Музиката, с която посрещаме всяка Нова година, навършва 83. Нейният композитор ДИКО ИЛИЕВ бил скромен и търпелив човек, говорел тихо и благо. Написал хорото в Оряхово и премиерата му била на площада. А в духовата музика се влюбил, докато се връщал от паша с животните…

РУМЯНА СМИЛКОВА/ Biograph #99, декември 2019

Diko_Iliev

Всеки път навръх Нова година последователността е една и съща: първо чуваме по телевизията речта на президента, виждаме часовник, който отброява последните секунди от старата, следва националният химн, а веднага след него е Дунавското хоро. Празнично, енергично, въодушевяващо – кара кръвта да закипи. Просто не можеш да се сдържиш и да не се хванеш до останалите хора, които вече редят стъпките…

Влизайки в новата 2020-а година, Дунавското хоро ще стане на достолепната възраст 83 години. Но за създателя му не всеки знае много. Композиторът, музикантът и диригентът Дико Илиев отдавна не е между живите, но творчеството му остава неподвластно на времето. И не става въпрос само за произведенията, които е написал самоукият композитор, завършил едва четвърто отделение (осми клас). Той е създал много духови оркестри в Северна и Северозападна България, включително детски акордеонни трупи, а ролята му в музикалния живот на страната е образователна, просветителска, възрожденска.

Талантът на Дико Илиев така и не остава признат в музикантските среди, защото не е завършил никаква академия. Но както казва музикологът акад. Николай Кауфман във филма „Пей ми песен: Дико Илиев” на БНТ: „Това няма абсолютно никакво значение. Доколкото си спомням, и Орфей не е завършил музикална академия”.

„Може ли човек, който е с четвърти клас, да композира такива неща. Това е Божа дарба”, казва внукът му, който носи неговото име – Дико Илиев.

Все пак добре, че Тодор Живков проявява интерес към хората на самородния талант, та на 86 години, когато вече е болен и сляп, авторът на Дунавското хоро е приет в Съюза на българските композитори. Започват да се сипят награди, признания, а името му най-накрая се изписва с големи букви върху обложките на плочи и във вестникарски заглавия…

Бай Дико, както го наричат всички, се влюбва в музиката, докато е на паша с овцете. Един ден, роденото на 15 февруари 1898 г. във врачанското село Карлуково момче се връща от полето с животните, и чува звук, непознат за него до този момент. „Когато гледам, пред мен един лъскав, бляскав инструмент с хубав глас, с хубав тембър. Много ми хареса. Тогава реших да стана музикант и да имам такъв инструмент”, разказва Дико Илиев.

Поради бедност той успява да учи само до четвърти клас, но през 1911-а, когато е 13-годишен, родителите му го изпращат като ученик по музика в Орханийския военен духов оркестър в Ботевград (тогава Орхание). Напредва бързо с нотите, още на петия месец е включен в оркестъра, а през 11-ия пише първата си композиция – в коридора, на една черна дъска. На следващия ден преподавателят идва право при него, и го пита дали той го е написал. Тъй като мисли, че е преписал композицията, я изтрива, и го кара да я възстанови. Когато успява да го стори, бъдещият създател на жанра „народно хоро за духов оркестър” получава от преподавателя си голямо поощрение: „Браво, лапе! Бегай!”, и продължава още по-усърдно да се самообразова. „Пиша нотите също като лястовички, накацали по жиците”, казва приживе Дико за музикалните знаци, които винаги реди много красиво.

Животът го кара да съзрее твърде млад. Едва 14-годишен заминава на фронта с военната музика в Балканската война, а след нея – в Първата световна война. Там, съвсем случайно се заслушва в кашлицата на мъж, и познава своя баща. Казва му: „Така кашля само моя татко”, и следва сърцата прегръдка. Въпреки тежката обстановка на фронта, той продължава да пише своите произведения – там, в окопите.

Редовият член на духовия оркестър на 16-ти Ловчански полк от състава на Първа българска армия участва в битката на Серетския фронт. Развълнуван по време на побратимяването на българските и руските войски, написва своята първа нотна рожба – „Искърско хоро” – без всякаква професионална подготовка като композитор.

След края на Първата световна война Илиев се завръща жив и здрав на село. Вижда публикуваната в печата обява през 1919 г., че Военното училище в София търси музиканти и веднага си стяга багажа. Взема изпитите и постъпва на работа в оркестъра на Военното училище. Половин година свири на баритон. И тъй като оркестърът и Гвардейската музика съставят сборния симфоничен оркестър на Софийската народна опера, Дико се запознава с класическата музика. Първи тромбонист е в оперите „Кармен”, „Травиата”, „Трубадур”.

След като вече е образован и преминал през трудностите на войната, се среща с любовта. През 1920-а – като вече женен мъж за красивата Анастасия – се връща в родния край. Причината е липсата на достатъчно средства за живот в столицата. Става е земеделец в родното село, после и писар в общината на с. Войводово, Белослатинска околия, но не спира да свири на своята флигорна, която до сетния си дъх нежно погалва с обич.

Дико неизменно е по сватби и кръщенета, свири и на общоселски празници и така трупа още музикантски опит. Без някой да го финансира, ходи от село в село, популяризира духовата музика, образова и създава оркестри в селата Комарево, Букьовци, Селановци. Композира хоро след хоро – „Букьовско”, „Самоковско”, „Грънчарско”, „Веселият Иванчо”.

Една от най-важните години в живота му е 1931-а. Тогава в Оряхово се създава военен духов оркестър, където Дико Илиев свири баритоновите партии. Служи в Оряхово над 20 години с военната музика. Събота и неделя народът се разхожда на площада, дечурлигата играят, а бай Дико свири с музикантите на площада. По-късно започва и да дирижира духовия оркестър.

За израстването му като музикант и композитор му помага ръководителят на оркестъра и чех по произход – подпоручик Александър Вейнер. Той е руски възпитаник, музикант и педагог с невероятни способности.

През следващата 1932-а Илиев създава хората „Зиг-заг”, „Селски въздишки”, „Майски цветя”, китката „Оряховска идилия”, „Наша гордост”. От 1936 до 1938 г. Дико е баритонист в Софийския военен оркестър с капелмайстор Иван Касабов. После отново се връща в Оряхово и е назначен за щабс-тръбач на Козлодуйския полк. Свири и в Гарнизонния оркестър. Написва „Дайчово хоро”, „Селски празник”, дайчовите „Лудо-младо” и „Веселите близнаци”, еленините „Край чешмата” и „Буйна младост”, пайдушкото „Народна душа”, както и „Добруджанско право хоро”.

Както сам обяснява на последователите си, за да се получи, едно хоро узрява у него цяла година. Създава се малко по малко, и като е напълно готово, сяда и го пише за духов оркестър без оркестрация.

Но „Александрийка” извира от душата му от раз. Дико загубва първата си дъщеря Александийка, когато е едва 14-годишна. Траурното шествие върви страшно тежко за Дико Илиев. Той погребва детето си. „В този момент прозвуча музика, която усещах, че трябва да излезе от мен. Чувствах, че ще умра, ако не я напиша. Както погребахме детето, избягах, затворих се и започнах да пиша тая музика”, разказва след време Дико за създаването на правото хоро, носещо името на покойната му дъщеря.

Най-популярното си Дунавско хоро композиторът Дико Илиев пише през април 1937 г., и то остава като хороводен химн на България. По това време работи в оркестъра на 36-и пехотен козлодуйски полк в Оряхово. То е право хоро в размер 2/4. „През една пролетна вечер му хрумва това хоро, сяда на едно трикрако столче, записва нотите, изсвирва го на акордеона, сутринта тича при Вейнер, показва му нотите, изсвирват го и всички го харесва. И при първата възможност го изсвирват на площада в Оряхово… неговата премиера е на площада в Оряхово”, разказва писателят и публицист Борислав Геронтиев. „В Дунавското хоро има нещо простичко, то носи уникална енергия, ако човек се заслуша и просто се опита да усети тая музика… Самите стъпки – пет напред и три назад, ти показват колко е важно да вървиш винаги с две стъпки напред повече”, допълва Христина Цонева, секретар на община Оряхово.

9-и септември 1944 г. заварва самородния талант като служител на 36-ти Козлодуйски полк, с който участва в първата фаза на Отечествената война. На фронта създава китката „Народно ехо”. По време на народната власт е временен командир на военния духов оркестър в Оряхово. Тогава оглавява Оряховското околийско професионално дружество на музикантите, създава много професионални музикантски групи и техния репертоар. През 1947 г. получава офицерско звание и е назначен за диригент на военния оркестър в Оряхово.

През дългата си кариера като музикант Дико Илиев пише общо над 40 хора, 15 марша, 5 народни китки, модерните по онова време валсове, танга, румби. Освен това безупречно владее всички медни инструменти – тромпет, флигорна, баритон, бас флигорна, туба, валдхорна.

Музикантите обичат своя диригент Дико Илиев. Събота и неделя свирят на площада в Оряхово, главно негови произведения, но и румба, танго, народни китки. Самият той на вечеринки със своите съграждани вади акордеона и свири, докато жените пеят чак до сутринта. Домът му също е отворен за раздумки и песни. Оркестърът, който оглавява, прави концертни обиколки по селата.

На едно такова пътуване било запланувано да се свири операта „Иван Сусанин” на руския композитор Михаил Глинка. Музикантът Ангел Михайлов си мислел как ли пък не тези отрудени хора, които до преди час са брали царевица, ще седнат да слушат точно „Иван Сунанин”, но се изумил. „Обаче муха да беше бръмнала, щеше да се чуе. Така слушаха Глинка… Другото нещо, което ме впечатляваше е, че като офицер при пътуванията ни, на Дико Илиев му се полагаше отделна палатка, но никога не я ползваше. Винаги беше с нас”, спомня си още музикантът от оркестъра му.

„Съветът, който получих от него и ми остана в съзнанието за цял живот е: „Ванчо, запомни нещо и го създай в своята работа под номер 1 – бъди винаги с музикантите”, допълва диригентът Иван Денов. Точно така постъпвал и Дико, за да изгради добър колектив.

„Ръководеше оркестъра както на репетиции, така и на сцената. Талантливият човек е един и същ – независимо дали на пиедестала или сред хората. Поиграваше и хора. Като му харесваше някое, се хващаше и играеше прекрасно”, си спомня за него диригентът Иван Денов. И обяснява, че в Оряхово има една главна улица „Васил Левски“. От едната страна заставал полковият духов оркестър, точно срещу него – училищният, и започвали да се надсвирват.

„Впечатляваше ме неговата пословична търпеливост. С малко думи казваше и показваше много. Говореше тихо, скромно, сбрано и конкретно. Това, което трябва да стане, ще покаже с инструмента, с палката. Имаше страхотно ухо. Усещаше различен тон от някой инструмент, посочваше човека, не спираше да каже”, обяснява за него музикантът Петър Стоянов.

Академик Николай Кауфман познава в детайли работата на Дико Илиев, запознава се и лично с него, и като член на управителния съвет на Съюза на българските музиканти, един ден предлага оряховския диригент и композитор да стане редовен член негов. Тогава един казва, че не може, защото не е завършил музикална академия, друг – че хората му напомнят на румънските. Той заявява, че няма по-хубави хора и маршове от неговите, но никой не се вслушва в думите му…

Самият Дико е толкова принципен човек, че смята, че няма право да стане член на Съюза на българските композитори, защото бил „фашист“. А според него е такъв, защото преди години дирижира оркестъра на царската войска. За сравнение само ще споменем, че Филип Кутев също е такъв диригент, но и става член на Съюза на българските композитори.

„Занесох заявлението, но Филип Кутев и други казаха, че той още няма нужните качества, и не е като за нас. Но когато веднъж Тодор Живков отиде в Михайловград (Монтана) да се запознае с бай Дико, защото харесва хората му, вестниците гръмнаха. На следващото събрание на управителния съвет председателят каза: „Ти, Николай, нещо продума за Дико Илиев. А повтори го, че да го приемем за член на Съюза на българските композитори. И бай Дико година и малко преди смъртта си стана член на съюза…”, спомняше си приживе академик Кауфман, който почина през март 2018-а.

През 1983-а, вече 85-годишен, Дико Илиев е почти сляп. Негови близки го водят на площада, където са подредени музикантите от духовата музика. Не ги вижда, а само с пипане ги разпознава и назовава по име: „Бай Нено…, Асене”, и всички плачат. За тях бай Дико е не само диригентът, а добрият човек, изключителният мъж по своята душевност. И докато звучи музиката на неговото Дунавско хоро, от незрящите му очи текат сълзи.

Министерски съвет на Република България удостоява Дико Илиев в края на житейския му път с високите държавни отличия „заслужил деятел на културата“ и „герой на социалистическия труд“, но за него най-голяма награда е признанието на хората, които се радват на музиката му по площадите.

„Бай Диковата флигорна и неговият баритон накараха да заиграе целия български народ”, казва за своя приятел и колега диригентът Иван Денов.

Останаха броени дни до Нова Година, 83 години след създаването на неговото Дунавско хоро, но то отново ще ни вдигне на крака. Нека в този момент си спомним още веднъж и за неговия създател – един изключителен човек, самоук талант и принципен мъж, който живя достойно и направи много за музиката в България.