Редакционният увод в майския „Биограф“

Смехът е нещо вечно. Въображението няма възраст. А мечтите са завинаги.

Уолт Дисни (1901-1966)

Ако беше жива, на 2 февруари тази година „госпожа Стихийно бедствие“ щеше да закръгли 100-те. Не успя да ги дочака – почувства се уморена от живота малко преди да навърши 98 през декември 2019-а, и малко преди светът да бъде връхлетян от епидемия, която отне живота и на много други обичани хора. Днес, когато в Biograph отдаваме почит на великата Стоянка Мутафова със 128-ата си корица, обаче си мисля: щяхме ли да й се радваме достатъчно, ако беше доживяла стоте си години, ако днес можеше да разгърне това списание? Щяхме ли да осъзнаваме богатството, което ни е донесъл нейният век? Не е ли неоспорим и безпощаден факт, че оценяваме големите си личности чак когато ги загубим, когато започнат да ни липсват?

Ако Стоянка ни гледа там някъде от небето, сега сигурно би реагирала с леко пренебрежителна, но и самоиронична усмивка. Сигурно би се измайтапила със снимката си от корицата. Сигурно би оспорила някое твърдение за нея. Сигурно би казала: „Абе трябваше още на 95 да ме сложите на тази корица!“. Да, трябвало е.

Тя се радваше на всеки жест на внимание, но умееше и да се извисява над суетата и тщеславието. Беше си някак си самодостатъчна. Звезда със собствен ореол, който нямаше нужда от допълнителни външни източници на светлина. Затова днешният ни брой е подарък не толкова за нейната памет, колкото за почитателите й. За всички, които са били докосвани поне веднъж от неудържимия й талант и чувство за хумор. Сигурен съм, че страниците за Стоянка, илюстрирани с много снимки от невероятната й биография, ще ви подействат по същия начин, по който действаше и нейната харизма. А интервюто с дъщеря й ще хвърли допълнителна светлина върху една от най-оригиналните и наистина незабравими личности в българската култура.

Приятно четене!

Георги Неделчев,

редакционен директор