Битките на Най-великия

Боксовият ураган от Луисвил владее 21 години професионалния ринг, но най-голямата му победа е, че запази достойнство в прегръдката на Паркинсовата болест

ВАСИЛЕН ДИМИТРОВ/ BIOGRAPH #50, ноември 2015

Ali

Многопластов, колоритен и противоречив като диаболичната същност на двете си имена – това, с което изисква да го наричат, и рожденото му – Касиус Клей, Мохамед Али е много повече от “Най-великия боксьор в историята”, за какъвто се самопровъзгласи. Трикратен световен шампион в най-престижната категория при професионалистите – тежката, преобърнал представите, че гладиаторите в неговата лига се движат бавно и тромаво, той става известен и като активист за религиозни, расови и политически права. Посланик на мира, умиротворител, спасител на хиляди заложници. Символ на олимпийското движение и спорта изобщо. Също и на цяло едно поколение, това от 60-те и 70-те на миналия век, когато господства 21 години на професионалния ринг. През това време се смениха седем президента на САЩ, „Бийтълс” промениха музиката, човешки крак стъпи на Луната…

Всъщност стотици са причините Мохамед Али да заслужава без възражения мястото си в този юбилеен брой на Biograph. Но все пак търсехме и специален повод Луисвилската уста да се появи на нашите страници. И какъв по-подходящ от този, че на 1 октомври се навършиха 40 години от един от най-великите боеве в историята на бокса – срещата му с Джо Фрейзър. Провъзгласен като „Трилъра в Манила”, този суперсблъсък е само една от големите битки, които Али води през целия си живот – на и извън ринга. Най-героичната от тях си остава тази с болестта на Паркинсон. Въпреки стряскащо-плачевното си физическо състояние, шампионът продължава да бъде вдъхновяваща фигура за много хора заради достойнството и стоицизма, с който преодолява болката и страданието.

 

„Настоящото физическо състояние на Мохамед Али е шокиращо не само защото представя напреднала фаза на това, от което всички се боим – безмилостния ход на възрастта, непредказуемостта и опасностите на живота. Гледайки Али, ние виждаме слабост дори у човека, който дълги години е бил най-страховитата фигура на планетата. Дори на невзрачен човек биха простени тези часове на униние. А Али беше голям изпълнител, на когото беше отнета едва ли не същността – физическата красота, скоростта, острият ум, гласът, и въпреки това той никога не изпадна в самосъжаление. „Мохамед Али е един истински американски мит, който за повечето хора значи много: той е символ на вяра, бунт, на красота, умения и смелост, на расова гордост, на мъдрост и любов”, казва Дейвид Ремник в биографичната книга за него „Кралят на света”.

I.Битката с Паркинсоновата болест

„Ние боксьорите в тежка категория сме глупави динозаври – изяждаме се помежду си, преди да е настъпил ледниковият период”. Тази крилата фраза на Мохамед Али най-пълно дефинира живота на „Най-великия”. Естествено героят на Америка има предвид сгромолясването, което очаква почти всеки голям шампион, стигнал върха на славата, за да падне унизен в мизерията. Но тя се сбъдва стряскащо пророчески за живота, който Мохамед Али е принуден да живее през последните 30 години. Прогресивно развиващата се Паркинсонова болест поразява нервната система, саботира двигателните способности, превръщайки лицето във вкоченена маска. За болния дори преглъщането е мъчение, а произнасянето дори на една дума в геройство. Халюцинациите и кошмарите засмукват съня, омаломощавайки жизнените сили на болния. И въпреки това Мохамед Али не спира да се усмихва. Да се среща с хора. Да участва в благотворителни каузи.

Всеки ден става точно в 5 часа.

Взема хладен душ, независимо от времето и състоянието си, и с вдигнати ръце като праведен мюсюлманин се обръща по посока на Мека. След задължителната молитва (първата от петте) изпива чаша чай, подсладен с мед и подправен с билки. Рисува с трепереща ръка подобия на червени рози (поне допреди няколко години беше така) и безотказно се унася в сън. В 12,30 часа героичната му съпруга Лони (неговата четвърта, баща е на общо 9 деца) го събужда с целувка. Полага в скута му поднос. Менюто почти винаги е едно и също. Така го обича – печено пиле, любимата торта от череши и два огромни сладоледа. Лони го храни внимателно, попива потта на челото му. Едва нахранил се или по средата на някоя хапка, Али отново намира спасение в съня.

Привечер, ако няма ангажименти като публична и обществено ангажирана личност, прави кратка разходка в семейната градина. Точно в 11 вечерта се обръща отново към Мека с високо вдигнати ръце. След това рухва окончателно в леглото си.

Али често сънува боевете си.

Победите над Сони Листън, Флойд Патерсън, Джо Фрейзър, Джорд Форман, Кен Нортън. До един шампиони и господари на ринга в определен момент. Но най-често сънува битките с Джо Фрейзър. И пита в съня си именития съперник: „Джо…, виждаш ли какво… направи с твоите чудовищни юмруци”.
Задал му е същия въпрос в тузарски ресторант в Манхатън на 8 март 1991-а – точно две десетилетия след първия от трите им титанични сблъсъка. Фрейзър е шокиран от стряскащия вид на Али. Някогашният снажен красавец с остър ум и картечооткосна уста има вид на тежко болен – напълнял, с треперещи от тремора ръце, подпухнало от силни медикаменти лице и едва разбираем говор. И така двамата легендарни боксьори вечерят в неловко мълчание, нарушавано от звъна на изпусканите от Али прибори. „Джо… виждаш ли какво… направи с твоите чудовищни юмруци”, пита в онази прословута вечер Али. В този момент Фрейзър буквално рухнал и се разплакал.

II.Битката на ринга

Двамата се срещат общо три пъти, разменяйки си шампионския пояс, но най-свиреп е последният двубой между Али и Фрейзър. Той се провежда на 1 октомври 1975 г. в столицата на Филипините. Според боксовите анализатори „Трилърът в Манила” е най-жестокият и брутален бой в цялата историята на мъжкарския спорт. Всеки един от чудовищните удари на двамата би повалил бик. След 14-ия рунд Фрейзър, чието лице е заприличало на безформена кървава каша, изплюва няколко зъба. Миг след като треньорът му Бил Фъч хвърля бялата кърпа, Али рухва. Вдигнат отново на крака от един от секундантите, той няма сили дори да си задържи бутилката с вода. „Само смъртта е по-страшна от ударите на Фрейзър. Всеки един ме приближаваше до гроба”, ще каже на пресконференцията след коронясването си като шампион.

Али е инкасирал чудовищно много удари в славната си кариера, в която печели освен три световни титли при професионалистите и една олимпийска. На аматьорския ринг е записал 100 победи и пет загуби. Като професионалист е

триумфирал 56 пъти (37 с нокаут)

в 61 мача. Почти всичките загуби са в залеза на кариерата му, когато гони или прехвърля 40-те.

Още от летището в Манила „Най-великият” плете рими: „Ще има цунами в Манила, щом строша главата на таз Годзила!”. Али разцепва тълпата от репортери и посрещачи, аплодираща го шумно, за да размаха огромната си лапа пред носа на един хлапак. „Бягай да разкажеш на баща си на какво мирише този юмрук”, заканва се той за потрес на всички. Оказва се, че момчето е 13-годишният Марвис – син на Фрейзър.

Али пази големите си номера за официалния прием на президента на Филипините. Фердинанд Маркос е скандализиран от безпардонното поведението на звездния си гост, който е довел последната си любовница. „Мистър Али, ако бяхте филипинец, щях да Ви екзекутирам!”, нарушава протокола президентът. „Господин Маркос, ако Вие бяхте американец, нямаше да Ви взема дори да ми чистите тоалетните”, не цепи басмата Устата от Луисвил.
III. Битката на мъжа в детето

През един октомврийски следобед през 1954-а 12-годишният Касиус Клей кара с приятел подарения му за Коледа велосипед, с който не се разделя. Тръгнали са към ежегодния пазар на тъмнокожите търговци. Ще позяпат, но най-вече ще похапнат безплатните пуканки и сладолед. На излизане малкият Касиус установява, че велосипедът му е откраднат. Упътва се към мазето на панаирната сграда, където се помещава полицейската служба. Посрещнал го белокос мъж на име Джо Мартин, който се засмял на заплахите на малчугана, че ще нокаутира крадеца. „Дай първо да те научим да се боксираш”, охладил ентусиазма на младежа „Сержанта”, както приятелите наричали ченгето, тъй като за 25 години така и не взел сержантския изпит. Когато не карал патрулката, Мартин управлявал местната боксова зала „Колумбия”.

Скоро малкият е завладян напълно от магията на ръкавиците. Става между 4 и 5 сутринта, пробягвайки няколко мили. После отива в залата, която напуска чак по тъмно. Остава доста след връстниците, които вече били на масата за вечеря.

Още оттогава Касиус говори

 

за тялото си като за нещо чисто,

 

като за храм. В училищния стол му трябват поне два подноса, за да пренесе обяда си. Менюто му се състои от 6 малки бутилки мляко, няколко сандвича, готвена храна. Всичко погълнато се превръща в енергия и мощ за спорта.

От Касиус се интересуват треньорите по американски футбол, баскетбол и бейзбол. Отказва им. Не искал някоя контузия да попречи на бокса му. Въпреки че бил силен и висок, той избягвал уличните боеве и спречкванията в гимназията за чернокожи „Сентръл Хай”.

Първоначално Клей не прави разлика между ляво кроше и шут по задника. Но когато пораства и добива усет към ринга, започва да изгражда емблематичния си стил. Той държи ниско ръцете си, има изненадващ ляв удар и се движи много.

Най-добрата му защита

е неговата бързина. „Касиус притежава почти свръхестествена способност да преценява до милиметър удара на противника си. Отмества се точно толкова, колкото да го избегне, а после контраатакува. Очите на Клей никога не изглеждат затворени или празни. Той нито за миг не изпуска противника. Следи едновременно всички и всичко. Моментално регистрира и най-малкото отваряне на съперника. Треньорът Мартин установява и друго. Клей е не само бърз, но и смел. Хладнокръвен. Дори на професионалните спортисти се случва да се панират и да действат първосигнално, пилеейки енергията си до пълно изтощение. Не и неговият възпитаник”, пише биографът му Дейвид Ремник. Али ще го докаже неведнъж през кариерата си. Благодарение на хладнокръвието и смелостта си Клей/Али ще излиза от закучени и безнадеждни моменти, за да триумфира като победител. Или да напусне ринга с достойнство.
IV.Битката срещу войната

Касиус Клей завършва основно училище в родния си град Луисвил едва 301-и по успех. По-добър е само от дванадесетина съвипускници единствено заради отличната си оценка по физкултура. На теста за интелигентност при набирането на новобранци ще натрупа едва 16 точки и военната комисия на щата Кентъки ще го категоризира като „годен за мобилизация само в краен случай”. Сиреч, ако се водят бойни действия на територията на САЩ.

„Аз винаги съм твърдял, че съм най-великият. Не най-умният”, не губи присъствие на духа майсторът на ръкавиците.
Дори на средна възраст, преди да го порази Паркинсоновата болест, той ще се затруднява при четенето. Няма друг спортист от такава величина, за когото да е писано повече. И в същото време на този атлет често му се е налага да моли приятелите или хората от щаба си да му прочетат вестниците…

И така, през пролетта на 1967 г. войната във Виетнам се закучва за американците, а с това се променя и ситуацията за Али. Донаборната комисия в Луисвил завишава с една точка коефициента му за интелигентност и

световният шампион е мобилизиран

незабавно. Останалият само по боксерки боксьор е повикан по име на последните медицински прегледи. Не помръдва от мястото си. Не реагира нито на Клей, нито на името, с което изисква да се обръщат към него. „Аз нямам проблем с жълтите. На мен виетнамци не са ми направили нищо. Никога не са ме наричали мръсен негър. Защо да воювам с тях?”, ще заяви неразбиращо той. После ще го повтори и пред пресата. Думите му ще отекнат във вечността.
Консервативна Америка не просто е възмутена. Потресена е из корени от „мръсния негър”. Непослушният шампион е

осъден на 5 години затвор

по закона за родоотстъпничество и глобен с 10 хиляди долара. За непатриотичното си поведение е лишен от световната титла. Забранено му е да се боксира в САЩ.

Яростните реакции срещу са буреносни, опустошителни, нестихващи и непрестанно увеличаващи се. В същото време притегателната сила на Али нараства. Неговата твърдост пред американските управници печели симпатиите на много хора, които иначе нямат отношение към него като към боксьор. През 1969-а 102 видни личности отправят искане Али да бъде допуснат отново до ринга. Сред подписалите се са кинозвезди като Елизабет Тейлър, Ричард Бъртън, писателят Труман Капоти, певецът Хари Белафонте.
Осем години след като Върховният съд отменя присъдата срещу Али, той предизвиква още веднъж политическа сензация. Точно когато американските нападки в отношенията между СССР и САЩ са стигнали точката на замръзване в Студената война, американската звезда заминава за Москва. Приет е в Кремъл за раздумка от първия човек на Съветите Леонид Брежнев. След аудиенцията Али уверява сънародниците си: „Споко! Руснаците никога няма да започнат война с нас!”.

Но да се върнем към последствията от скандала с отказа да се бие във Виетнам. Цели 43 месеца „Най-великия” не слага ръкавиците. Води свирепа битка в съда. Усилията му се увенчават чак през 1970-а, когато най-накрая получава боксов лиценз от щата Джорджия. Завръща се триумфално на ринга, след като нокаутира още в третия рунд Джери Куори.

V.Битката за името

„Кажи ми името? Кажи Мохамед Али!”, така сервира всеки свой тежък удар в лицето на Ърни Търел, който по време на тегленето преди мача им го е нарекъл с рожденото му име. „Предупредете всичките си лели и братовчеди да заемат позициите си пред телевизорите и радиата, защото им предстои да видят най-големият ми побой над някого”, алармира Али. Търел напуска ринга обезкостен и унижен.

Роденият на 17 януари 1942 г. като Касиус Клей шампион твърди, че името му е робско и това е истина. Спестява обаче факта, че фамилията му е уважавана, тъй като дядото на боксьора е кръстен на виден фермер и главнокомандващ по време на войната с Мексико. Мистър Клей освободил 40-те си роби (бил един от първите), а после се включил в борбата за правата на афроамериканците. Редактирал и вестник с подобна насоченост. Пренебрегвайки заплахите със смърт, двуметровият Клей, който по-късно е изпратен от президента Абрахам Линкълн като посланик в Русия, изнасял пламенни речи в различните градове на щата Кентъки.
Бъдещият боксьор

израснал с историите на своя именит прадядо,

преминал в собственост на аболициониста Клей (аболиционизмът е политическо движение от края на XVII и през XVIII за премахване на робството, отмяна на търговията с роби и освобождението им в Западна Европа и Америка – б. а). Любопитен факт е, че от страна на майката на Касиус – Одеса, семейството има смесена кръв. Този факт, който докарва доста проблеми на Али с Ислямска нация – мюсюлманската религиозна секта, в която членува. Оправдава се, че бялата кръв е резултат на изнасилване. Истината е малко по-различна. Както повечето от митовете, поддържащи аурата на Спортист №1 за ХХ век според американската спортна библия „Спортс Илюстрейтиед” и Би Би Си. Двама от предците на Али всъщност били резултат на смесени бракове.

VI.Битката за вярата

На 26 февруари 1964 г. – ден след като е станал за първи път световен шампион, нокаутирайки Сони Листън, най-силният мъж на планетата свиква специална пресконференция. Държейки корана в ръце, заявява, че Касиус Марселиус Клей е робско име, дадено му на прадедите му от техните бели господари. От този момент той забранява да го наричат така. Ще се обръщат към него само с Мохамед Али. В превод означава „достоен за похвала” и напълно отговаря на всичко, което смята, че е.

„Когато чуеш Хрушчов, знаеш, че това е руснак. Че Чен е китаец. Голдбърг – евреин. А какъв е Касиус Клей? Джордж Вашингтон не е име на чернокож. Просто и ясно”, обяснява навремето Али.

“Ислямът беше нещо могъщо и силно. Той беше нещото, което можех да докосна и почувствам. Докато растях, ме учеха, че всички са бели. Иисус Христос беше бял. Всички на Тайната вечеря бяха бели. После дойдоха мюсюлманите и почнаха да възразяват. Мисля, че и аз помогнах. В наши дни, когато върви реклама по телевизията – две деца са бели, едното тъмнокожо. Навремето не беше така”.

Али не може да се оплаче,

че е водил нерадостен живот на тъмнокожо дете в годините на расова дискриминация и сегрегация. Най-изтъкнатите му съперници като Сони Листън, Флойд Патерсън Джо Фрейзър, Джордж Форман – без изключение са родени в бедни и огромни семейства, с безработни отхвърлени от обществото бащи. Раснали са в рискова среда. Семейството на малкия Касиус не тънело в разкош, но пък и не живяло в недоимък. И той, и брат му и по-малкия от него с 2 години Рудолф били облечени добре. Хранели се и с допълнително, помагали на баща си, който рисувал билбордове, работели и на почасова работа след училище.
Мохамед Али не просто приема исляма, попивайки в захлас речите на Малкъм Екс (изигран брилянтно от екранния му двойник Дензъл Уошингтън в едноименния филм на Спайк Лий – б. а.) и Елайджа Мохамед – той става свещеник в сектата „Черните мюсюлмани”. Това е фанатична религиозна организация, бореща се за създаването на свободни негърски щати. В тях „белите дяволи” ще могат да влизат единствено със специални пропуски. Нещо повече – в програмата й е написано, че белите трябва не само да се бият, но и да се убиват…

VII.Епилог – битката със смъртта

„Не се тревожа от болестта. Не се тревожа за нищо. Всичко е репетиция за смъртта. Един ден отваряш очи и Денят на Страшния съд е настъпил. Аз обаче не съм уплашен, заявява спокойно Мохамед Али. – Аллах ще ме защити. Той винаги го прави”.

 

 

 

Advertisements