На 14 април се навършиха 100 години от рождението на италианския писател, любимец на много поколения деца. Припомняме ви очерка на Радостина Николова да него, публикуван в Biograph #69 през май 2017-а

Rodari

ОТ НЕБЕТО ВАЛЯТ БОНБОНИ, БОГАТИТЕ СИ ТЪРГУВАТ МЛАДОСТ, ДЕЦАТА СИ ГУБЯТ КРАКАТА И ГЛАВИТЕ, А ПОСЛЕ ГИ НАМИРАТ… ТОЙ ПИШЕ ЗА ДЕЦА, НО ТВОРЧЕСТВОТО МУ Е СИЛНО БЕЛЯЗАНО ОТ ЛИЧНИТЕ МУ УБЕЖДЕНИЯ НА ПАЦИФИСТ МАРКСИСТ. ИМА ТАЛАНТА ДА СЪТВОРЯВА УТОПИЧННИ СВЕТОВЕ, КЪДЕТО БЕЗСМИСЛИЦИТЕ СЕ ПРЕСКАЧАТ ЕДНА ДРУГА, ФЛИРТУВАТ, БОРИЧКАТ СЕ, НО ВИНАГИ УСПЯВАТ ДА НАМЕРЯТ ИЗНЕНАДВАЩ НАЧИН ДА ДОВЕДАТ ИСТОРИЯТА ДО ФИНАЛ. ТОВА ПОСТАВЯ ЧИТАТЕЛЯ ПРЕД СЛОЖНА ДИЛЕМА – ДАЛИ ДА СЕ УСЪМНИ В ЗДРАВИЯ РАЗУМ НА ДЖАНИ РОДАРИ ИЛИ ДА ГО ОКИЧИ С ТИТЛАТА „МАЙСТОР НА ФАНТАЗИЯТА“

РАДОСТИНА НИКОЛОВА/ Biograph #69, май 2017

Влизайки в италианска книжарница, погледът се премрежва от книгите на Джани Родари – най-популярният детски писател на Ботуша. Днес той е разпознат и обичан както у нас, така и в редица европейски страни като Франция, Германия, Испания и Русия, и е носител на малкия Нобел, както наричат най-престижната литературна награда “Ханс Кристиан Андерсен”. На фона на това световно признание е странно, че не навсякъде децата познават творчеството му. Във Великобритания и САЩ например Родари не е особено популярен.  Да, неговият стил е изключително капризен за превод, но по-скоро липсата на издателски порив към голяма част от произведенията му се дължи на политическите му пристрастия, социалистическата му идеология, тънкия хумор и преобладаваща сантименталност.

 Типичният му стил се формира още в ранна детска възраст. Без да може да се похвали с мастити дипломи или гръмки звания, Джани е изключително ерудиран, защото от дете чете много и то разнообразна литература. „Господин Ромуси, директор на градската библиотека във Варезе, ми връчваше винаги и без да му мигне окото каквато и да е книга, стига за нея да бях попълнил редовен фиш. В главата ми имаше място за всичко с изключение на школото“. Така описва част от спомените си писателят в предисторията към „Граматика на фантазията“. В този труд, oтпечатан за първи път през 1973-а, той представя на широката аудитория различни похвати, с които у децата да се насърчава развитието на въображението.

Джовани Франческо Родари

 се ражда на 23 октомври 1920-а в Оменя – градче в западната част на свеверна Италия, и расте в размирното време между Първата и Втората световна война. Майка му Магдалина е втора съпруга на бащата на Джани. От първия си брак той има вече един син Марио. С Магдалина Джузепе Родари има още две деца – Джани и по-малкият с една година Чезаре, с когото писателят в последствие е много по-близък.

Едва 9-годишен, Джани губи баща си. Историята за смъртта му напомня на приказка от творчеството на писателя с необичайна завръзка и тъжна сюжетна линия. Джузепе Родари бил хлебар по професия и имал собствена малка пекарна и магазинче за продоволствени стоки. Един ден, по време на пороен дъжд, той забелязал малко давещо се в локва котенце. Без да се поколебае, изскочил от къщи, за да го спаси от опасността. Заради тази случка той се простудил, а настинката бързо прераснала в бронхопневмония. Медицината по онова време била безсилна да се справи с толкова сериозно заболяване. Клетият Джузепе се простил с живота за някакви си седем дни. Майката останала сама с тримата си синове.

Настанали тежки години на бедност. Джузепе не оставил никакво наследство и Магдалина така и не успяла сама да се справи с пекарната и магазинчето. Затова се наложило да продаде всичко, след което започнала работа като слугиня в дома на заможни хора. В Оменя, преди смъртта на баща му, Джани учи в обикновено училище, но поради бедността им се наложило майка му да го прехвърли в католическа семинария. Там децата ги учели, хранели и обличали безплатно.

На 14 г. бъдещият разказвач на истории се научава да свири на цигулка и дори с няколко свои приятели сформират трио, което изнасяло музикални представления в таверни и дворове в околностите на Варезе. Майка му обаче не подкрепя това начинание и Джани преустановява музикалните си увлечения. Въпреки това любовта му към изкуството търпи най-различни метаморфози. Увлича се по театъра и дори през живота си няколко пъти се изявява като кукловод. Използва куклените постановки като възможност да изследва начина, по който децата възприемат всяко действие, изиграно на сцена. „Истинският език на марионетките и куклите е в начина, по който се движат. Ако например Хамлет трябва да рецитира монолога си в куклена пиеса като човек, трябва поне от време на време да се появява и един дявол, да кажем, който да се опитва да отрадне черепа и да го размени с домат, например. Ако обаче една марионетка рецитира монолог, това може да задържи вниманието на децата с часове. Куклите могат да имат с пъти по-голяма изразителност, стига да бъдат овладяни по правилния начин“,обяснява Родари.

Като тийнейджър

е привлечен неудържимо към творчеството на немски психолози, френски сюрреалисти и древни философи. Горе-долу по това време превръща изследването на фантазията в основен фокус на житейския си път. Започва да работи с малчугани съвсем малък през 1937-а, когато преподава италиaнски на децата на семейството на едни немски евреи. „Мислеха си, че в Италия най-накрая са намерили убежище от расовите преследвания. С тях живеехме заедно в един чифлик сред хълмовете до езерото Маджоре“. По това време е на 17 и току-що е взел изпити за преподавател. „Разказвах на децата истории, които нямаха кой знае какъв допир с действителния живот, още по-малко със здравия разум“. Нищетата го провокира от малък сам да започне да изкарва прехраната си, но учителската професия е нещото, което най-много го привлича именно заради възможността да общува с деца. Учителят, според Джани, не трябва да е авторитарна фигура, а възрастен, който общува с децата, за да изяви най-доброто от самия себе си. Според него те трябва заедно да атакуват реалността от всички гледни точки и то именно в училището, за да може детето от потребител да се превърне в творец.

„Трябва да съм бил невъзможен учител, зле подготвен за работата си и с претъпкана от всичко по нещо глава. Но поне скучен не съм бил“, спомня си още той. По онова време неговите приятели бежанци вече са напуснали Италия, за да си търсят ново убежище и Джани започва да преподава на деца в начален курс. Омагьосан е от идеята за това как думите, съчетани по най-различен начин, може да сътворят най-причудливи сюжети. Възхищава се на въображението на децата заради тяхната вродена способност да си служат с фантазията и изследва в дълбочина как се ражда всяка една приказна история. Повлиян е силно от Новалис (Фридрих Филип Леополд барон фон Харденберг) – един от най-видните представители на ранния романтизъм в Германия. И също като него е запленен от „науката за фантазията“ .

Всичко, научено от немските философи и френските сюрреалисти, Родариумело вплита в работата си с децата. Списва си „тетрадка по фантастика“, където си води различни бележки, очертавайки различни трикове, с които може да се задвижат най-различни думи и образи. Години по-късно след войната същата тази тетрадка ще му служи, когато започне да пише за деца.

Философските възгледи

 на Ницше и Шопенхауер формират критичното му мислене. Постепенно се дистанцира от идеите на корпоративизма, заложени в основата на фашизма, който е станал „модерен“ още през 30-те години. Когато избухва Втората световна война, той е преподавател по заместване във Варезе. Обявен е за негоден да служи на фронта заради нестабилно си здравословно състояние. За да продължи да се занимава с преподаване обаче и да избегне безработицата, го принуждават да членува в Националната фашистка партия, въпреки тоталното му отричане от идеологията на това движение.

„Тези години на нищета и безработица бяха мощен стимул, които обостриха цялостното ми възприятие за света. Това беше период, в който се чувствах притиснат и унизен да си търся дори покрив над главата. Беше страхлива постъпка от моя страна да изневеря на убежденията си, но нямах друг изход; може би някой от работническата класа би реагирал другояче, но аз бях обременен с дефектите на провинциалната буржоазна класа“, спомня си по-късно писателят.

През есента на 1943-а Джани Родари е призован да служи в миланска болница. Там научава за гибелта на фронта на двама свои близки приятели и за ареста и изпращането в немски концлагер на брат му Чезаре. Разочарован от целия режим и вече последовател на Ленин и Троцки, той все повече се увлича по марксизма. Възмущението му е толкова голямо, че чрез познати се свързва с местната Съпротива и встъпва в Комунистическата партия на Италия. Този завой в политическите му убеждения до голяма степен обуславя и начина, по който протича

кариерното му развитие

 след края на войната. През 1945-а започва работа като журналист в Ломбардия в хумористичния вестник Cinque Punte, след което става редактор в списанието на комунистическата федерация във Варезе L’Ordine Nuovo. Две години по-късно вече е в миланския L’Unita на италианската компартия, където поема неделното детско издание към вестника. През 1950-а му предлагат да оглави седмичното списание за деца Pioniere, което съществува 10 години. Там Родари започва да пише детски стихове, разкази и приказки. През 1951 г. от публикациите му в Pioniere е съставена „Книжка с весели стихотворения“. Това е и първото пълноценно издание на автора.

Самият Родари не говори за себе си си като за писател. Много по-увлечен е от процеса по създаването на историята и нещото, което запалва фитила на въображението. Прекарва години „като разказвач на приказки, като събеседник, който е винаги готов да отговори на детските въпроси. Защото винаги се намираше едно дете, което ще запита и то точно по следния начин: „А, как се измислят приказките?“. Всяко дете заслужава честно да му се отговори“.

Джани Родари

пише не точно за деца,

 а по-скоро опитва да пише от тяхно име, на техния език, гъделичкайки въображението, като често това означава тотално да подкопава авторитета и гледната точка на всички възрастни. „В действителността може да се влезе през главния вход, но може да се промъкнеш в нея – и колко по-забавно е това! – през едно прозорче“. Той просто има способността да подрежда безсмислица след безсмислица, за да създаде завършен текст с необичайна, но разработена идея.

Често на помощ му се притичва „фантазният бином“. Това необичайно словосъчетание е нещо, което е фундаментална част от работата му като писател. Запознава широката аудитория с него в книгата „Граматика на фантазията“ и го обяснява така: „Двойка различни думи, разделени от известна дистанция, чието съседство е доста необичайно. Но само така въображението ще бъде принудено да се задвижи и да установи между въпросните думи сходство или фантастична цялост.“ В книгата той посочва какви приказни истории може да се породят от съчетанието на такива фантазни двойки думи като „куче и шкаф“ или „светлина и обувки“. Една такава типична двойка е и „магазин – надежда“, в която лесно се разпознава едно от най-популярните стихотворения на Родари „Надежда“ („Ако можех да имам едно/ магазинче със две полички, / бих продавал…познайте какво? / — Надежда. Надежда за всички….“, превод – Валери Петров). Това популярно стихотворение е ясен пример как се съчетават утопичните и политическите възгледи на твореца с чисто професионалния му похват да предизвиква въображението и да провокира децата да започнат да мислят извън всякакви рамки.

Родари е запален моралист,

 обича да шокира читателите си и да поставя под въпрос начина, по който е устроен светът, „но не го прави назидателно, а единствено впрягайки в действие въображението. Това ясно се вижда както в поезията му, подчинена на футуризма и сюрреализма, така и в приказките или приказните му романи, които винаги отразяват идеи, елементи и случки от действителността. Преди всичко предпочита да си служи с хумор или откровено комичен тон, защото го намира за най-подходящия начин да общува с децата, като в същото време засяга грандиозни проблеми на обществото по онова време (справедливост, солидарност, мир), без това да натежава“ – така го анализира Стефано Пандзараса в своята книга „Зеленото ухо на Джани Родари“. Заглавието е аналогия с едноименното му стихотворение “Un signore maturo con un orecchio acerbo” („Един зрял господин с едно неузряло ухо“), което той написва малко преди смъртта си. В него накратко се разказва за един възрастен мъж, който имал зелено ухо – единственото нещо, което бил запазил от младостта си, но то било необикновено, защото с него чувал всички онези неща, за които другите възрастни били глухи („Слушам как говорят птиците, и думите, които дърветата шептят./ Чувам думите на преминаващите облаци, всяко камъче или поточетата как тихо ромолят.“ ). Пандзараса е привлечен не само от творчеството му, но и от екопацифистичните възгледи на Родари. До ден днешен той организира специални семинари в училища с деца, където пее аранжирани като песни негови стихове, прославя творчестото му и разпалено говори за общозначимите проблеми на съвременния свят.

Освен като природозащитник и пацифист, критиците често окичват Родари и с други определения. Едно от най-утвърдилите се е: „Автор, който пише безсмислени приспивни рими и приказки, построявайки един утопичен свят“. Утопията, според Родари, не може да се постигне чрез индивидуалното обогатяване и трансформация. Нужна е политическа и социална промяна. Обрисувайки най-фантастични приказни страни, той деликатно и с усмивка предава на децата своите убеждения и най-вече такива послания, в които той мисли, че човечеството се е провалило, без да има нужда да се стига до там.

Италия дълги години отхвърля

 своя писател. През 1951 г. излиза първия роман-приказка на Джани Родари – „Приключенията на Лукчо“. Книгата е с противоречив имидж – тя разказва историята на момчето-зеленчук Лукчо, който се бори срещу несправедливото отношение спрямо зеленчуците от страна на плодовата аристокрация начело с принц Лимон и гордия дон Домат. Години наред книгата търпи критики, църковните катедри дори сравняват Родари с дявола. Коренно различно е отношението към творчеството му в Съветския съюз. С. Я. Маршак – опитен книгоиздател, веднага харесва италианеца, става негов издател и помага за популяризирането на творчеството му в Русия. През 1953 г. излиза руско издание на романа за Лукчо – „Приключенията на Чиполино“. По-късно по книгата е екранизирана с анимационен и игрален филм на руски.

Джани Родари става един от най-любимите чужди писатели в Съветския съюз, а оттам славата му се разпространява из целия социалистически блок. У нас цели поколения израстват с неговите книги, както и с драматизации, издадени от “Балкантон” на дългосвирещи плочи.

Ситуацията драстично се променя, след като Родари получава престижната награда “Ханс Кристиан Андерсен”през 1970 г. за “устойчив принос към детската и младежка литература“. Италианците изпитват силна гордост заради постижението на своя сънародник. Въпреки това световно признание обаче англосаксонските държави продължават да странят от произведенията му, макар че днес творчеството му е преведено на десетки езици, а общият тираж на различните издания по света надхвърля 20 милиона.

„Той бeше остроумен и много интелигентен.

Умееше да предразполага хората с лекота, макар първоначално да оставяше впечатление на по-резервиран човек“, казва съпругата му Мария Тереза Ферети. Двамата се запознават през 1948 г. в Модена. Там Мария е технически секретар на Демократичния народен фронт. Женят се през 1953 г., а след 4 години, през 1957 г., се ражда единствената им дъщеря Паола.

Последното работно място на Джани Родари бил вестник Paese sera. Последните години на 70-те са динамични в професионален план, но предизвикателни за нестабилното здравословно състояние на Джани. Неколкократно се подлага на операции на левия крак заради тромб във вените, но през 1980-а внезапно умира от инфаркт, още ненавършил 60 години.

Въпреки че през живота си така и не се сдобива с конкретна степен на образование и се самоопределя за дилетант, Джани Родари е изтънчен мислител. Той проявява силен интерес към авангардните движения на неговото време и постоянно експериментира със сюрреалистични техники. Понякога приказките му звучат като върволица от безсмислени случайности, които обаче винаги успяват да стигнат до финал, който, колкото и необичаен да е, обикновено носи някакво послание. Неговите герои често са представители на различни социални прослойки в конфликт помежду си. Без да използва сатира, той обрисува типажите си, хиперболизирайки единствено техните желания – много богатство, младост, известност, власт. Умее да улавя случайно подхвърлени думи, да ги заиграва с най-различни асоциации и, подреждайки ги като зид от тухли, да построи цяла една история. На пръв поглед това може да изглежда като най-ненадеждната тухлена стена, но пък въображението, което споява всеки ред, прави историите на Джани Родари устойчиви на времето. Така името му – синоним на „майстор на фантазията“, съвсем заслужено си отрежда място в световното литературно наследство за деца и възрастни.

Реклама