Едно интервю на ЦВЕТА ВРАНГОВА-МИТОВА/ Biograph #91, април 2019

MB

– Вие сте един от най-обичаните певци в историята на музиката, а в България сте един от любимците на публиката. Вече сте били у нас. Какво си спомнята за страната ни?

– Благодаря Ви за комплимента! Надявам се да е така. Посещавал съм България два пъти, ако не ме лъже паметта. Помня, че беше много красиво – особено районът около планината в София. Имам добро впечатление за българите, много забавни хора! Трудно е да се обясни какво точно изпитваш към една страна, особено като пътуваш в цял свят, но за мен споменът за концертите и усещането, което публиката ми е дала, е най-доброто от всичко, с което мога да асоциирам впечатлението си. Запомних ви с това, че всички пяха заедно с мен на концерта ми и това беше страхотно! Почувствах се желан, а това е най-важното за един певец.

– Тази година ще отбележите половин век в музикалната индустрия. Кой беше най-трудният момент за Вас досега?

– Най-ранните години ми бяха най-трудните. Много, много трудни. Но сега, 50 години по-късно, гледам на тях с умиление. Бях само на 16, когато подписах договор с първата си звукозаписна компания! Но не мислете, че веднага станах известен или голям, в никакъв случай. Имаше много обещания как веднага ще вляза в класациите и как ще забогатея… В определени моменти се опитвах да се настройвам така, че да не се разочaровам после. Но ми отне почти 20 години, докато направя първия си голям хит и през цялото това време, месец след месец се чудех как ще плащам наема или как ще изхранвам семейството си. Емоционално също не се чувствах стабилен, така че това бяха предизвикателни години.

– Музиката Ви е универсална и се слуша от всички поколения. Умеете да бъдете „доставчик на душа“ (бел.а препратка към албума му Soul Provider). Коя от всички балади, които се направили имаше личен елемент за Вас?

– Знаете ли, чувството, че на моята музика се прави любов, че се тъгува или че просто си мислиш за някого, когото обичаш, е наистина страхотно. Шегуват се с мен, че създавам музика за правене на бебета, но е факт, че преживяванията, които имаме на подобен тип музика, наистина са уникални и много интимни. Това е тайната на успеха ми донякъде. Да намериш любов, да празнуваш любов или да загубиш любов – това са все състояния на човешката душа, които касаят всички хора от всички възрасти. Моята музика е винаги лична. Но ако въпросът е дали съм мислил за определена жена, докато пея – сигурно! И аз като всеки друг съм бил с разбито сърце и в ума ми са се въртели хиляди мисли, които съм излял в музиката си. Аз никога не съм бил прекалено романтичен в истинския живот! Имало е много жени, за които съм мислил, докато пиша. Но най-трудната песен в личен план ми беше How Am I Supposed To Live Without You. Това не е радостна песен и докато я пишех, се чувствах изцеден. Беше период от живота ми, който ще запомня, но пък това е най-слушаната ми песен по света. Болката се превърна в щастливо събитие – доказателство, че всичко е кръговрат! Звучи като клише, но тя е добър вдъхновител. Трябва да минеш през болка, за да ти се случи нещо хубаво. Ами, това е животът…

– Преди да започнете с баладите, сте пели и хардрок, и метъл…

– Да – преди да разбера, че мястото ми е в лекия рокендрол и баладите, бях склонен да правя всичко. През 70-те продуцентите ме бяха сложили в рок и хеви метъл категория, която беше много популярна тогава. Подгрявал съм за Ози Озбърн с моята група BlackJack. Но понеже не ми гласуваха по-сериозно доверие, започнах да правя и реклами. Това ме спаси, за да не се откажа от музиката – по едно време като отворех хладилника и започвах да пея за всички продукти вътре. Рекламите бяха начин да получа пари и да чуя как звучи гласът ми по радиото, което иначе не ми се удаваше. Няма да ви кажа колко път съм пял за мляко или за барбекю сос!

– Писали сте музика за много изпълнители, преди да станете известен..

– Да, това беше начинът да остана свързан с музикалния бизнес. Писах за Лутър Вандрос, за Шер, Барбра Стрейзънд и много други. Имам и кънтри песни, а преди няколко години съм писал и за Кание Уест. Мисля, че от всички песни, които съм създал за други изпълнители, Forever на KISS стана много известна. Това беше през 1989-а, малко преди да издам Soul Provider, след който вече пишех музика само за себе си.

– През годините сте работили с най-големите имена в индустрията. Коя от тези колаборации Ви е любима?

– Всичките, защото наистина се чувствам благословен да работя с тях. В книгата си разказвам за много от срещите си с тези хора. Една от песните, които писах с Боб Дилън – Steel Bars, е много специална за мен. Той беше много интересен за работа и наистина феноменално добър текстописец! От всички тези преживявания обаче най-страхотното за мен беше това, че успях да пея с Лучано Павароти. Мога да кажа, че това е върхът на кариерата ми! Промени живота ми в професионален аспект. Винаги съм бил фен на Павароти, но когато ме покани да пея с него на един от благотворителните му концерти в Модена, имах чувството, че съм отново тийнейджър – вълнувах се невероятно много! Това беше първият път, когато го видях отблизо и той беше толкова благороден и добър с мен. Пяхме Nessun Dorma заедно, но дори и в тези пет минути на сцената чувствах, че в живота ми е настъпило значимо събитие, просто защото Лучано беше наистина грандиозен глас, божествен! Осем милиона души ни гледаха същата вечер, а принцеса Даяна седеше на първия ред! Никога няма да го забравя!

– След 70 милиона продадени албума, дали нещо би могло да Ви изненада вече?

– Всичко може да ме изненада, разбира се, но успехът обикновено е плод на много труд, нещо, в което непрекъснато инвестираш. Не познавам певец, който да не се грижи за гласа си непрестанно – дори най-големите и успелите изпълнители все още вземат уроци по школовка на гласовите си данни. Аз също непрекъснато се опитвам да усъвършенствам пеенето си и ако това не беше моята страст, сигурно отдавна щях да съм се отказал. Нямам ден от живота си, в който да не съм се занимавал с музика – за мен нямаше план Б. Или музиката или нищо! Когато започвах знаех, че не мога да правя нищо друго, освен това, което правя.

– Озвучили сте и много холивудски филми, а в един от последните си видеоклипове- Captain Jack Sparrow влязохте в пародийната роля на пирата Спароу и редица други филмови персонажи. Видеото ви бе номинирано за „Еми“, а клипът се радва на почти 200 милиона гледания. Справяте се добре и с комедията!

– Радвам се, че и вие сте оценили чувството ми за хумор! Малко се знае, че всъщност аз не съм толкова тежък и сериозен, колкото изглежда в клиповете ми, защото повече от тях са драматични. А аз съм човек, който обича да се смее, така че реших, че мога да си позволя да направя и пародия. Много хора бяха изненадани, че изобщо се занимавам с това, но пък откриха, че освен да пея за любов, мога спокойно да ви накарам да се смеете! След Can I Touch You There, който беше сниман в Белиз и беше много екзотичен, Captain Jack Sparrow ми е любим.

– Трудно е да повярва човек, че сте на 66 години..

– Опитвам се! Вегетарианец съм вече повече от 40 години. Спортувам по 4-5 пъти в седмицата и се мотивирам с това, че не искам да разочаровам феновете си, които очакват от мен да бъда в добра форма. Не пропускам витамини и любимата ми Омега 3. Много съм дисциплиниран, защото непрекъснато съм на турне и не мога да си позволя да се отпусна.

– Вярно ли, че когато си отрязахте косата, са го съобщили по новините?

– Да, и това е комичното, но и до сега ме още питат защо съм я отрязал! Никога не съм си представял, че като я отрежа, ще е новина, която да се върти в централна емисия новини. Помня, че бях в Лондон и гледах нещо по телевизията и по едно време, отдолу изписаха: „Специален бюлетинэ- Майкъл Болтън си отряза косата“! Истината е, че го направих заради благотворителност и с това изкарахме много пари за хора в нужда.

– Четох, че след Ваш концерт по сцената събират всякакви неща – включително бележки с неприлични предложения и бельо?

– Ох, ами случва се, да. Не е лошо усещане! И други неща съм намирал, но те не са за разказване!

– Как минава един Ваш ден?

– Толкова бързо, че се чудя дали не сънувам. Подготвям нов албум и нямам почти никакво време – постоянно летя от страна в страна, от град на град. Иска ми се денят да продължава по-дълго. Не съм от хората, които ще седнат да се наслаждават на успехите си, а може би трябва да се науча да релаксирам повече.

– Благодаря Ви за това интервю. Думите Ви към читателите на списание Biograph?

– Благодаря Ви! Време, любов и нежност на всички!

Реклами