Америка отдавна не е била така разделена, както днес. Преодолявайки шока от новината, че бизнесмен-шоумен с ретроградни възгледи ще оглави най-могъщата демокрация, Щатите, а и целият свят, вече правят трезва равносметка на причините, произвели сензацията на десетилетието и започват да гледат на новия президент по нов начин. Възможно ли е наистина Тръмп да се окаже толкова лош, неадекватен, скандален и опасен, за колкото половината човечество го смята? Или страхът от него прикрива други, по-дълбоки и трудно лечими проблеми на модерното общество?

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ сп. BIOGRAPH

(откъс от декемврийската Cover story #63 на списанието)

trump

Когато на 16 юни 2015 година предприемачът Доналд Тръмп слезе по ескалатора на своя небостъргач на Пето авеню и обяви официално, че се кандидатира за президент в тазгодишната кампания, американското общество реагира с иронична насмешка. Отзвукът беше все едно пред публиката се разиграва поредното риалити-шоу – като онова, с което бизнесменът стана толкова популярен по целия свят. Заканите му да се разправи с мексиканските имигранти, които превръщали САЩ „в сметище за чужди проблеми“, не се възприемаха насериозно, а по-скоро като предварително заучена театрална реплика за постигане на по-висок тв рейтинг. Досущ като фразата „Ти си уволнен“ в прословутото му шоу „Стажантът“, излъчвано и у нас по някогашната телевизия TV2. Обвиненията, които Тръмп хвърли към Барак Обама – че е сринал страната до нивото на „държава от третия свят“ звучаха популистски, но и му отиваха – американците бяха свикнали да чуват какви ли не изхвърляния, излизащи от неговата уста. А лозунгът „Да направим Америка отново велика“ изглеждаше ефектно, но се възприемаше по-скоро като декор от поредното телевизионно шоу.

По онова време социологическите проучвания му отреждаха място в дъното на челната десетка на фаворитите за най-високия пост. Губернаторът-републиканец на Флорида Джеб Буш, син на бивш американски президент и брат на друг, както и съпругата на управлявалия два мандата демократ Бил Клинтън и бивш държавен секретар Хилари Клинтън изглеждаха почти сигурни финалисти в надпреварата. На техния фон Тръмп изглеждаше като карикатура, внасяща повече цвят и хумор в кампанията. За да си представим как американците са гледали на неговата кандидатура, трябва да изградим някакъв събирателен образ на български фигури като Николай Бареков, Жорж Ганчев, Веселин Марешки и Митьо Пищова.

Година и половина по-късно Тръмп вече е избран за нов държавен глава на САЩ. Победата му над Хилари Клинтън беше шокираща, макар и с не голяма преднина. Чисто математически кандидатката на демократите дори спечели по-голям брой американски гласоподаватели, но вотът им не беше разпределен по начин, който сложната тамошна избирателна система изисква.

Историята, както се казва, обича да се повтаря. Преди 36 години президентските избори в САЩ бяха спечелени от Роналд Рейгън – дотогава известен предимно като второкласен холивудски актьор и губернатор на Калифорния. Очакванията към управлението му не бяха високи, но той се оказа един от най-успешните и исторически значими американски лидери на миналия век и човек с основна заслуга за новия световен ред, дошъл с краха на комунизма. Днес на негово име са кръстени летище, библиотека, самолетоносач и какво ли още не. Толкова ли ще е странно, ако след години и за Доналд Тръмп се говори с респект вместо с насмешка?

Макар и стресираща за половин Америка, победата му не бе чак толкова изненадваща и нелогична за много наблюдатели, следящи развитието на политическите процеси в Щатите и целия свят. Още през април 2016-а в редакционния форум на Biograph също се появи коментар, в който се казваше, че неговата поява на сцената далеч не е единственият и най-сериозен проблем за американското общество.

Много от гласоподавателите бяха трайно отвратени от задкулисните машинации и кухата фразеология на своя политически елит – и то до такава степен, че изглеждаха готови да гласуват за един откровен самозванец и позьор. Тръмп може и да изглеждаше лъжец и демагог, но бе аматьор в тази дейност – за разлика от школуваните популисти от династиите Буш и Клинтън. Още през пролетта, преди отново да гръмнат скандалите около Хилари с разследването на ФБР срещу нея, американците бяха готови да предпочетат по-малкото зло. Да гласуват за дявола, който познават по-добре. За човек, чиито лъжи са ясни от самото начало и съответно им изглеждат по-безвредни.

Обикновеният американец интуитивно усещаше поне няколко неща: Тръмп не демагогстваше с цел някаква лична финансова облага. Просто защото, за разлика от другите кандидати, е достатъчно богат. Второ – той не бе професионален политик и затова не можеше да се очаква, че пред хората ще говори едно, а в кулоарите на Конгреса после ще се договаря съвсем друго с политици, които уж сочи като свои противници. В поведението му имаше нещо, което нито един кандидат-президент досега не бе сервирал толкова открито – дръзкото нахалство да не крие своята безпринципност и непоследователност. Той просто говореше, за да забавлява аудиторията и да се гаври с противниците си. Шоумен от екстремен тип, каквито европейската политическа сцена вече познаваше достатъчно много.

В паническия си опит да хвърлят всички карти срещу Тръмп и растящия му в хода на кампанията рейтинг, прогресивните американски медии загубиха всякакво чувство за мярка. Масираната кампания срещу бизнесмена бе толкова тотална и неистова, че бе близко до ума как може да изиграе обратен ефект. Социологическите проучвания сочеха няколко процента преднина на Хилари, но част от електората, явно притеснен от медийното цунами срещу Тръмп, предпочиташе да запази в тайна намерението си да гласува за него. На фона на подигравките, които се изливаха срещу кандидата-републиканец Хилари Клинтън, забъркана в не един и два скандала и подозирана в корупция и зависимости от финансовите кръгове на „Уолстрийт“, трябваше да се сдобие едва ли не с ореола на светица, на добросъвестен представител на политическата класа такава, каквато всички очакват да бъде.

Но разочарованието на американците от политическия им елит бе огромно. И нищо не можеше да ги отблъсне от намерението да покажат среден пръст на системата и да гласуват за Тръмп.

Не помогна и това, че цял Холивуд се включи в атаката срещу ексцентричния магнат. Куп кинозвезди, начело с Мерил Стрийп и Алек Болдуин, направиха комични имитации, осмивайки нелепия стайлинг и маниери на Тръмп. Актьорът Марк Ръфало пък обеща, че ще направи пълен стриптийз по телевизията, ако народът гласува за Хилари и отнеме победата на Доналд. Мадона дори стигна още по-далеч в агитацията си, вулгарно заявявайки от сцената, уж на майтап, че е готова да ощастливи с орална любов всеки, който гласува срещу Тръмп. Десетки знаменитости директно заявиха, че биха емигрирали в друга държава, ако той оглави страната. Сега ще се чудят как да оправдаят оставането си в Щатите.

На фона на целия холивудски елит, маршируващ в стройни редици срещу милиардера, в негова подкрепа се бяха обявили предимно палячовци от шоубизнеса като Чарли Шийн, Денис Родман и Майк Тайсън, както и бащата на Анджелина Джоли, с когото тя е в дългогодишен конфликт – Джон Войт. Единственият по-сериозен и респектиращ глас в защита на Тръмп беше този на ветерана Клинт Истууд. „Цялата тази политическа коректност през последните години вече става нетърпима. Тръмп се противопоставя на поколението, което свикна да целува задника на всеки. Днес е модерно да обвиняваш наляво и надясно всеки в расизъм, нетолерантност към едно или друго малцинство. По времето, когато аз бях млад, не беше така. Днес на повечето хора, макар и тайно, вече им е омръзнало да търпят и се съобразяват с всеки, който е по-различен от тях“, обясняваше 86-годишният актьор и режисьор.

„Колкото до Хилари, тя не само обяви, че ще върви по стъпките на Обама, но и направи доста неща, с които дискредитира политиката като професия. Не мога да си представя, че може да ни се наложи да я слушаме непрекъснато в следващите четири години“. Тези думи на Истууд са най-красноречивото обобщение на скритите под повърхността настроения в американското общество, които изригнаха в деня на изборите 8 ноември.

Всъщност, самата Демократическа партия прояви не просто късогледство, но и глупава самоувереност още с факта, че предпочете Хилари Клинтън като свой финалист в надпреварата. Още по време на предварителните избори в партията, когато тя се съревноваваше с ветерана-сенатор Бърни Сандърс, беше ясно, че тя е олицетворение на досегашното статукво, а той – на промяната и идеите за рестарт на системата. По същия начин при републиканците Тръмп олицетвори порива за ново начало, докато Джеб Буш и останалите кандидати бяха типични представители на досегашната върхушка.

За всеки по-обективен и прозорлив наблюдател беше ясно, че Бърни Сандърс би могъл да се противопостави успешно на Тръмп, докато притворната царица на клишетата Хилари ще бъде победена от неговия директен и безпардонен стил. Макар и да бе изненадващо сдържан и дори плах по време на телевизионните дебати с нея, в хода на кампанията преди това бизнесменът не се посвени да натяква непрекъснато за скандалите и противоречията в личната и политическата й биография. Просто Хилари беше не само досаден и съмнителен, но и изтощителен образ за американците, които живяха четвърт век с житейската мелодрама на „съпругата на развратния Бил“.

Основните качества, с които Тръмп спечели доверието на половин Америка, са неизчерпаемата му енергия (макар и на 70-годишна възраст), себичност и свръхегоцентризъм, пресметливост и меркантилност. Да, образът му е на типичен американец – от онези, каквито все по-рядко се виждаха по политическите подиуми във Вашингтон – суетен, наперен, налудничаво дързък и с дебелашко чувство за хумор. Толкова ли е учудващо, че мълчаливото мнозинство от янкита най-накрая реши да си избере човек по свой образ и подобие за Белия дом?

Англичаните тихомълком гласуваха за своя Брекзит, венецуелците навремето си издигнаха и обичаха Уго Чавес, италианците се смееха, но и радваха на Берлускони, унгарците имат своя Виктор Орбан, българите – своя Бойко Борисов… Защо американците да изостават от света?

Откровеността и безпардонността на Тръмп в хода на предизборната кампания беше шокираща и за Републиканската, и за Демократическата партия. Но те могат да се окажат и така нужното очистително за затъналата в собствената си самодостатъчност политическа върхушка.

Тръмп се превърна в антитеза на модерния американски политик и точно това му донесе успех. Прегърна образа на шарлатанин-дърдорко, излязъл сякаш от книга на Марк Твен, но така обнадежди избирателите, че не всичко е загубено и че политиката в досегашния си вид може и да спре да се самовъзпроизвежда до безкрай. Похарчи над 50 милиона долара лични средства в хода на кампанията, но пак се справи с най-нисък бюджет измежду всички останали кандидати. Той просто използваше медийното внимание в своя полза. Телевизиите искаха да му се подиграват и да трупат рейтинг, но всъщност му правеха безплатна услуга.

Американците слушаха, но така и не взеха насериозно всичките му брътвежи на расист, женомразец, хомофоб и шовинист. Но затова пък повярваха на намерението му да разбута и разчисти политическото тресавище във Вашингтон. Намеренията му да изглади отношенията с Путин и Русия и да защитава с по-твърда ръка американските икономически интереси по цял свят прозвучаха на американците не стряскащо, а обнадеждаващо.

Днес, близо месец след победата на Тръмп на изборите, голяма част от Америка все още не може да повярва, че това се е случило. Улични протести блокираха улиците на най-големите градове. Луксозните магазини в блокираната с барикади срещу недоволните „Тръмп Тауър“ са пред фалит. Американските медии следят всяка стъпка на новоизбрания президент и поставят под съмнение всеки негов ход. Колкото и умерен да е в изявленията си след победата Тръмп, участниците в кампанията срещу него продължават да нагнетяват напрежението. Каквито и изявления да прави той че не подкрепя крайните националисти, расисти и други ултра-десни групировки, за повечето медии Доналд продължава да е тяхно знаме. Назначенията, които той прави в бъдещия си президентски щаб, се подлагат на унищожителна критика. Присъствието на дъщеря му Иванка Тръмп на първата му политическа среща – с японския премиер Шиндзо Абе в „Тръмп Тауър“ – моментално стана обект на спекулации, че я гласи за посланически пост в Токио и за обвинения в конфликт на интереси.

Ясно е, че Америка няма току-така да даде доверието си на този човек. Ясно е, че тепърва Тръмп ще трябва да се бори с чудовищния образ, който създаде за себе си. Но именно този образ на страховит клоун, на американски психар, му помогна да постигне победата, която малцина прогнозираха преди година.

Днес Biograph прави детайлен разрез на явлението Тръмп и проследява житейската съдба на човека, който превзе американската политика така, както преди 12 години превзе тамошната телевизия – с нахална самоувереност и с убеждението, че никога няма да има лоша реклама.

 

 

Advertisements