Страсти и смърт в Царска България: една почти Шекспирова история за кратка, силна, но трагична любов насред сурови времена

БОЖИДАР БОЖКОВ/ Biograph #113, февруари 2021

Тя

Съсъ него бѣ красивъ живота,

сърдце изпълнено съ любовъ.

Съсъ него съмъ щастлива въ гроба

и слушамъ нѣжния му зовъ.

Паднахъ скосена като цвѣтъ

отъ злото въвъ лъжовний свѣтъ…

Спомни и остави въвъ миръ

да гледамъ либето безпиръ!

Той

Усмихнатъ свиденъ катъ мечта

при порива на любовьта

паднахъ скосенъ катъ росенъ цвѣтъ

отъ людско зло въ лъжовний свѣтъ.

Животътъ тръпне въ този край

за нази тукъ е търсенъ рай,

спомни и остави въвъ миръ

да гледамъ либето безпиръ!

Те се гледат вече 84 години. Млади и трагично влюбени. Неговото изражение е спокойно и уверено. Сякаш не се срамува да я пита пак и пак дали го обича, макар и да знае отговора. Тя е привела свенливо лице надолу и едва-едва прокрадва плахи и срамежливи, но мили очи към него. Все едно му казва: „Недей, ще ни видят“. Но той е настоятелен: „Кажи колко ме обичаш“. „Колкото морето.“ „Не е ли малко?“ „Колкото Земята…“ „Малко е.“ „Тогава – колкото Вечността…“

27 септември 1936 година, местността Баба Бурун край Варна.

Петима ловци от местната ловно-рибарска дружина се връщат от неделния си авджилък. Днес са завардили доволно зайци, пъдпъдъци и гривяци край близкото село Звездица. Всички са радостни и оживено обсъждат плячката. Край тях игриво притичват три гончета. Изостават, сетне прибягват жизнерадостно, задминават стопаните си, после галопират назад…

Текат последните топли есенни дни. Слънцето вече захожда зад хоризонта. Свечерява се. Варна е на 6 километра, но дружината не бърза да се прибира. Сгрели са се от лова и все така – в приказка, крачат бавно по коларския друм. Неусетно навлизат в гората Пейнарджик. Вече е 7 вечерта, но минат ли я, имат още около 2 часа път и са си у дома…

Есента е разкрасила всичко наоколо. Горската земя е окъпана в килим от цветни листа, които, осветявани от фенерите в сумрака, изглеждат като чудна картина. Само трийсетина крачки и ще се види краят на леса. В този момент гончетата изведнъж се кротват за миг, завират носове в земята и започват да душат настървено. Едно от тях издава необичайни звуци, сякаш е усетило следите на нещо страшно, много опасно. С предпазливи движения, все така забили глави в земята, трите кучета се насочват към гъсталак до едно старо дърво. Там се спират и започват да скимтят. Това отвлича другарите от безкрайните им ловни раздумки. Те се споглеждат и хващат пушките. Един от тях – Пейко Севлиев, прекрачва по-смело пред другите. Насочва фенера си, оглежда мястото и с дулото предпазливо разравя шумата. Това, което се подава оттам, смразява петимата мъже.

Вплетени човешки крака,

миризма на разлагаща се плът, черни петна от вече засъхнала кръв. Не за този лов са си мечтали днес. Мъжете разчистват листата. Пред тях се разкриват труповете на младеж и девойка. Тя е облечена в черна пола и бяла блузка, която от времето, прекарано в шумата, почти е изгубила цвета си. Връз нея лежи неговото тяло. Той е с нова ученическа униформа. С едната си ръка здраво е обгърнал мъртвата. До другата се е изтърколил револвер. От изтеклата кръв лицата и на двамата са почернели до неузнаваемост. Смъртта вероятно е настъпила дни преди това.

Ловците са се умълчали край труповете. Мисълта за спокойна вечер у дома е погребана. Пейко предлага на другарите си трима от тях да прибягат до града, за да алармират властите, а сам той и още някой ще изчакат, докато те се върнат с полицаите за огледа.

В дългите напрегнати часове на очакване разговорът между двамата върви трудно. Кои ли са мъртвите? Защо нито се е чуло, нито вестникарите са писали за изчезнали ученици? А може би не са от нашия град? Добре планирано убийство ли е това, или доброволна смърт от злощастна любов? Той ли е стрелял, или пък някой така е наредил нещата с револвера – да изглеждат като в криминален роман? Предстои дълга и тягостна нощ…

Една година по-рано

Тази сутрин домът на Сийка е особено оживен. Днес е 15 септември и всички са станали още призори, за да я съпроводят честита за първия й ден в новото училище. Нейният баща Антон е най-горд, защото щерка му вече ще се равнява по останалите деца на големци, които са записани все в Търговското школо във Варна – най-личното в околията. То е в самия край на града, в нова красива сграда. Винаги си е мечтал да избяга от сиромашката провинция – та ако не той, поне децата му да живеят добре.

Зад гърба си има тежко лято. Трябваше да се преместят от родната Елена, да се устроят на съвсем ново и непознато място. Макар в Балкана да не са гладували, големият град винаги го е привличал – там е бъдещето, все това са си говорили с жена си Роза. Старите му родители са помогнали с малко пари, за останалото е взел заем от приятели. С тях е платил част от първата такса за училището, която, дори по параграфа за бедни семейства, никак не е малка – по цели 1000 лева за полугодие (днешни 1800 лв. – б.а.). С другите пари е купил къща в самия център на Варна. И то коя – в нея някога са живели Йордан Йовков, съпругата му Деспина и току-що роденото им момиченце Елка. Това обаче са били най-тежките и мрачни години от живота им. Писателят учителствал във Варна, но в разорената след Първата световна война страна е запомнил престоя си на това място все без пари и все отчаян. Дали пък

частица от тази мрачна атмосфера

не се е вселила в този дом?

Антон едва ли е знаел и помислял за това. Минали са само 15 лета, откакто писателят е напуснал къщата, но пък какви огромни промени са станали наоколо! Фашистите управляват Италия, Хитлер се е разправил с партиите в Германия и я е вдигнал на крака. Двете страни са водещи в света и всички искат да се равняват по тях. Еднопартийният фашизъм се е превърнал в успешен, модерен и притегателен. И в България Борис III не изостава от тези процеси – също е приключил с политическите партии. Последната организация, която дразни монарха, е Военният съюз, но опитът на няколко офицери в края на 1935 година да извършат преврат му развързва ръцете да забрани и него. В страната е въведен безпартиен режим. Не точно фашистки, но попил с пълни шепи всичко модерно, идващо от Германия и Италия. Вестниците пишат с възторг за икономическите успехи на двете държави. И как, тръгнала по пътя им, и България ще стане велика сила. Речите на дучето и фюрера всеки ден се отпечатват в пресата. А посланиците на Рим и Берлин в София са се превърнали в най-важните персони за вестникарите. Колчем организират прием или посетят някой обект, им се отделя лично място по първите страници.

Останала без опозиция,

която да ѝ се пречка, пред властта се ширва огромен простор за действие в стопанското развитие. Няколкото поредни правителства на Георги Кьосеиванов усилено и успешно се намесват, за да подсилят икономиката. Фабриките произвеждат в огромни количества, реколтите са добри. Има и за страната, и за износ. Левът е станал конвертируем и уважаван в цяла Европа. Големите български градове процъфтяват. Варна, София, Русе, Пловдив са в бурен подем. Работа няма само за мързеливите.

Самият Антон веднага се е уредил за градинар на пазарния площад. Още не са подредили дома си, а той вече носи първия надник.

Булката му, като повечето българки, е домакиня – оправя къщата, готви и се грижи за Сийка и по-малкото ѝ братче Гошко. Семейството пак не е от богатите, но Антон е решил, че ще работи усилено, за да върне борчовете и да осигури всичко, което трябва за бъдещето на децата.

Докато Сийчето вече се готви да излиза, майка ѝ доизглажда незабележими гънки и обира невидими прашинки по новата ученическа униформа. А когато тя най-сетне прекрачва прага, Роза лисва пред нея менче с вода по стъпалата пред цимента отвън – за щастие и сполука през новата учебна година.

Сийка е красиво и скромно

девойче. Тиха и кротка, тя е донесла във Варна плахия си и боязлив характер на дете, отгледано в малко, отдалечено градче. Макар от дълго време да е чакала – и да си е мечтаела – за момента, когато ще се преместят, да си е фантазирала колко хубаво ще е да си намери нови приятелки и как с тях ще обикаля покрай огромните витрини, големият град ѝ се струва малко суров и плашещ. На фона на останалите съученици веднага се забелязва, че не е тукашна. Нищо от това не убягва от погледа на Михаил. Наричан от всички Милко, той е син на уважавания търговец Димо Йовков.

Началото на миналия век носи със себе си и много елементи на буржоазна еманципация. Докато в селата и малките градчета фамилиите са все така многолюдни – с по пет и шест деца, животът в големите градове е станал толкова забързан, а мисълта за печалби и материални придобивки така е вглъбила заможните семейства, че те нямат време, нито желание, за по-голяма челяд. Остават с по две, а някъде дори с по едно отроче.

Силно обичан и глезен,

никога ненаказван, Милко невинаги е усърден в ученето. Заради богатия му татко обаче всички учители го ухажват. Ръководството на школото има нужда от парите му, затова често си затварят очите за някои негови провинения. В старото си даскало, преди още да започне да учи търговия, Михаил дори е повтарял една година, а сетне е пропуснал още две, докато се накани да се запише в Търговското училище. За милите му родители това никога не е било проблем. Важното е да е жив и здрав.

Бащата на Милко е сред първите хора, с които Антон се запознава. Един от няколкото му магазини с витрини и дюкяни е на пазарния площад и той често е там. От дума на дума двамата се сближават. Общите теми покрай децата, които ще учат наедно, макар и в различни класове, ги сприятеляват.

Димо и жена му Мара живеят в просторна двуетажна къща с голям двор – само на две преки от новия дом на Антон. Богатият търговец е иначе с много блага душа. Той искрено съчувства на по-бедното семейство и във всеки момент е готов да им помогне. Услужил им е с някои мебели, уредил им е по-евтини дърва за зимата. Няколко пъти вече ги е канил на гости. Дал е дума, че Милко ще помага на Сийка, докато тя свикне с школото. На първо време ще я съпровожда по дългия път дотам, а след клас ще се прибират заедно.

Милко е напет момък, красавец. Много момичета от училището си мечтаят за такъв мъж.

Станал вече на 20,

той също се замисля за семейство. Промените от 30-те сблъскват патриархалните български нрави с модерни европейски разбирания за живота. От една страна, силните традиции, дори в големите градове, повеляват младите да се задомяват рано. Самотните момчета над 24–25 години са приемани за стари ергени. Девойки, минали 20-те, и все още незадомили се, са гледани от съседите с лошо око като стари, урочасани моми.

Но пък училищата, уж следвайки консервативните повели на царството, поемайки ролята на блюстители на морала, реално правят тъкмо обратното. Всяко донесение, че ученик и ученичка са се поддали на любовни увлечения, които могат да попречат на школните им занимания, се разглежда с цялата му строгост и „провинените“ се поставят под специален надзор. Така училищата се опитват постепенно да отлагат с времето ранната любов в градска България, а с това – и момента на задомяването.

Макар и по-буен, Милко е честен, искрен, а в душата му се бият най-различни чувства. Едва ли има момиче, което не би било готово с радост да му стане либе, но от летните гостувания у тях

той си е харесал скромната Сийка.

С нетърпение е чакал деня на първия училищен камбанен звън, за да отиват и да се прибират заедно. Това се превръща в любимата част от деня и за нея.

Големият разблуден град постепенно започва да отваря тайните си пред скромното провинциално момиче. Тя все по-често няма търпение да свършат училищните занятия, за да срещне Милко, който винаги е излязъл преди нея и вече я чака отвън, до оградата. В някои дни двамата дори не изтрайват докрай и се наговарят да си тръгнат по-рано, пропускайки последните уроци. Научава се да пуши. С Милко го правят тайно на скрити места. Понякога той носи със себе си малки бутилчици алкохол, взети от магазина на татко, и двамата опитват от тях. Появяват се първите двойки и първите неизвинени отсъствия. Това обаче все още не тревожи никого.

Царска България изисква

от образованието да е практично. Тя е успяла да се пребори с неграмотността, но оттук нататък ѝ трябват най-вече послушни работници и селски труженици, а не огромен брой добре изучени българи, които ще усилват интелигенцията по градовете и в един момент може да станат политически опасни за монархията. Двойки и неизвинени отсъствия трупат и другите ученици. На някои по този повод даже намаляват поведението. Но в цялата документация за 1935 и 1936 година на Учителския съвет във Варненското средно търговско училище няма нито един протокол от заседание, в който ученици с двойки да са били обект на притеснения, обсъждания и набелязани мерки за изправяне. Дори в случаи, когато ученик е получил слаба оценка и на поправителен, Учителският съвет просто гласува той да повтори годината – без никакви разисквания и притеснения. За тях това, изглежда, е добре дошло – още няколко допълнителни такси в касата.

Милко и Сийка вече избират да се прибират по странични и обиколни улички, за да удължат времето до дома. Все по-често се отбиват в млекарницата в центъра на Варна, сядат там на чаша прясно мляко, говорят си дълго и не усещат как се е извъртял час, понякога два. Продавачът познава баща му и ги оставя да стоят колкото си искат.

Минават ден след ден, уроци след уроци, отивания и връщания. Неусетно се е появила любовта. Онази – първата. Най-силната. По детински честната. Любовта, която окриля и омайва като във вълшебна приказка.

Майката на Милко първа забелязва

това, а и той се е научил всичко да си споделя с нея. Родителите му така са обикнали Сийка, че я приемат като родна дъщеря, а увлечението на двете деца смятат за нещо напълно закономерно и нормално. За Антон и Роза пък няма нищо по-хубаво на света от това щерка им да ги сроди с едно от най-уважаваните във Варна, богато и приятелско семейство. Милко е винаги добре дошъл у тях. Остава до късно, а те му се радват.

С любовта обаче тайно и полека идват и големите проблеми. Завист и злоба, доноси и злословия…

17 март 1936 г.

Директорът на Търговската гимназия Крум Смиленов получава анонимно донесение, че негови ученик и ученичка са се увлекли в любовна авантюра. Че постоянно са заедно, прекарват дните си в дълги любовни разговори в градската млекарница, но сигурно ходят и на по-опасни места. Бягат от часове и пушат тайно. Че вероятно вършат и други нечестиви и неморални занимания, с което накърняват престижа на училището. Може да го е пратил всеки – ученички, които завиждат за чуждата любов; учители, следящи за строгия морал; родители, загрижени за ортодоксалните нрави. Който и да е, за директора написаното е провинение, по-опасно от купища двойки и неизвинени отсъствия. Смиленов се разпорежда двамата да бъдат поставени под особен надзор. Да се проследява къде ходят, какво вършат, всичките им простъпки да му бъдат докладвани.

Действията на директора са в унисон с времето. Шпиономанията в тези години е обзела цяла България. Доскорошните партийни активисти, които са все още на свобода, трябва строго да се контролират. За да е сигурно, че те, а и съвкупното българско население, ще седят мирно, ще се съгласяват с безпартийния режим и едноличното управление на царя и няма дори да помислят за нелегални политически дейности, в страната е разгърната

огромна агентурна мрежа.

Дирекцията на полицията е обхванала в нея цялото общество – от големите фабрики до училищата. Следят се всички и всичко. В полицейския архив за 1936 година чисто криминалните случаи заемат едва една пета от документите. Останалите са все отчети от хайки за опозиционери и заподозрени в подривна политическа дейност и стотици доноси срещу хора и организации. Там са и окръжни, писма и наредби от полицейски директори за проследяване на лица – политически функционери на забранените партии, и рапорти за „обработка“ (в които нерядко е описано с подробности как са били пребити) на отделни елементи, за които има дори само подозрения, че конспиративно продължават да се събират на основата на старите партийни ядки. Полицейски досиета имат практически всички големи фабрики, фирми, професионални организации. Следят се дори Бъчварското занаятчийско сдружение и гимнастическите дружества. Агенти под прикритие са внедрени в ловните дружинки и Дружеството на непенсионираните държавни и общински служители. От Сдружението на книжарите до Съюза на българските моряци под покровителството на Негово Величество; от Браншовото сдружение на хотелиерите до Шивашкото групово занаятчийско дружество – досиета и досиета, попълвани ежеседмично с всякакви – реални и измислени, случки. Следят се и всички училища – средни и висши. Навсякъде, където са се събрали хора, които да извършват някаква дейност, Дирекцията на полицията, чрез областните и околийските окръжия, е поставила агенти, които да ги наблюдават и да пишат донесения.

Милко и Сийка дори не подозират,

че с невинната си любов и те са станали оперативен обект, макар и не от държавен, а само от заразения с шпиономания директорски интерес. Смиленов не е сам. Подобни училищни агентурни форми са се разгърнали и в другите гимназии из страната. Ученичка в Шумен е била проследявана, а в донесението за нея пише как „се отделя от класа си, увлича ученици със себе си и полово се сношава с тях“. Наказана е само с намаляване на поведението. Друга – във Варна пък, е спипана от съответния „агент“, докато „на брега се държи интимно с момче и безсрамно се целува“. И тя се е разминала с едно свалено с единица поведение.

Патриархалното общество в случая е победило всяка градска буржоазна мода – има ли донос за любов, виновна винаги е девойката. Тя се наказва строго, на нея се размахва назидателно пръст. Жените в царството са все още човешки материал от по-долно качество. Те може да са си извоювали вече правото да са артистки и певици, но в обществения живот мястото им е да са предимно послушни домакини. Нямат право да гласуват, в политиката входът за тях е строго забранен.

В началото на април агентите

на Смиленов докладват: „Учениците Мирославова Сийка, Върлева Пеша и Йовков Михаил през великденската ваканция отиват в местността Боровец, където са пили спиртни напитки. Същите ученици срещу Възкресение между 12 и 2½ часа през нощта прекарали в един аперитив, където са пили. Ученичката Върлева Пеша и Мирославова Сийка на 1. IV. т.г., вместо да дойдат в училище на занятия, отиват на манастиря „Св. Константин“, където са пушили цигари“. Чисто любовна случка агентите така и не успяват да прихванат, но и това е достатъчно, за да бъде наказана любовта.

Черни облаци надвисват над главата на Сийка и Михаил. Без да подозира какво може да се случи, баща й Антон точно в този момент депозира във Варненската търговска камара, която е собственик на училището, молба дъщеря му да бъде освободена от такса за второто полугодие по параграфа за ученичка от бедно семейство. Това окончателно решава съдбата на Сийка. Тя се превръща в непотребна вещ, от която школото вече няма да получава пари. Затова е най-добре да се отърве от нея.

Доносът срещу Сийка, Пеша и Милко е прочетен на заседание на Учителския съвет на 2 май 1936-а. Тримата са разпитани, но в протокола липсват данни дали са признали някаква вина. Единодушно е гласувано те да бъдат изключени без право да постъпят в друго училище. Наказанието на Михаил обаче се налага условно. Той дори не е оставен да повтаря класа, макар да има и една непоправена двойка по немски език. Никъде не е написано защо е пощаден.

На 2 май Учителският съвет, след като подробно изчита доноса, под ръководството на господин директора гласува единодушно

Сийка да бъде изключена

от Търговската гимназия, със забрана да постъпи в което и да е друго учебно заведение в Царство България в рамките на една година. Успехът ѝ до този момент се заличава, а цялата учебна година се анулира и няма да ѝ се признава. Същото е наказанието и за другата провинила се девойка – Пеша. Михаил е смъмрен само условно. Като син на богат търговец той е ценен ученик.

Ценна обаче се оказва и Пеша. Родителите ѝ намират връзки в София и на 19 май 1936 година директорът Крум Смиленов получава депеша от Министерството на търговията, промишлеността и труда, което пряко контролира всички училища, свързани с търговски камари. Някакъв неназован чиновник от отдел, който само се е подписал, недвусмислено му нарежда: „Министерството намира, че налагането наказанието на Върлева Пеша Стефанова от VII кл. трябва да се избегне, затова учителският съвет трябва да ревизира решението си“. В същото време „наказанието на Мирославова Сийка Антонова от VII клас се одобрява“.

Проформа от директора се изисква да обясни ситуацията около Милко. „Донесете, защо в доклада си комисията не предлага наказание на ученика Йовков Михаил Димов, когато и той достатъчно се е провинил?“. В крайна сметка обаче е ясно, че тази част от министерското указание има за цел само да смекчи разпореждането за Пеша и никакъв Михаил не ги вълнува особено. Пеша е реабилитирана, а неговият случай повече не е разглеждан.

Останала

единствена изкупителна жертва,

наказана само тя, посочена с пръст като най-виновна и пропаднала сред всички, Сийка изпада в мрачна дупка. Смята, че животът ѝ вече няма смисъл. Да те изключат от училище и да ти забранят да учиш в друго е все едно да са ти прочели тежка присъда. Тя става безутешна, безпътна и унила. Дните и нощите ѝ се сливат в кръговрат от сълзи и меланхолия. Скрива се у дома и не излиза вече никъде. В редките моменти, когато все пак майка ѝ Роза я моли да вземе тя бутилките от млекаря, който минава с каруцата край тях, се оглежда на всички страни, промъква се през вратата крадешком, като сянка, и бърза да се прибере. Дано не я е видял никой, за да не я посочи – ето я, вижте я уличницата, която изгониха от училището.

Милко се отбива често при нея, колкото и той да се терзае с мъката ѝ. На приятелите си доверява, че не може да гледа как страда любимата му.

Топлото лято, изглежда, разтопява част от мрачните мисли. За две седмици Сийка пътува сама до баба и дядо в Елена, а после с майка си – при техни роднини в Свищов. На тръгване я молят, за да не стои сама и да се мъчи, след някой месец да ги навести пак. Всички я утешават, че, ако се готви самостоятелно у дома, ще може да помоли за извънреден частен изпит в училището, за да не повтаря и да премине направо в по-горния клас.

В началото на септември

1936 година Антон и Роза пишат до Училищния съвет молба дъщеря им да бъде допусната до годишен изпит за целия материал от VII клас, за да може в края на годината да се яви на друг – за VIII. Така – макар и тежко наказана, и задочно – би успяла все пак да завърши с другите си съученици и да не губи години. Първоначално молбата изненадващо е одобрена. На 15 септември обаче същият безименен министерски чиновник изпраща нова депеша до директора: „Решението на учителския съвет да се разреши на ученичката Мирославова Сийка Антонова, изключена по §190, буква „п“, да бъде допусната да се яви на годишен изпит по материала за VII кл., като външна ученичка, в началото на настоящата учебна година, не се одобрява“. Такова лично отношение, идващо чак от София, няма как да е случайно. Някой с дебели връзки в министерството целенасочено е нарочил Сийка. Някой, който вероятно си е поставил за задача непременно да я накаже, да я унижи, и накрая – да я раздели от Милко. Може да е бащата на Пеша – като отмъщение, че и неговата щерка са повлекли по лоши пътеки? Или пък друг родител, който си е харесал богаташкия син за зет и прави всичко, за да го отблъсне от настоящата му бедна изгора…

Антон и Роза така и

никога няма да успеят да научат

кой им причинява това зло.

Почувствала се наказана за втори път, Сийка отново потъва в дълбоките си мрачни мисли. Покрай неволите на дъщеря си Антон пък изведнъж осъзнава, че животът в големия град не им е донесъл нито повече пари, нито повече щастие. Градинарската заплата едва стига за най-елементарни нужди. Той отсича на семейството, че ще е най-добре още този месец да съберат багажа и, преди да е дошла зимата, да си се приберат обратно в Елена. Там поне хората са добри, не се клеветят, не си причиняват злини, познават се, там са всичките му роднини и винаги ще помагат.

Това съвсем съкрушава Сийка. Нарочена за най-голяма и единствена уличница на Варна, изгонена от училище, обречена цяла година да седи скрита у дома, за да не я виждат хората и да не я одумват, сега осъзнава, че е напът да изгуби и голямата си любов. Не. По-скоро би се молила земята да се разтвори и да я погълне, ако ще е обречена животът ѝ да е далеч от Милко. Същата вечер той влиза бодър и жизнерадостен у тях, престоява час и половина, опитва се да я утешава, но сам не си вярва. Нейните мрачни мисли постепенно обземат и него. Напуска дома им унил и замислен.

Те ще се видят пак

в неделя, на гарата. Тя ще го чака за последен път. Вече няма да се срамува от хората наоколо. Ще тръгнат заедно и ще вървят. Някъде натам, без да знаят накъде. За последен път край тях ще изпусне пара локомотив. За последен път ще видят морето. Ще се сбогуват с чайките и вечните им крясъци. Още няколко крачки и последните къщи ще са вече назад. Но те ще вървят, няма да спират. Ще се обърнат само за миг, за да видят за последно града, който ги събра и където изживяха най-красивите си чувства. И пак ще продължат. По коларски пътища и поляни. През възвишения и долини. Ще стигнат до гора, където есента им е подготвила красива пелена от цветни листа. Ще поседнат там, до старо дърво. Ще си обещаят винаги да са заедно. После ще се гледат и ще помълчат. Ще плачат. Той ще бърше сълзите ѝ. Ще извади револвера и ще стреля в нейното сърце. Ще я притисне силно и ще натисне спусъка за последен път. За себе си.

Наказана приживе,

Сийка не е пощадена

и посмъртно. Вестниците обвиняват само тях и никой друг. В нито една статия не е направено разследване на случая. Дори изключването на Сийка е премълчано. Там, където изобщо е споменато къде е учила, пише, че тя сама е напуснала училището си. Времената са такива, че пресата е боязлива да разнищва опасни теми. Затова и всичките страници са пълни само със световни новини. Българските са кът и са все за успехите в икономиката и възхвала на властта, дучето и фюрера. Директорът Смиленов, неговите агенти и онзи министерски чиновник могат да спят спокойно, няма от какво да се притесняват. За тях няма да посмее да напише нито един вестникар. Виновни ще са само двамата влюбени.

„Варненска поща“, 29 септември 1936:

За сърцата, що се любят и смъртта не е раздяла! Така е казал поетът. Обаче животът опровергава поета. Животът заповядва: – Ти си дошъл на земята по мое благоволение, за да твориш. И ти ще твориш блага за себе си и за теб подобните, защото ти си човек! Ти можеш да любиш и трябва да любиш така, както аз съм наредил, за да се продължи вида ти навеки. Не изнасилвай моята воля, защото си слаб, малък си и не можеш да ме победиш. Смъртта е раздяла. Раздяла от либе, от родители, от другари, от слънце, раздяла от самите нас. Тя не е желана, затова е страшна. Особено е зловеща тя, когато прегърне млади, току що разцъфнали в живота, с широко поле за труд и творчество.

„Морско ехо“, 29 септември 1936:

В едно погребално бюро на ул. „Владислав“ сковават два еднакви ковчези. – За кои са тези ковчези, питам. – За ученика и ученичката, които се самоубили в Пейнарджик, ми отговаря майсторът. Необяснима постъпка на двама млади, на две добри и жизнерадостни същества, оставили мили спомени между всички познати. Гражданството е потресено. То се пита: – Та още ли се разиграват такива трагедии. Из кой път е тръгнала нашата младеж? Няма ли опомняне, здраво чувство?

„Варненски новини“, 29 септември 1936:

Миналата неделя Сийка облякла черната си пола и бяла блуза и казала на майка си, че ще иде у една своя приятелка. Било е 2 часа след обед. По същото време излязъл от дома си Милко. Предполагах, ни каза майката на Сийка, че дъщеря ми е заминала в Свищов при едни наши роднини и не се безпокоях толкова. Приятелките на Сийка разказват, че откакто тя е напуснала Търговското училище, станала мълчалива и една меланхолия се четяла постоянно по очите й. Меланхолично е бил настроен и Милко. Той е казал на свои приятели, че не може да гледа как страда Сийка. Неговите родители смятали, че той също е заминал със Сийка и скоро ще се върнат. По всичко личи, че двамата влюбени са преживели страшна буря, преди да сложат край на живота си. Обществото е покъртено от така скръбния край на двете млади същества, чиято постъпка въпреки всичко не е оправдателна. Защото излишно е да се споменава, че ние не принадлежим на себе си, а на обществото и нямаме право така леко да разрушаваме живота си. Картината да сложиш край на живота си сред капещите есенни листа на гората е романтична и привлекателна, но тя не е разумна и не бива да примамва никога. Живота е борба и ние въпреки всичко трябва да живеем и търсим тук на земята щастието си.

Димо поема всички разходи

по погребението. В неговия дом са поставени и двата ковчега. Траурната церемония тръгва оттам. Цяла Варна се стича, за да се сбогува с Милко и Сийка. Идват и толкова възрастни, едва крепящи се хора, че се налага да поръча четири омнибуса, за да ги откара до гробищата. Всички съученици на мъртвите също са тук. Нито един учител не е дошъл. Няма го и директорът Смиленов. Майката на Сийка припада няколко пъти, преди да стигне до гробищата. Налага се цялата процесия да спре, докато я свестяват. Властите нареждат мъртвите да се погребат в алеята на самоубийците. Като последна посмъртна присъда. Сийка и Михаил са положени един до друг. Това, което не са смеели да изрекат на глас, и хората, които не са могли да обвинят за смъртта на децата си, Роза, Мара, Антон и Димо вплитат в епитафията върху надгробната плоча.

Родителите на Сийка се връщат да живеят в Елена. Домът им във Варна, с който те толкова се бяха гордели, може би наистина се оказва прокълнат. Там остава да живее синът им Георги. Едва навършил 24, през 1945-а умира и той. Погребан е при сестра си.

Съдбата дарява Димо

с дълъг живот. Писано му е било да понесе най-страшната мъка – да надживее с десетилетия детето си и всички останали, замесени в тази история. През 1973-та, навършил 85, полагат и неговия ковчег там, където преди толкова много години е погребан синът му. По това време вече всички са забравили, че това някога е било алея на прокажените, на самоубийците.

Минали са цели 84 години от онези трагични дни. Отишли са си и последните, които са знаели историята на Милко и Сийка. Всичко наоколо се е променило. Самият живот е придобил съвсем други – материални, измерения. Градът е обградил вечния им каменен дом в хищната си хватка. От двете страни на някога далечното извънградско гробище са издигнали фасади огромни търговски центрове. Хората се разхождат във все по-голяма близост до последното убежище на двамата. Смеят се, радват се на живота – кой както умее, обичат се и се целуват на воля.

Времето е изтрило снимките върху общия им гроб. Понякога покрай него минават странници. Поглеждат към техните издълбани ликове, към годината на смъртта им, чудят се каква ли е била тяхната съдба, прочитат стиховете и бързат да си тръгнат, да ги оставят насаме, да не им пречат. Те още не са се нагледали. Все така млади и трагично влюбени. Той сякаш отново и отново я пита дали го обича, макар и да знае отговора. А тя, привела свенливо лице надолу, все още прокрадва плахи и срамежливи, но мили очи към него. И като че ли прошепва: … колкото Вечността.


Драматичната любов на Сийка и Милко, разказана върху гроба им, продължава и ще продължава да вълнува хората.
Къщата на улица „Георги Живков“ № 11 във Варна, в която е живяла Сийка заедно с родителите си Роза и Антон и брат си Георги, във вида, преди да бъде съборена. Отпред е и паметната плоча на писателя Йордан Йовков, който, докато през 1919–1920 г. живее тук със съпругата си Деспина, пише повестта „Жетварят“. Прeз oктoмври 1919 г. ce рaждa първoтo им и eдинcтвeнo дeтe – Eлкa. Същевременно обаче семейството е все бедно и нещастно, а Йовков прекарва в този дом едни от най-мрачните години в живота си.