13 години след смъртта на ексцентричния художник битките за наследството му не са затихнали. Но какво всъщност остави той?

ЖАНИНА ДРАГОСТИНОВА/ Biograph #25, септември 2013

Hunder

19 февруари 2000 година. Хайди Т. научава от радиото, че австрийският художник Фридрих Хундертвасер е починал в следствие на сърдечна недостатъчност. Намирал се е на борда на кораба „Кралица Елизабет II“ на път от Нова Зеландия към Европа. Новината съсипва тогава 17-годишната Хайди, звучи й като съобщение за свършека на света. Защото Хундертвасер е не само прочут творец и пример за подражание за младото момиче, но и неин баща. За това обаче са знаели само вече покойният, майка й, тя и няколкото служители в общината, които при раждането са записали името на баща й в акта за раждане. Хайди е плод на случайна връзка между Хундертвасер и австрийка, която и до днес остава анонимна.

„Когато чух съобщението по радиото, се съблякох гола, смъкнах и разкъсах всички плакати и картини от стените у дома. След това  неудържимо се разплаках“ – разказва за първи път неотдавна днес 30-годишната жена. Само актът на събличането може да послужи за доказателство за връзката баща-дъщеря: в много от художническите си пърформанси художникът е действал… гол.

Чия дъщеря е, Хайди научава още четиригодишна. „Майка ми обясни така: баща ми бил страшно зает, вършел много важни неща, които придвижвали света напред и затова нямал време за мен. Освен това не знаел как да се държи с малки деца. Но когато стана голяма, тогава щял да води с мен истински, сериозни разговори. Затова и много се стараех да бъда отличничка в училище, да се подготвям за тези разговори. Не съм и мечтала, че някога можем да се съберем тримата. Бях наясно, че баща ми има нужда от много място и от много спокойствие. Но се надявах, че когато порасна…“.

Понякога дъщерята получава пощенски картички от известния си, но непознат за нея баща. „Намирах ги прекрасни. Мъдри и изпълнени с дълбок смисъл ми се струваха и изреченията, които четях, че е казал някъде. Особено ми допадна едно: „Всяка дъждовна капка е целувка от небето“. Може би на това изречение дължа и връзката си природата, която съм наследила от баща си“.

Наследството

Освен отношението към природата, Хайди смята, че е наследила и други неща. Малко преди да почине баща й, тя тъкмо завършва гимназия. Готви се, след като вземе матурата, да потърси действителен контакт с него. Да го намери. Може би най-сетне е настъпил мигът на онези дълги и важни разговори с него, които майка й е обещавала. Дори му е написала писмо, в което обяснява желанията си. Отговор така и не пристига. Съобщението от радиото преобръща света. На Хайди не й остава нищо друго освен да обяви, че я има, и да си потърси наследството…

Две години по-рано обаче баща й е основал фондация и е оставил завещание, в което обявява „Хундертвасер“ за свой единствен наследник. И изведнъж се появява дъщерята, която настоява на полагащите й се 50 процента. От фондацията й обясняват, че смятаният за милионер Хундертвасер всъщност не притежава нищо, дори обратното – оставил е дългове, с които сега е натоварена фондацията. Тя се представлява от г-н Харел, приживе на Хундертвасер негов мениджър. Харел предлага на дъщерята 140 000 евро и една картина на баща й. Момичето приема сделката. По-късно обаче размисля и предприема съдебни стъпки, за да си върне онова, което смята, че по право е нейно. „Не става дума чак толкова за пари, колкото за това, че настоявам да излезе истината за баща ми – казва тя. – След смъртта му ми бяха казани неща, които или бяха чиста лъжа или заблуда, но така или иначе не отговаряха на истината. Например това, че в последните две години не бил рисувал. Но се оказа, че в списъка на творбите му има над 15 рисунки точно от това време. Баща ми е живял много пестеливо и е влагал парите си в изкуството си или в екологични проекти, които са му били важни. Искам да съм сигурна, че и с наследството му се подхожда толкова разумно, както той би го правил.

Съмнявам се, че от фондацията действат така, защото иначе не биха имали финансови проблеми, както обявяват. Не ме допуснаха до земята, която е купил в Нова Зеландия, не ме допуснаха до парцелите, които е притежавал до Венеция, не ме допуснаха до архива му, не ми дават дневниците му, държат се така, сякаш аз не съществувам. И това много боли!“.

През пролетта на тази година виенски съд постанови, че представителите на фондацията не са прикривали умишлено факти от Хайди. Дъщерята обаче не се е отказала от борбата за наследството на баща си, която тя нарича „битка за истината“. Ще оспорва решението. Възможно ли е обаче да има само една истина за човека с много лица и с много имена?

Фридрих Стовасер

На 15 декември 1928 година във Виена на семейството на Ернст и Елза Стовасер им се ражда син, когото кръщават Фридрих. 13 дни по-късно бащата умира от възпаление на апендикса. Момчето е отгледано само от майка си. 7-годишен тя го записва в училище „Монтесори“, чиято система на обучение се основава на свободното възпитание и възможността за разгръщане на собствените възможности. „Помогни ми да го направя сам“ гласи принципът на училището. Възпитателите отбелязват, че малкият Фридрих има „изключителен усет за формите и цветовете“ и настояват по-нататъшното му обучение да е посветено на развиването на тези качества.

Елза е еврейка, живеят сред еврейска общност, но въпреки това майката кръщава сина си като католик. След Аншлуса повече им познати напускат Австрия, Елза обаче остава във Виена и записва детето си в държавно училище, както и го окуражава да влезе в „Хитлерюгенд“. Майката държи синът да не се отличава, да бъде един от многото, иначе го чака участта на повечето й роднини – лагер и най-вероятно смърт. Но дали заради възпитанието в „Монтесори“ или защото така му е дадено по природа, Фридрих прави всичко друго, само не и да бъде един от многото. Държи да е единствен и в повечето случаи успява. След матурата учи три семестъра в Академията за изящни изкуства. Тук за първи път се подписва под някои от картините си вместо със Стовасер с Хундертвасер. (Hundert на немски означава сто).

Фридрих прекъсва следването си и се отдава на дълги пътувания – Италия, Франция, Мароко, Тунис… Учи езиците на страните, които посещава. Винаги носи със себе си сандъче с бои и четки – когато е възможно, без затруднение да почне да рисува. Първите му изложби са в началото на 50-те години в родния му град Виена, после в Милано, след това в Париж.

Фридрих Хундертвасер

През 1959 г. в Хамбург художникът участва в един от първите пърформанси изобщо в света. Той е гост-професор в тамошната Академия по изящни изкуства и заедно с няколко свои колеги и студенти изобразява „безкрайната хамбургска линия“. Акцията цели прокарването на линия през цялото пространство на града, по стени, над прозорци и врати до… край. Линията така и не стига, накъдето се е запътила, защото полицията прекратява пърформанса. Това, което днес изглежда напълно нормално и дори клише, а именно въвличане на публиката в акта на създаването на произведението, в края на 50-те се възприемало като нарушаване на обществения ред. Но какво друго може да донесе намесата на полицията освен слава?

В Париж, където постоянно са изложени негови творби, представят Хундертвасер като французин – толкова много са го харесали. Франция е далеч по-разкрепостена от бюргерска Виена, която по същото време е скандализирана и едва ли не обидена от сънародника си. Той е позирал полугол на плакат за изложба, разположена близо до катедралата „Щефансдом“.

Но не само скандалното поведение разширява територията на Хундертвасер. В негова запазена марка се превръща фината му, лъкатушеща рисунъчна линия, която свързва града с природата и отвежда към Космоса. И той я прокарва не само върху хартията. Опита от Хамбург повтаря в Париж, но малко видоизменен – обикаля с колело из улиците на града, рисувайки имагинерни линии през „вътрешната си география“.

Днес това е известно като „овладяване на публичното пространство“, но в края на 50-те е направо революция в изкуството.

Дори и външно да прилича на типичен революционер, Хундертвасер, съвсем по бюргерски, знае как да капитализира спечеленото от художническите си бунтове. В това отношение се оказва доста добър търговец на себе си.

„Хундертвасер е стратегически аутсайдер – ще каже по-късно куратор на негова изложба във виенското „Белведере“ – който съзнателно налага на обществеността образа си на самотник“. И ако в началото на пътя му никой не иска творбите му дори като подарък, постепенно те започват да се харчат и да носят добри пари.

С първите си хонорари Хундертвасер купува селско имение в Нормандия. През 1958-а в Гибралтар се жени за Херта Лайтнер. Две години по-късно се развежда. През 1962-а, по време на пребиваването си в Япония, където прави изложба и печели награда, отново се жени – за японката Юко Икевада. Бракът му трае само четири години. По всичко личи, че не е създаден за съвместен живот с когото и да било освен със себе си.

Фриденсрайх Регентаг Дункелбунт Хундертвасер

В началото на 60-те по това време 33-годишният творец се поддава на модното увлечение по Япония. Както мнозина свои съвременници, занимаващи се с изкуство, и той заминава за Страната на изгряващото слънце, където се упражнява в използването на техниките за работа върху себе си, медитация и калиграфия. Остава повече от половин година и бързо прави впечатление с картините си. Централният мотив в тях е спиралата, която Хундертвасер смята за символа на живота – спиралата, която ще го изведе нагоре и върне обратно до изходната точка. Добиват все по-голяма популярност.

„Кръв, църкви, затвори, огън, парфюм и птици са оплетени едно в друго, допират се, събират се в подутини, от които изтича гной. Тази гной е неописуемо красива“ – пише през 1961 г. японски критик за изложбата на Хундертвасер в частна токийска галерия. Вестниците възторжено съобщават за странния европейски творец, който съчетава в една картина традиционни японски мотиви със свои образи.

Хундертвасер прави различни пърформанси, като се показва като бунтуващ се срещу консуматорското общество и техниката, която започва да заема все по-важно място в съвременната цивилизация, проявява се като защитник на идеята за опазване на природата и природосъобразния начин на живот. Ходи по улиците на Токио, вдигнал високо своя картина, която протяга като магически тотем срещу функционалната архитектура, обявена от него за „враждебна на човека“. На естествения процес на разрушението подлежат и произведенията му, затова отказва музейната им консервация.

В Япония рисува най-често облечен в кимоно. Не поставя платното си на статив, а го разпростира на земята и като калиграф коленичи пред него. Там, на Изток, за втори път променя името си, всъщност допълва го на Фриденсрайх Регентаг Дункелбунт Хундертвасер. Изписва Фридрих с йероглифи, от чието съчетание се получава „мир“ и „богат“, откъдето се получава Фриденсрайх. Регентаг идва от по-ранно време, така се казва корабче, с което е обикалял из островите на Венеция, но същността на думата „дъждовен ден“ осъзнава именно в Япония. Твърди, че най-добре работи в мрачен дъждовен ден, само при дъжд се забелязвали цветовете на средата. При слънце изпъквали единствено контрастите. Дункелбунт (тъмно-пъстро) пък идва от играта на цветовете, която също занимава художника. Хундертвасер е и първият европейски художник, чиито творби се печат, разпространяват и продават в Япония.

Манифестите

Времето, в което Хундертвасер излиза на обществената сцена, е свързано не само с революционизиране на изкуството, но и изобщо на цялата социална среда. Колкото и да е аутсайдер в общественото си поведение, художникът не изтърпява да стои мирен и кротък встрани и се включва в публичните полемики на деня. Мнението си изразява най-често чрез различни манифести.

Първият се нарича „Манифест за мухъла и срещу рационализма в архитектурата“. Произнесен е през 1958 г. и няколко пъти след това е обогатяван. Като алтернатива в своята строителна философия творецът посочва орнамента, екологичната връзка между сграда и природа, пъстротата и разнообразието на фасадата, участието на живеещите там в разкрасяването. Пътя към всичко това нарича „добрата извивка“. Предпочита сградата да е оформена от „естествени неща“ като мухъл и мъх.

В „Голи речи за правото на трета кожа“, произнесени през 1967-68 г., Хундертвасер говори за попадането под робство на човека спрямо стерилната архитектура и механизираната индустрия. Според него човек има три кожи: неговата собствена, дрехите и архитектурата. В следващия си манифест призовава за бойкот на архитектурата на правите стени и ъгли и я посочва като първоизточник за злините в живота на хората. В тази връзка въвежда понятията „прозоречно право“ и „дълг към дървото“. „Твърди се, че къщите се състоят от стени – пише той. – Аз пък казвам, че се състоят от прозорци… Всеки обитател на жилище под наем трябва да разполага с правото да се протегне от прозореца си и докъдето му стигат ръцете, с четка да разкраси фасадата така, както на него му харесва. После от улицата да се види: тук живее човек“.

Що се отнася до дълга спрямо дърветата, Хундертвасер го вижда като възможност не само на посадените и отгледаните от градинаря зелени пространства да влизат в градската среда, но и диворастящите дървета и растения, за които никой „не е дал позволението си“ да бъдат включени в нея.

Освен това той е пламенен защитник на „хумусовата тоалетна“ – т.е. тоалетна без водна канализация, в която фекалиите оттичат в съоръжения, пълни с дървесна кора или слама, и там се превръщат в компост, след което той се използва за наторяване.

Възгледите си Хундертвасер изразява в „Манифест за свещеното лайно“ от 1989 г.: „Кръгът от храната към лайно функционира, разбира се, но кръгът от лайното към храната е прекъснат“. И още: „Лайното е нашата душа. Благодарение на лайното оцеляваме. Благодарение на лайното оставаме безсмъртни… Ние се молим на масата преди ядене. Но при срането никой не се моли. Благодарим на Бога за хляба наш насъщен, който идва от земята, но не се молим за това, в което ще се превърне в земята нашето лайно. Отпадъците са нещо красиво. … Миризмата на хумус е миризмата на Бог, миризмата на възкресението, миризмата на безсмъртието.“

Неслучайно кулата за преработка на отпадъци във Виена е дело на Хундертвасер – един от символите на града.

Къщата

Hundertwasserhaus

Естествено, друг знак на Виена е т.нар. къща „Хундертвасер“. С писмо от ноември 1977 г. федералният канцлер Бруно Крайски препоръчва на тогавашния кмет на Виена да се даде възможност на художника да осъществи на практика теоретичните си постулати в областта на архитектурата. Кметът изпълнява. Само че Хундертвасер дълго време не може да намери подходящо място за строеж. Накрая моли общината, тъй като самият той не е архитект, да му бъден предоставен такъв, който е готов да превърне в конкретни планове творческата му концепция. От общината предлагат Йозеф Кравина. Двамата избират мястото. През 1979 г. Кравина показва своите разработки и стиропорен проект на сградата. Хундертвасер ужасен отхвърля предложението: проектът е олицетворение на всичко онова, което той пламенно отрича, а именно прави стени и ъгли, и съвсем не отговаря на представата за „къща за хора и дървета“. Междувременно художникът се е снабдил с разрешение от кметството да бъде построена сграда, която да излиза извън общоприетите норми. Година по-късно Кравина предлага нови планове както за екстериорното, така и интериорното изграждане, които и се осъществяват без значителни отклонения. Но между двамата избухва конфликт, който се засилва при оформлението на фасадата. Хундертвасер настоява архитектът да бъде отстранен, което и се случва.

Художникът продължава работата с архитекта Петер Пеликан, с когото и по-нататък прави други сгради. Но Кравина също настоява на своето, води дълги съдебни дела и последно през март 2010 г. (вече след смъртта на Хундертвасер) се стига до окончателно съдебно решение. Така е признато, че прочутата къща във Виена, една от туристическите акции на града, е дело не само на Хундертвасер, но и на Кравина.

Духът на художника

Със сигурност духът на ексцентрика продължава да витае из сградите, вие се сред 50-те дървета, посадени на покрива на къщата „Хундертвасер“, наднича из албумите с картините му, но още по-сигурно е, че се вселил в тялото на дъщеря му – онова 18-годишно девойче, което писало писмо на баща си с желанието да се срещнат и да си говорят. Днес то е 30-годишна жена, която няма мира, затова, че наследството на баща й не се управлява както трябва. Със същата неуморимост, с която бащата някога се е борил срещу традиционната архитектура, сега дъщерята води своята „битка за истината“. Вероятно и за своите 50 процента от наследството.

Оценен в година на смъртта на художника на 44 257 евро имот на художника, намиращ се във Виена, през 2010 г. е продаден от фондацията „Хундертвасер“ за 1 милион евро. Парцелът в Нова Зеландия с големина 370 хектара през 2000 г. е струвал 120 000 евро, междувременно обаче е разпродаден на малки парчета и събраната сума е към 3 милиона евро. Във Венеция маестрото е разполагал с 18 000 кв. м земя. Днес малка вила на това място с парцел 1500 кв. м се продава за 7,5 млн. И дъщерята няма достъп до тези богатства! Как да не води битка за истината? Освен това фондацията има достатъчно приходи и от авторските права върху произведенията на Хундертвасер, а същинската наследница не получава нищо.

Хайди Т. предпочита да я наричат с името Васерблум (водно цвете). Казва, че думата „вода“ е наследила още от дядо си. А водното цвете е символ на трансформацията – период, в който в момента се намира тя.

„Радвам се, че сам ще се превърна хумус и ще бъда погребан гол под някое дърво“, писал някога Хундертвасер. Така и става. Погребан е гол, под дърво в парцела му в Нова Зеландия. „Бих искала някой ден да легна до него – казва днес дъщерята. – Въпреки че никога не съм била с баща си, той страшно много е повлиял живота ми – най-вече отношението ми към природата, със сигурност съм наследила и любопитството му. Мисълта за безотпадъчния начин на живот също ме занимава и се старая да действам във всичко точно като него.

Баща ми е изяждал дори и опаковката на сиренето, купено от магазина. Аз също се радвам, ако намеря някаква нова роля на това, което иначе бих хвърлила в коша за боклук. Например от вътрешната част на опаковките „Тетра пак“ правя рамки за картини, пластмасовите форми на бонбониерите използвам за кубчета лед, а вратата на стара пералня машина съм превърнала в купа за плодове. Убедена съм, че независимо какво ще е юридическият изход от моята битка за наследството, аз съм тази, която трябва да продължи творческото и екологично дело на Фриденсрайх Хундертвасер. Ако можеше да ме чуе, бих му казала, че вкъщи има съд, в който събирам компост. И още – че много съжалявам, че той е пропуснал нещо много хубаво: по тъмно да броди заедно с мен из градината на мама и после, легнал на поляната заедно с дъщеря си, да брои звездите“.

Дали обаче Хайди е единственото дете на художника? Единствената, готова да продължи делото на Хундертвасер? На това място младата жена губи сигурността си: „Надявам се да има и други. Да не съм сама. Все пак толкова години и за моето съществуване никой не е подозирал“.