическа литература и самообразоване в правните науки. През 1891-а взима с отличие изпитите си за юрист, макар че не е студент. След това за кратко работи като помощник-прокурор. Завежда и две дела по лични проблеми – веднъж срещу селяни, които са пуснали добитъка си в семейното му имение и втори път – срещу френски благородник, който при негово посещение в Париж едва не го сгазил с колата си.
Като адвокат в Самара Улянов завежда дело срещу помощни акции, които висшето общество организира, за да спаси най-бедните от масов глад. За него гладът е път към социализма, средство, което разяжда вярата в Бога и царя. Самият той въпреки гладните години иска от селяните, които са наели семейното имение, да му изплащат навреме и до копейка уговорената сума.
Владимир Илич става член на
тайното движение „Народна воля“,
което провежда различни терористични акции срещу представители на империята и подготвя свалянето на власт чрез селско въстание. В аграрната държава Русия според „Народна воля“ носителите на революционните идеи са само и именно селяните.
Но скоро Илич се откъсва от аграрсоциализма и започва усилено да се занимава с учението на Маркс за капитала и пролетариата. През 1894 г. в своя студия „Развитието на капитализма в Русия“ той за първи път използва марксистките понятия за процесите. Посочва, че държавата му, макар и доминирана от селяните, вече необратимо е влязла в индустриалната епоха. Затова вместо селяните, носителите на революцията трябва да са работниците. По време на подготовката на студията той е
арестуван като член на марксистки кръжок
и изпратен за три години на заточение до сибирската река Лена. Според една от версиите за появата на името Ленин, псевдонимът идва именно от названието на реката. Според друга, бавачката му се е казвала Лена, и като малък, като са го питали на кого е дете, той е отговарял „Ленин, Ленин“ – т.е. на Лена. Третото обяснение е, че е използвал много и различни псевдоними, криейки се от официалните власти, например само в Мюнхен на два различни адреса е записан с две различни имена: Йордан К. Йорданов и Майер, но от всички тях името Ленин му допаднало най-много.
След завръщането си от заточение Владимир Илич дава нов тласък в развитието на марксисткото движение. Основната му грижа е създадената през 1898 година Руска социалдемократическа работническа партия да се сдобие с орган, който да разпространява идеите ѝ сред многобройната антицаристка опозиция. Тъй като такъв радикален политически вестник може да бъде издаван само извън Русия, през 1901-а
Ленин заминава за Женева,
след това за Мюнхен. Излизащият там вестник „Искра“ е негово дело, там той пише статии и организира нелегалното внасяне на изданието в Русия. В родината си поддържа връзки с различните нелегални организации, в един момент се оказва ключовата фигура, която свързва отделните звена в единна мрежа. Използва позицията си, за да прекара два възгледа, които могат да бъдат определени като поуки от революционното време на отминалото десетилетие на 90-те: първо – за да бъде разрушен държавният апарат, е необходима готова за удар организация от убедени революционери и второ – този авангард трябва да работи за класовото осъзнаване на работниците.
Идеите си Ленин излага през 1902 г. в текста
„Какво да се прави?“.
Един въпрос се оказва особено съществен за членовете на партията, който година по-късно се оказва едва ли не разделителна линия по време на втория партиен конгрес: кой може да стане партиен член? Всеки симпатизант? Или само активистите, които са готови да се откажат дори от личния си живот? Тъй като преди гласуването някои делегати напускат залата, Ленин успява да наложи възгледа си, че партията трябва да се състои само от активните революционери и оттук нататък фракцията му започва да се нарича болшевишка, т.е. на мнозинството. С радикалните си действия по-нататък Ленин всъщност превръща това мнозинство в отделна партия. Правят се опити за обединение на двете фракции, които обаче завършват с неуспех и то голяма степен заради него.
В началото на януари 1905-а полицията в Петербург стреля по мирни демонстранти, тръгнали към Зимния дворец с искане за намаляване на работния ден на 8 часа. Денят влиза в историята като „кървавата неделя“. Последвалите масови стачки изненадват всички революционни партии. По това време Ленин се намира в чужбина – връща се чак през есента, когато вече стачките и грабежите на дворянски имения са стигнали до размера на революция. Но според него е още твърдо рано за въоръжено въстание на работническата класа.
В тези бурни дни
той разбира, че в Русия е невъзможно да се организира успешна революция, ако не се разчита на деструктивната енергия на селяните като най-голямата и най-недоволната човешка маса в страната. Следователно оттук нататък социалдемократите трябва да прибягнат до „две тактики“: до пролетариата в битката срещу царизма задължително трябва да застане и „бедното селячество“. В тази му идея се корени и връзката между чука, символизиращ работника и сърпа – знак за селячеството, образ, който след това се използва в герба. Ленин става продължител на възгледите на ортодоксалните марксисти, като обаче на практика ги нагажда към условията на руската действителност.
В международен план с изключителна далновидност той вижда в Първата световна война предвестник на социалистическата революция. По това време обаче в ръководството на международната организация възниква конфликт между националната и пролетарската интернационална солидарност, което води през август 1914 г. до разцепление. Позицията на Ленин е категорична: трябва да се използват конфликтите между империалистическите сили и
световната война да се превърне
в гражданска. През септември 1915-а социалистите се събират в селището Цимервалд в Швейцария с намерението да изгладят недоразуменията помежду си. Но всъщност се отдалечават още повече: от едната страна са революционерите, предвождани от Ленин, от другата – реформистите. Ситуацията на фронта дава шанс за революционерите, така че доминираната от французи и германци международна комунистическа организация е принудена да приеме предложенията на руснаците.
Но много по-важна роля от призива на Ленин към въоръжено въстание изиграва друго негово виждане за развитието на революцията, формулирано през 1916 година в очерка му „Империализмът като последен стадий на комунизма“ – а именно определянето на руската императорска власт като „най-слабото звено“ във веригата на империалистическите държави. Така той извежда теорията, че революцията –
противно на учението на Маркс –
може да избухне не в развитите капиталистически страни, а в най-изостаналата: в Русия. Освен това Ленин смята, че би трябвало да се подкрепят националните движения за отделяне и еманципиране от империята като тези на Грузия или в Централна Азия, като им се даде правото да обявят собствени държави. Резултатът от това е, че болшевиките сключват пакт с отделните движения за независимост и така по-късно, след 1918 година, практически се основава Съветският съюз.
В края на февруари 1917 година, след дълго продължили протести в Петроград, царят е принуден да абдикира. За победител се смята съюзът от работници, войници от гарнизона и либерални депутати от създадената през 1905-а държавна Дума. Решаващи за изхода са и действията на фронтовите генерали, които са изгубили вярата си в монархията и я смятат неспособна да ги води към военни победи.
Опозиционните партии се издигат до важни действащи лица в новата политическа обстановка. За съжаление на Ленин сред тях са и меншевиките. Неговите болшевики не играят съществена роля в този момент, те просто поддържат новото разпределение на властовите сили.
По това време Ленин е извън страната.
През април 1917 година
с помощта на германските власти той и още 35 съратника напускат Швейцария през Германия и се отправят с пломбиран влак за Русия.
По улиците на Петроград за посрещането му, по данни на болшевиките, са мобилизирани 7000 войници. Пред съратниците си той излиза с т.нар. „априлски тезиси“, които смущават дори и най-приближените му. Ленин призовава да не се търпи повече току-що съставеното демократично правителство на Русия, а да бъде свалено.
Недоволните са много. Сред матросите се чуват призиви за арестуването му. Войниците от Московския полк взимат решение да разгромят редакцията на вестник „Правда“. Революционерът има нужда от няколко седмици, за да убеди партията да тръгне по искания от него курс.
Но изведнъж историята започва да играе в негова полза: икономическата катастрофа, в която изпада страната, огромната безработица, гладът, опитът за нова военна офанзива в Галиция, който поражда възмущението на гарнизонните войници поради страх, че ще бъдат изпратени на фронта, и накрая – опасността от контрареволюционен военен преврат.
Според документи, намерени в германски архиви, връщането на Ленин и цялостната му по-нататъшна дейност на руска земя
се финансира от Германия.
Идеята е на германския посланик в Дания, който търси начин да неутрализира немския враг във войната. При среща на германски агент с Ленин руснакът казва, че е готов да се заеме с революцията, но му липсват средства за мащабни действия. Информацията стига по дипломатическите канали до кайзер Вилхелм и след това Върховното командване се заема с финансирането.
През 1917 г. държавният секретар по външните работи пише до кайзер Вилхелм: „Русия е най-слабата брънка във веригата на нашите врагове. Затова задачата беше тази брънка да бъде разхлабена още повече и ако е възможно – да бъде откъсната. Това бе целта на дейността ни по преврата зад фронтовата линия. На първо място чрез финансиране на сепаратистки тенденции и чрез подпомагане на болшевиките. Чак когато болшевиките почнаха непрекъснато да получават средства, те бяха в състояние да започнат енергична пропаганда чрез централния си орган „Правда“ и значително да разширят отначало тясната база на партията си. Сега болшевиките са на власт. Колко дълго ще останат там, не може да се предвиди… В наш интерес е да използваме времето, в което те ще са на власт, което може и да е много кратко, като на първо място постигнем военно примирие и ако е възможно, да подпишем мир. И дума не може да става да подпомагаме болшевиките и в бъдеще“.
Погледнато от разстоянието на времето, днес се вижда, че германският държавен секретар не е бил съвсем точен прогностик, но и че Ленин е гениален тактик: той не само че добре използва германските пари, но и улучва точния момент, когато през есента на 1917-а
поставя ултиматум на другарите
да завземането на властта: сега или никога. Заплашва, че ще напусне партията и че сам ще тръгне да агитира за революция. Централният комитет се колебае, отлага, но в крайна сметка приема предложението му като свое решение. Държавният преврат, при който болшевиките взимат властта на 25 срещу 26 октомври, политически и стратегически е негово дело, макар и Лев Троцки да има думата при конкретните действия.
Ленин продължава да налага тактиката си и след това – противопоставя се на идеята да се състави правителство от всички революционни съветски партии, както диктува логиката на събитията. През март 1918-а с възможно най-малкото мнозинство той прокарва предложението да се подпише Бреск-Литовския договор, с който Русия слага край на участието си в Първата световна война. Ленин е наясно, че това е неизгодно за държавата му, но също така разбира, че режимът му се нуждае от външен мир, за да може да се утвърди вътре в страната. В последвалата руска
Гражданска война
Ленин заповядва на хората си да бъдат твърди и безкомпромисни срещу противниците си и дава пълна свобода за действие на политическата си полиция – ЧК. Отнася се жестоко със селяните, които като партизани защитават противника му – белогвардейците. Въвежда тезата за необходимостта от диктатура на пролетариата. Обръща се към учените от страната да излязат с предложения и план за възстановяване на промишлеността на Русия и нейното икономическо възраждане, както и развитието на науката.
Чрез декрет Ленин се опитва да превърне руската икономика в планово стопанство. Като първа стъпка през 1918 година са национализирани банките. В партийната програма на болшевиките се предвижда цялостно премахване на парите като платежно средство. Тъй като това е невъзможно да се реализира с декрет, правителството почва допълнително да печата пари и предизвиква хиперинфлация, благодарение на която всички парични средства се обезценяват. Ленин заръчва да се създаде централна планова инстанция, която да се занимава с
национализацията на индустрията.
Така по-късно се появява Народният комисариат. Всички частни предприятия, ако вече не са се изнесли в чужбина, стават „народни“, като имуществото им се отнема.
В същото време Ленин съзнава, че ако иска държавата да се развива, е необходимо образовано население. А в Русия огромен процент от хората са неграмотни. През декември 1919-а той издава декрет, с който неграмотните се задължават да посещават курсове за ограмотяване. Следващата година започва да се изгражда мрежа от библиотеки, до които всеки да има достъп. Осигурява се достъпност до училищата и университетите и за най-бедните, създават се т.нар. Рабфак – работнически факултети. От това време е и прочутото му изречение „От всички изкуства за нас най-важно е киното“ – просто киното може да се използва като пропаганден инструмент и сред хората, които не могат да четат и пишат.
На много места в страната започва съпротива срещу действията на болшевишката държава, тъй като тя нарушава свещеното право на частната собственост. За да спре бунтовете, Народният комисариат под ръководството на Троцки създава Червената армия, която започва Гражданска война срещу Бялата армия.
Ленин стои встрани от преките военни действия – казва, че му е прекалено късно да почне да разбира и от това, достатъчно му е да дава генералните насоки. През 1921 година белогвардейците приемат поражението си. В тези години обаче Ленин
легитимира т.нар. червен терор
като средство за справяне с белия терор. Той нарежда към белогвардейците и техните роднини да се подхожда безскрупулно и с пълна жестокост.
За да се справи с тежкото икономическо състояние след Гражданската война, Ленин въвежда „новата икономическа политика“, макар че в партията не среща пълно одобрение, а и самият той не е изцяло убеден в нея. Тя измества „военния комунизъм“ и възстановява до известна степен частната собственост в някои сектори на икономиката и по-специално в селското стопанство. За Ленин въвеждането на НИП е крачка назад от реализирането на идеите му, но я извършва от прагматични съображения за запазване на властта, която не стои лесно в негови ръце. През 1922 г. той казва: „Голяма грешка е да се смята, че Новата икономическа политика е край на терора“. И още: „Скоро ще се върнем към терора, също и към икономическия терор“.
Междувременно при вътрешнопартийната си работа забранява фракциите, с което унищожава свободното изразяване на мнение при взимането на решения.
Но явно
не е лесно да се живее
само чрез забрани. През май 1922 г. Илич получава първия си удар, с цел възстановяването му Политбюро го отделя от останалия свят и пропуска до него само избрана информация.
След относително възстановяване той се връща към политическата си дейност. Моментът е решаващ, защото се обсъжда Конституцията, начинът, по който Русия да търгува с останалия свят и най-важното – формата на субординация със страните от Азия. Спорът е главно със Сталин, който настоява останалите републики просто да се подчинят на руската. Ленин налага модела на равноправие и така на света се появява Съюзът на съветските социалистически републики.
Но здравословното състояние на Владимир Илич продължава да се влошава. Чак през 1922-а – 4 години след атентата на Каплан – той е
подложен на операция
и от врата му е изваден единият куршум. Лекарите смятат, че болките в главата, от които е страдал, са следствие от дългото задържане на куршума в тялото му, оловото се е било разпространило в мозъка. При изследванията с тогавашните възможности на медицината се установява, че той страда още от проблеми със зрението, стомашни оплаквания, безсъние, червен вятър, проблеми с оросяването на мозъка. Твърди се, че понякога е имал и кошмарни видения, което не е доказано. След първия удар следват още няколко леки и два по-тежки. Едната му страна се парализира, трудно говори, често не е на себе си. Многократно като консултанти са викани берлински лекари – братята Клемперер. Докторите не достигат до единно мнение за причините за състоянието му, в кръга на обсъжданите болести са сифилис, неврастения, калциране и запушване на артериите (както при баща му) или последиците от операцията.
Самият Ленин мисли за самоубийство. Два пъти моли Сталин да му даде отрова и всеки път получава отказ. Това дава повод на Йосиф Висарионович подигравателно да казва: „Ленин капут!“. До смъртта му така и не се разбират причините да страданието му. Изследване, направено през 2004 г., твърди, че болестта му се нарича невросифилис.
През всичките години до последния му миг
до Ленин стои съпругата му
Надежда Крупская. Тя е член на марксистки кръжок в Петербург, когато се запознават, придружава го в годините на емиграция, след революцията в Русия се занимава с идеите за разрастване на образователната мрежа. Но Надежда не е единствената жена, удостоена с любовта на Владимир Илич. 11 години след сключването на брака си той среща младата социалистка от руско-френски произход Инеса Арманд. По това време тя е вдовица с три деца, запалена от идеите на Ленин, изчела всичките му книги, намираща се като него в емиграция в Париж. Дълго време техните отношения са чисто партийни, но в един момент явно преминават и в сферата на интимното. „Ленин не можеше да откъсне монголските си очи от малката си френска приятелка“ – казва негов съвременник. В писмата си той я нарича „скъпа приятелко“ и думите му преливат от нежност и загриженост. Инеса е по-директна: „Работата тук в Париж бе хилядократно свързана с мисълта за теб. Аз не само те слушах, но те и наблюдавах, докато говореше. Първо лицето ти се оживява, второ така ми е по-лесно, защото ти не забелязваш, че те гледам“.
Колкото и да е странно, макар че се борят за сърцето на един мъж, между Надежда Крупская и Инеса Арманд не възниква съперничеството, или поне те не го изразяват по никакъв начин. Дори двете се харесват една друга, споделят, че се чувстват добре в обща компания. Биографите на Ленин смятат, че това се дължи на
„новия социалистически морал“,
според който на практика всичко е разрешено и любовта не бива да се ограничава в рамките на двама души. В този нов морал за ревността няма място. Но все пак тройката не издържа дълго. През 1913-а Ленин съобщава на Инеса, че в крайна сметка избира да бъде със съпругата си. Инеса приема решението му. Но явно любовта към французойката не напуска сърцето на Ленин. Когато през 1920 година Инеса умира от холера, присъствалите на погребението свидетелстват, че „Володя е неузнаваем. Не спираше да плаче и непрекъснато гледаше в една точка“. Ленин, който с лека ръка подписва укази за екзекуции, е сломен от смъртта на любимата си.
До ковчега на Ленин накрая остава една жена – Надежда. На нея 2 години преди смъртта си вождът диктува писмо до партията, тълкувано като политическо завещание, в което дава трезва оценка на Сталин и предупреждава какво очаква страната, ако той получи властта. Но така или иначе Висарионович вече е взел камшика на управлението.
Единствената, която се опитва да му се противопостави, е Надежда Крупская. Резултатът е, че съпругата на Ленин изпада в политическа изолация. Развитието на СССР вече не зависи от старата гвардия на болшевиките, а от новия бюрократичен апарат, воден от Сталин. Но това не би било възможно, ако един човек не беше посял зърното на революцията в земята на Русия – Владимир Илич Ленин, божеството от Мавзолея на Червения площад.
Списание Biograph 