Една история, започнала сред кълбета дим в тъмен нощен бар, за агентура и италианска любов в квартира със скърцащи стълби, пропита от много кръв и смърт

БОЖИДАР БОЖКОВ/ списание Biograph #92, май 2019

DS_kurtizanka

Мрачна януарска вечер в Бургас през 1971 година. По улиците се изнизват няколко закъснели минувачи. Малкото магазини вече са затворили. Последни глъчки отекват около кината, където всеки момент ще започнат късните прожекции от 20 ч. Студът допълнително подчертава сивотата на работническия град. Освен да си купиш билет за филм, а може би театър, или да отидеш при единствените съседи с телевизор, за да гледаш черно-бялата програма, други забавления тук просто няма. Още миг и единствените живи същества в центъра ще са само котките и гларусите.

Но има едно тайно кътче, където всичко е съвсем различно. Там нощта обещава да е малко по-шарена. Към него не водят големи табели. Отвън няма лъскава реклама. Работническата класа, ако и да е чувала за съществуването му, предпочита да страни от това място – единственият нощен бар в най-лъскавия хотел „Балкантурист“. Той се намира в началото на морската градина и е само на крачка от плажа. В 22 ч, когато по Българската телевизия казват „Лека нощ“, тук – в подземието на хотела, точно са започнали да пристигат най-важните клиенти, а истинската нощ тепърва започва.

Полски магнетофон по лиценз на „Грундиг“. На него се върти ролка с редуващи се модерни блус и рок. Няколко шарени крушки от време на време примигват, за да създават усещане за цветомузика. Дискретните маси са пълни с директори, които се усмихват лукаво на своите секретарки. Тук са и чужденци, които са се появили неясно как насред отрудения пристанищен град. Обслужват ги: барман около 40-те, келнер на същата възраст и втори, който е съвсем млад, отскоро на работа и сега се учи. Всичко това е зарито с кълбета цигарен дим, зад които прозира особената, направо нереална атмосфера.

И в този момент влиза тя. Съвсем младо момиче, почти лолитка, леко накуцваща. Смигва на стария келнер: „Сложи ми едно от „моето“ уиски. Имало някакви италианци, смятам да ги прослушам“. За келнера това е знак, че към малко „Кока-кола“ трябва да добави повечко чешмяна вода, за да се получи алкохолен цвят. Сто грама шотландски концентрат тук струва 5,60 лв. При средна заплата около 80,00 лева, това си е космическа цена.

Сервитьорът носи чашата на съответната маса. После още една. Италианската компания я черпи и плаща като за уиски. Те са купили предварително и куверти за вход по 5 лева на човек, но келнерът разсеяно не им приспада сумата към окончателната сметка. А и за италианците цените и без друго са смешни. На сутринта, когато барът затваря, лолитката дели печалбата със сервитьора. Надницата е повече от добра. Като че ли социалистическата държава си е затворила очите за този разгул.

Всъщност, очите ѝ са отворени на шест. Още в началото на вечерта на най-крайната маса – в ъгъла,

е седнал костюмиран мъж,

който отпива сам чаша с неясно питие. Изглежда като останалите българи в бара, но сякаш просто тази вечер секретарката му е болна и не е могла да го придружи. Малко след като куцичката влиза и сяда където трябва, мъжът става и си тръгва.

„Тя накуцваше по рождение. Не бе никак красива. Дори от днешна гледна точка би изглеждала ужасно грозна. Но имаше някакъв свой чар, беше научила английски, държеше се нетипично за тогавашното общество – някак непринудено, дори леко вулгарно, и се оказа най-подходящата за тази работа“, спомня си днес този човек.

Името ѝ е Славея.

Първата официална проститутка на социалистически Бургас. Арестуват я още на 16 около входа на пристанището, където причаква чужди моряци. Тя е сирак. Нейната майка загива при катастрофа с мотоциклет, когато Славея е съвсем малка. Момичето е отглеждано от далечни познати и в сиропиталища. Няма задръжки, няма и професия. Светът за нея е без грам морални и всякакви други комунистически ценности. За година и половина досието ѝ набъбва рекордно. Времето, прекарано в ареста, не я отказва от най-древния начин да припечелва. В криминалния отдел на милицията решават, че ще е по-добре да използват уменията ѝ по същество. Сюжет като на кино, сякаш изваден от филм с Дженифър Лоурънс.

Арестите спират, а Славея става ухото на милиционерите за рехавия криминален контингент. Пристигането на италианците обаче я „издига“ в кариерата. МВР си затваря очите, че е непълнолетна и качва картончето ѝ няколко етажа по-нагоре, където се намират кабинетите на Държавна сигурност (ДС). Славея става агент „Зорница“. „Ако до този момент досието ѝ беше достъпно за всеки оперативен работник в системата на МВР, след завеждането му в ДС, то вече стана засекретено. Достъп до него имахме само ние в разузнаването. Оттук-нататък, ако някой от криминалния отдел поискаше данни от картотеката за нея, вече щяха да му връщат празна бланка – такова лице при нас не е заведено“, разказва един от офицерите, работили със „Зорница“.

В началото на 1971-а в Бургас

пристигат трима италиански специалисти

от завода „СНИА Вискоза“ в град Риети. Те трябва да огледат площадката на „Нефтохим“, където година по-късно с италиански технологии ще започне строителството на новото производство „Етилен 250“. Групата се води от инж. Салваторе Бориелло, направил завидна кариера от село в бедния южен регион Калабрия до химическата промишленост в богатия северен град Милано. Салваторе е на 38 и е гордостта на своята фамилия. Освен че е рус, със светло лице и зелени очи, което го отличава силно от по-мургавите му земляци, той завършва с пълно отличие и става ценен кадър в компанията. Затова е пратен да помага за развитието на нейния завод в град Риети, на около 78 километра североизточно от Рим. Но макар да е постигнал почти невъзможния за мнозина бедни южняци скок към лелеяния Север, да е създал семейство и да има вече две деца, той е запазил много от южняшкия си манталитет. А най-вече – своята наивност.

„За нас, разбира се, всичко това не беше тайна. Салваторе бе важна цел и евентуален източник на всякаква информация за производството на нефтени деривати и изобщо за химическата промишленост, която италианците не бяха склонни да споделят с България. На нас ни трябваха не готовите производствени линии, които щяха да ни предоставят така или иначе, а скиците и чертежите, въз основа на които сами да ги изграждаме. Българският промишлен шпионаж играеше основна роля в индустриализацията на страната и всеки западен специалист, пристигнал у нас, бе от първостепенна важност за разузнаването“, разказва офицерът от ДС.

Задачата на „Зорница“

е да се „залепи“ за Салваторе. А тя с лекота я постига още първата вечер. Подир часовете с блус, рок, уиски и негови подобия, след облаците цигарен дим, усмивки и случайни докосвания, „Зорница“ води новия си познат в своята скромна квартира. Предстои още по-лудо продължение на нощта…

Славея живее под наем в центъра на Бургас под капандурата в стара къща, строена далеч преди идването на комунистите на власт. До тавана водят скърцащи дървени стълби. Стаята изглежда бедна и празна – легло, маса с два стола, мивка и забравило годините си гардеробче. Последното място на света, в което човек би могъл да се ориентира за новите открития в технологиите. Такива тук просто няма. Липсва дори радио. Но само на пръв поглед.

Седмица преди лудата българска нощ на Салваторе, на няколко метра от старата къща е паркиран полски бус „Ниса 521“. Той е със замъглени в сиво стъкла, а изпод страничната му врата излизат кабели, които се вливат в другите от близкия дирек. По това време електрическата мрежа все още не е вложена под земята и всички населени места в страната са опасани от стълбове и висящи по тях жици. Бусът остава на мястото си денем и нощем. За минувачите изглежда като всяка друга подобна кола на Енергото, която прави нещо по електрическата мрежа.

Вътре обаче има чудо на техниката,

с каквото дори Българската телевизия към момента не разполага, а обикновените българи не са и чували, че съществува – съветски ролков цветен видеомагнетофон „Малахит“, произведен през 1967 година. По това време държавната телевизия все още записва програмите си по допотопната система „телерекординг“. При нея кинокамера е фиксирана върху телевизионен екран, на който директно се излъчва съответното предаване, и тя записва картината върху филмова лента. Звукът се наслагва отделно върху магнетофонна лента, а впоследствие се напасва върху картината. Така са снимани началните „Златни Орфеи“, телевизионните театри и новогодишните програми чак до края на 1973-та. Записът е с ужасно качество, картината е размазана. Телевизията получава първите си видеомагнетофони едва през 1974-та с идването на Иван Славков за директор. Три години преди това тв работниците могат само да мечтаят за техниката, която „дежури“ до квартирата на „Зорница“. И за тази, която е в нейната стая –

видеокамера, скрита в кухина

в стената, захранвана с електрически ток, плюс два микрофона, които не са от особена важност. На ДС ѝ трябва основно картинка, с която по-късно ще убеди Салваторе, че за него и добруването на семейството му в Италия е най-добре, ако сътрудничи.

За да няма и капка съмнение, че не се шегуват, девет месеца по-късно, когато проплаква българската му дъщеричка, с любезното съдействие на ДС, тя получава имената на баща си – Джулияна Салваторе Бориелло. В средата на 60-те по някаква причина властите в България допускат „цветни“ имена сред българското население и на бял свят се появяват много Робертини, кръстени на кумира на техните родители – Робертино Лорети. Но от края на 60-те политиката в това отношение се затяга и небългарски имена вече могат да бъдат давани само със специално разрешение.

Бебето Джулияна се превръща във воденичен камък за Салваторе. Във вечна опасност новината за нея да помрачи щастливия му италиански семеен живот.

Майката Славея няма никакви претенции към него за издръжка, защото бащината грижа за момиченцето е поета дискретно от ДС. Официалната версия, която Славея поддържа пред познати и различни институции, е съвсем правдоподобна – бащата е италиански капитан на кораб, с когото е имала мимолетна връзка – една от десетките в живота ѝ. Това ще разказва винаги и на дъщеря си.

Контактите със Салваторе

са любезни и внимателни, а той е акуратен и изпълнителен. Срещите се провеждат както в България, така и няколко в Италия. Салваторе води втора италианска група през октомври 1972 г., когато започва реалното строителство на „Етилен-250“. След това строежът е замразен. Контактите с Италия са подновени пет години по-късно, когато изграждането на производството продължава.

Салваторе вече не е част от следващите командировани у нас италианци. Но Славея продължава да е част от престоя им. През 1978-ма, когато пристига последната група от Италия, непосредствено преди откриването на инсталацията, Славея е неотлъчно покрай чужденците. Те са настанени в частни квартири в село Сарафово (днес квартал на Бургас), а „Зорница“ често прекарва вечерите си там.

„Беше добро дете. Никога не се оплакваше от нищо, а свърши доста работа на България. Жалко, че съдбата не бе благосклонна към нея“, въздиша някогашният ѝ водещ офицер.

През 1981-а Славея се сдобива с второ момиченце – Антония, отново с неофициален баща. Малко по-късно се влюбва в момче на име Георги. Той приема двете ѝ деца и

четиримата заживяват заедно

в онази стара квартира със скърцащите дървени стълби. По това време в стаята вече няма камери и микрофони. Славея е пратена в заслужена „пенсия“ от ДС. Мястото ѝ са заели четири други момичета, разпределени тематично в национални сектори. Едната „обгрижва“ дипломатите от турското консулство в града. Другата – арабските бизнесмени от Ирак, Сирия и Ливан, които все по-често навестяват Черноморието. Третата „прослушва“ всички гърци, включително и диаспората от някогашни партизани, получили убежище в България. Четвъртата „работи“ с ценните за ДС западни туристи в Слънчев бряг, Елените и Дюни.

Славея е все така свободна и открита, а Георги – конфликтен и ревнив. През лятото на 1986 година,

побеснял от ревност, той заковава

входната врата на квартирата, където са Славея и двете момичета. Полива я с разтворител за боя и я подпалва. Пожарникарите намират майката и 5-годишната Тони паднали по средата на хола. Славея е прегърнала дъщеричката си, за да я спаси от огъня. Джулияна е наблизо до тях, легнала по очи върху табуретка, главата ѝ е покрита с губер. Това я спасява от задушаване. Славея и малката Тони не дават признаци на живот. Майката си отива едва навършила 33…

Джулияна е в критично състояние. Повече от денонощие е в безсъзнание, но лекарите успяват да я спасят. Четирите куртизанки от новото попълнение на ДС събират пари, за да помогнат на осиротялото дете. Убиецът Георги е осъден на смърт и още същата година разстрелян.

Джулияна израства почти като майка си –

по сиропиталища и домове, без ценности и задръжки. ДС се опитва да ѝ помага, но промените след 1989 година я оставят напълно в ръцете на случайността и случайните познанства. Сексът за една вечер с различни партньори се превръща за нея във всекидневие. Проституирането, за да припечели някой лев – също. Така, точно като Славея – преди да е навършила 20, през есента на 1990 година ражда своето дете. Бащата остава неизвестен. Джулияна го кръщава с първата буква на неговия непознат дядо – Силвано.

Момченцето расте в приятелския кръг от проститутки на майка си. Тя често го оставя на тях, когато има клиенти. Това, което изкарва вечерта, на другия ден похарчва скорострелно. Джулияна е все без пари и без собствен дом. Нощува при случайни познати или при добри хора, решили да я подслонят. Постепенно стига до извода, че не е в състояние да се грижи за своя син и го дава в сиропиталище извън Бургас.

Приятелският кръг на Джулияна се обогатява с лесбийки, хомосексуалисти, травестити, компаньонки, укротител на змии, балетист и едно болно от СПИН момче, за което понякога се грижи. Самата тя все повече харесва момичета, а отношенията с мъже свежда само до проституция. „Тя

беше толкова добра по характер,

колкото се говореше, че е била майка ѝ. Вярно е, че не разполагаше с много възможности, но винаги, когато можеше, помагаше по нейния си начин, спомня си човек от тогавашната ѝ компания. – Обичаше да разказва, че има далечен братовчед в Испания. Беше ясно, че си няма никой, но дори самовнушението, че не е съвсем сама на този свят, стопляше душичката ѝ“.

През 1996 Джулияна заминава за Италия да търси баща си. Само че го търси по погрешните следи, прокарани от Славея, с измислената история за красивия италиански капитан на кораб. Три месеца по-късно се връща в България без резултат. Започва работа в кафене, където се запознава с девойка на име Ирина и нейния приятел. Той също се казва Георги, а това име ще се окаже знаково и в живота на Джулияна. Двамата са от нейната кръвна група. Често остават в неговия дом, където се увличат в най-различни групови експерименти.

До 22 април 1997 г.

Тази вечер обещава да е като всяка друга. Георги и двете момичета отново са се събрали в апартамента му, недалеч от Висшия химико-технологичен институт в края на Бургас. В съседната стая са родителите му, които никога не натрапват присъствието си. Първоначалният замисъл е да хапнат, да пийнат и след това да правят любов, както винаги, но събитията не следват точно този план. Тримата започват с водка, допиват с вино. Джулиана и Ирина отиват в банята, после продължават да пият с Георги. В един момент вече не могат дори да преброят колко чаши са пресушили. В следващия миг и тримата са в леглото.

Георги, който досега никога не е имал нищо против да споделя приятелката си и с Джулияна, изведнъж решава, че отношенията между двете са се задълбочили. Отнякъде в главата му се загнездва ревност, която става по-силна и по-силна. Накрая той вече няма власт над себе си. Ревността прелива в гняв, който отприщва най-необузданите му и дълбоко скатани особености в неговия характер. Той започва да я обижда, че е лесбийка и че се опитва да превърне в такава и приятелката му. Джулияна не му остава длъжна, като му отвръща, че той не обича Ирина, а само я използва. Предната вечер дори е откраднал нейни бижута, за да ги продаде – изрича тя.

Разяреният домакин вади от едно чекмедже

шило с 40-сантиметрово острие,

надвесва се над вкопчените женски тела, и го забива в Джулияна. От тялото ѝ бликва като гейзер кръв. Това сякаш отприщва още повече агресията и той замахва отново. Забива острието още и още. Джулияна вече агонизира, а Ирина най-невъзмутимо става от леглото, отива в банята, за да се измие от кръвта ѝ. След това си поръчва такси и се прибира у дома, все едно просто е била на кино, гледала е някакъв филм на ужасите, а по време на финалните надписи е напуснала киносалона. Георги не реагира. Дори не се опитва да я спре. Родителите му в другата стая не гъкват. Пред следователя ще разказват, че не са чули нищо.

Останал сам с трупа, Георги изведнъж изтрезнява. Започва да умува как да се отърве от тялото и да заличи следите от убийството. Точно в този момент в апартамента през незаключената от Ирина врата влизат двама негови приятели. Вместо да се опита да прикрие кървавото деяние, той им разказа какво се е случило и иска съвет от тях какво да прави с трупа. „Мислех, че мога да им се доверя, защото знаех, че братът на единия от тях беше убил и нарязал тялото на жена си“, признава Георги пред съда. Приятелите му обаче бързат да си тръгнат, а след около час единият от тях все пак се обажда в полицията.

За това време Георги е разчленил тялото на Джулияна с макетен нож, с който преди време е рязал балатум. Краката опакова в черни найлонови торби, които отнася до един от страничните корпуси на Института. Там заравя частите от тялото и се връща за следващите. С удивителна вещина транжира трупа, все едно го е правил стотици пъти преди това, пише в прокурорското обвинение. Когато отрязва главата, нервите му не издържат и му прилошава. Подпира се на една от стените в хола и пали цигара. Точно така го заварват полицаите…

Според съдебните медици,

Джулияна е агонизирала не по-малко от един час. Убийството е извършено по особено мъчителен за жертвата начин, с особена жестокост, решава съдът и определя за Георги най-строгото наказание – смърт чрез разстрел. Той обаче има повече късмет от жертвата си, майка ѝ и нейния едноименен убиец. Точно по това време правителството на България приема Национална стратегия за присъединяване към ЕС, а едно от изискванията за членство е пълно и безусловно премахване на смъртното наказание. Екзекуцията на Георги е спъната от приетия мораториум върху изпълнението на подобни присъди.

През октомври 1998-а смъртното наказание изцяло е премахнато от Наказателния кодекс. Така убиецът оцелява и

вече 23 години е в затвора.

Дори дава интервюта. „В килията ми липсва само жена, всичко друго си го имам. Ако ме пуснат дори за един ден на свобода, ще намеря предателя и ще съжалява, че се е обадил в полицията. Иначе не ми пука. Не скучая. Пуша си, пия си кафенце. Всяка вечер се разхождам по половин час на спортната площадка“, реди той пред репортер на в. „24 часа“.

За да си осигурява малки екскурзийки из Бургас, понякога води дела. Всяко заседание му гарантира разходка от затвора в цивилизацията – до сградата на съда и обратно. Едно от делата е за това, че му отнели карти за игра с голи момичета. „Аз съм мъж, а в затвора ни раздават само гелове за анален секс. Тук насърчават хомосексуализма“, мотивира се Георги.

Друго дело праща дори в Страсбург и го печели. Жалва се, че е настанен в малка килия с размери 1,90 на 3,20 м, без течаща вода и тоалетна. Трябва да се облекчава в пластмасова кофа. Разрешават му да излиза от килията само три пъти на ден, за да изпразни съда и да си измие ръцете.

Оплаква се от всичко –

от затворническата храна, строгия режим, проверката на колетите, които майка му праща, техният брой – разрешават му само по един на всеки 6 месеца. „Получих гастрит, който лекувах само с обезболяващи. При посещения съм отделен с гъста мрежа от гостите си и освен това винаги съм наблюдаван от надзирател. Систематично ми разпечатват писмата до адвокатката ми. Един пъти дори ми бе отказано да проведа телефонен разговор с нея“, пише в жалбата му. Тя толкова трогва съдиите в Страсбург, че България е осъдена да му плати 2400 лева обезщетение. В момента убиецът обитава килия от 9 кв.м, с тоалетна и отделна баня с топла вода, с нови мебели – легло с пружина, гардероб, маса, стол и огледало. Има официално радио и телевизор. И неофициално – телефон с достъп до Интернет.

Минават години

В началото на 2019-а, докато 28-годишният Силвано подрежда гардероба си, изпод дрехите изпада плик с два документа. Единият е смъртният акт на непозната за него жена със странно италианско име. Другият – акт за раждане на дете също с италиански имена. Той е стреснат от ЕГН-то, което вижда там – същото като неговото. Силвано въвежда имената в интернет и попада на статия от вестник, в която се припомнят стари криминални случаи. Единият от тях е убийството на Джулияна. Пликът вероятно е забравен от години в шкафа. А може би, след като е вече достатъчно голям, неговите добри и грижовни осиновители са решили да направят малък жест към разплитането на неговото минало, като са го вмъкнали там, където знаят, че би го намерил…

Малкият Силвано израства като любимец на лелките в сиропиталището и на много заможни семейства, които си търсят дете за осиновяване. Сред десетките мургави циганчета в дома, зелените му очи, светло кестеняви коси и по италиански красиво лице не оставят никого безразличен. Почти всяка събота за него идват мъже и жени, които го взимат да им гостува с мисъл да си го приемат завинаги.

Едното от семействата е дори на чужд дипломат. Понякога се получава навалица и малчуганът може даже да си подбира. „Всички се държаха много добре с мен, но аз си имах любимци и, когато идваха други, се криех зад дърветата, за да не ме намерят“, признава той.

Осиновяват го, когато е вече на 7,

малко след убийството на биологичната му майка. Попада при добри и известни хора, които го отглеждат и възпитават като роден син. Достатъчно е голям, за да осъзнава, че това не са му истински родители, но тази тема никога не се е обсъждала, не е питал и не са му разказвали истината за Джулияна. Новото семейство прави и друг жест към нея. Когато преименуват Силвано с българско име, те запазват в него първата буква „С“ от името, избрано от майка му.

„В паметта ми няма ясен образ от нейното лице. Помня, че веднъж една от лелките в дома ме извика: „Майка ти дойде“, и ме заведе до едни стълби. Единственото, което ми е останало в съзнанието, е за жена с дълга руса коса, която все стои с наведена глава, гали ме и мълчи, разказва Силвано. – Аз обичам своите родители. Те са ме отгледали и възпитали. Бил съм малък, загинала е толкова отдавна. И да исках, не бих могъл да имам някакъв особен сантимент към Джулияна. Истината за нея бе онази малка частица от мозайката на моя живот, която ми липсваше, която сега намерих и най-сетне поставих на мястото ѝ“…

Реклами