Някога Дейвид Боуи се самосглоби, сякаш машина от бъдещето или предбиблейско създание. Събра в едно тяло най-доброто и най-лошото от двата пола. След което се скри от света

ЦВЕТАНА ЦАРЕВА/ Biograph #19, март 2013

DB_Bgr19

Градски хамелеон, той е част от захабения мегаполис. Парче от оплютия тротоар. Промъква се по улиците на Манхатън, опакован в сива блуза, протрити джинси и каскет с миши цвят. Между пръстите му шумоли хартиен плик – обядът, взет от близкия ресторант.

Без да променя дзен изражението си, приближава апартамента си в Сохо. Вътре се отпуска, сякаш уморено дете в скута на майка си. Чете, рисува, размишлява. С края на окото не изпуска вратата в дъното. Зад нея е паник стаята. Сигурната утроба на дома. Бронираната гаранция срещу всяка опасност.

В последните години мъжът се чувства комфортно единствено вкъщи. Понякога отскача до близките галерии, където с маниер на познавач търси своето парче изкуство – може би Тинторето или пък нещо съвременно, защо не Гевин Турк?

Преминава като призрак и покрай рафтовете на крижарницата „Макнейли Джексън”. Да се отдалечи от квартала обаче е изключение. Да излезе от Ню Йорк – събитие. Не пътува. Избягва самолетите след атаките от 11 септември. А и без това не му се прибира в родния Лондон.

Но дори в това, минималистично като дъх съществуване не се чувства защитен. С всяка крачка навън рискува някой да засече погледа му. И да разпознае онези очи – синьо-зеленото, в което блести ерата на глем рока, кафявото, прозорецът към 70-те. Да открие между две мигвания Зиги Стардъст, Белия херцог, клоунът с яркото червило. И да изкрещи: “Това е Дейвид Боуи!”.

Някога, не чак толкова отдавна, мъжът с различните очи нямаше нищо против истеричните фенове. Не се криеше от тълпата. И не държеше в гардероба си нито един чифт обиковени, протрити джинси. Боуи беше екстроверт и ексцентрик. Музикален, театрален, моден, сексуален експериментатор. Естет, възпял грозното. Мъж, прегърнал женственото. Беше Мадона, преди тя да си обръсне краката. И Лейди Гага, преди да е изсвирила дори нота. А сега е абсолютното отсъствие. Но дори в това е по-добър от всеки друг.

Оттегли се от сцената преди десет години, след като получи сърдечен удар на свой концерт. Оправда се с немощта на тялото, за да отреже тънката, вече запушена артерия до публиката. Престана да композира. Презря шоуто. Отказа дори да закрие Олимпиадата в Лондон, въпреки че Heroes, великият му хит от 77-а, беше неофициален химн на игрите.

Появяваше се рядко, само като елегантен спомен от миналото. През 2009 г. позира до сина си, режисьора Дънкан Джоунс, на  премиерата на филма му „Луна”. Две години по-късно пристигна на гала вечер срещу левкимията под ръка със съпругата си Иман. Наскоро, напълно неочаквано, издаде сингъл – болезнено носталгичният Where Are We Now?, и така даде сигнал за нов албум. Но нали никой не мисли, че това е завръщане към славните му дни? По-скоро е официално потвърждение за продължаващото му, доброволно изгнание. Защото с музиката си  Боуи завинаги остава в миналото. Във вълнуващата младост на попкултурата. В Берлин от 70-те. Някъде там, на Поцдамер плац.

Абсолютно начинаещ

Днес той гледа само назад с различните си очи – наследство от училищен бой, който оставя лявата му зеница завинаги разширена. От тийнейджърските си години носи не само особения си поглед, но и нескритата амбиция някой ден да говори каквото иска, да прави каквото ще и да бъде известен. Знае, че няма да е никак трудно. Талантът и интелектът ще му покажат прекия път.

В преследване на целта подхваща сложна игра. Представя се като нечовек или, ако предпочитате, като син на много бащи. Излъчването му напомня класическите попикони като Анди Уорхол. Грацията, с която се движи, го доближава до мимовете и балетистите. Ерудицията му го издига над малоумната маса. Мисълта му прескача като пинг-понг топче между японския театър кабуки, германския експресионизъм и филмите на Полански. Креативността му превръща в музика всичко, до което се докосне. Дори „1984” на Оруел.

Ако обаче нещо го дефинира най-добре, това е сексуалния му апетит. Боуи не просто се заиграва с бисексуалността по подобие на Марк Болан, Брайън Фери и дори на Мик Джагър, а прави трансполов пирует. Да гъделичка табуто е любимото му забавление. Понякога се представя като хомосексуален, друг път – като хетеро, трети път – като би. След което се самоопровергава. Но никога не отрича, че е ненаситен.

Angie, you can’t say we never tried

През 1969-а, малко преди успеха на сингъла му Space Oddity, Дейвид се събужда както до момчета, колкото и до момичета. По-изключение запомня името на едно от тях. Мери Анжела Барнет или просто Анджи. Запознава ги приятел. „Един пич, когото и двамата чукахме”.

Дъщеря на американски полковник, скарана с военната дисциплина, Анджи се оказва повече от талантлива любовница. По-точно – това, което днес префърцунено наричаме „имиджмейкър”. Студентка по изкуствата, тя изхвърля старите дрехи на Боуи. Подстригва го на етажи, боядисва косата му в червено. Овалва тялото му в брокат, добавя къдраво жабо и дамско боди. Създава опаковката на успеха. Асистира при раждането на глемрока. И прави любов с него.

Връзката им е не просто „отворена”, тя направо зее. “Скъпа, можеш ли да се примириш, че не съм влюбен в теб?”, пита джентълменски Дейвид. “Разбира се”, усмихва се Анджи. Двамата превръщат лондонския си дом в резиденция на разврата. Всеки – от музикантите в „Ролинг Стоунс”, през Мариан Фейтфул до обикновеното групи, е добре дошъл. “Сексът беше денонощен. Събудих се под купчина голи тела. Мислех, че по турнетата в Щатите съм разбрал какво значи рок енд рол живот. Но се оказа, че нямам представа, преди да дойда тук”, разказва американска музикант, попаднал при гостоприемния Боуи.

Сигурен в своята емоционална студенина и доживотна полигамия, музикантът предлага брак на Анжди. Сватбата е през 1970-а. Младоженецът танцува по-дълго с един от гостите, отколкото с булката. Според легендата, първата брачна нощ е за трима.

Година по-късно в семейното гнездо проплаква бебе. Двамата кръщават сина си Зоуи – импровизация върху гръцкото “зое”, т.е. живот. Щастието ги прегръща нежно. А Анжди за пръв и последен път вижда радостни сълзи в очите на Дейвид.

Еуфорията обаче отстъпва в ъгъла. Младата майка все по-трудно понася денонощния детски рев. И все по-силно копнее по предишния, весел живот. Решението изниква в главата й под формата на женско тяло. Анджи заминава със своя бисексуална приятелка за Италия. Уикенда с нея описва като “оргиастичен”.

Докато малкият Зоуи пищи в креватчето си, а майка му се забавлява далеч, бащата е зает с кариерата. Прави турнета. Конструира алтерегото си Зиги Стардъст. И все по-нагло води любовниците си в семейното легло. Една сутрин Анжди пристига в дома им и открива мъжа си в заедно с Мик Джагър. Двамата спят голи. Въображението й създава предисторията. Скандалът е неизбежен. Отношенията им прогресивно се скапват. Дейвид се задушава. Дразни се от ревността на жена си. Смята я за ограничена: “Тя е интелигентна колкото орех. И е толкова себична, че може да накара всеки нарцис да позеленее от яд.” Началото на края е сложено.

Бяла тишина

Педи обаче да се откъсне завинаги от Анджи, Дейвид се разделя с друга своя любов. Канабиса. И го заменя с нещо, което му отива повече.

Със стъпването си в Лос Анжелис и с първите изкарани милиони в средата на 70-те, Боуи открива кокаина. След кратка заигравка с барбитурата Quaaludes, залага на белия цвят. Пристрастява се бързо. Сближава се с Фреди Сеслър – гръмогласен, оцелял в концентрационен лагер тип, преживяващ като дилър на Рони Ууд и Кийт Ричардс. В неговите джобове винаги се намира Merck – пречистена кока, използвана като локална анастезия в медицината, а извън нея – като творчески стимулант. “Магическа субстанция”, както само след един опит я нарича самият Зигмунд Фройд.

Скоро Боуи не може да излезе на сцената без бялата си патерица. Джон Ленън и Елтън Джон, по това време също в Ел Ей, виждат как се подхлъзва по нанадолнището. И настръхват от размера на бедствието, разразило се в носа му. До този момент не са виждали човешко същество, способно да изшмърка планини от дрога. А с тях и част от себе си.

Дейвид обаче няма намерение да се отказва от любимата си нискокалорична диета – мляко, черен пипер и кокаин, въпреки че тя го превръща в пепеляво на цвят, мършаво, трудно артикулиращо същество. В скелет, потракващ от параноя. В празна черупка. Някъде по това време той заключва в гардероба шареното си алтерегото Зиги. И навлича образа на Белия херцог – име-отпратка към едноименната му песен и разбира се, към любимия му порок.

Боуи започва да функционира в собствената си митология. Изключва се от света бушон по бушон. Да говори, да чувства и да мисли му се отдава все по-трудно.

От време на време успява да се върне към същността си. В средата на 70-те закратко се отказва от наркотиците, докато се снима във филма „Човекът, който падна на земята”. Да стои далеч от изкушението му помага и едно пътешествие до Ямайка, където е посрещнат от слънце, добра храна и личен треньор.

Небето над Берлин

Но той знае, че трябва да бяга още по-далеч от себе си. Въпросът е къде?

Веднъж, слизайки от сцената в Лос Анжелис, Боуи вижда зад кулисите две изтънчени гей фигури. Артистът Дейвид Хокни и писателят Кристофър Ишърууд. Авторът на Goodbye To Berlin – романът, вдъхновил мюзикъла „Кабаре”, мята кукичка на Дейвид. Придърпва го в миналото си. Разказва му за разгулните дни в Берлин през 30-те, за любовта му към някой си Хайнц, за лесната, млада Ваймарска република. Боуи преглъща на сухо. Смята, че е открил място, което да започне начисто.

Наема апартамент в западногерманската столица, близо до някогашната квартира на Ишърууд. Нанася се с вярната му любовница, асистентка и приятелка Коко Шуаб, и идола му, саморазрушителният Иги Поп. Невротичната и ревнива съпруга Анджи предвидливо оставя в швейцарското им шато, някога дом на Фредерик Шопен и Жорж Санд.

Докато тя го чака с надеждата, че не всичко помежду им е приключило, Боуи й изневерява с берлинската кабаретна сцена и с нейната най-голяма звезда – 180-сантиметров мъж, сменил пола си. Обикаля бордеите, отърква се в тъмночервен плюш. Често осъмва в стара кръчма, любима на SS-овците по време на войната. Затвърждава нездравото си възхищение към Фюрера, когото нарича „първата поп звезда”, вероятно заради режисурата на политическите му митинги. И най-важното – преработва града в абстрактен, минималистичен звук. Осъществява великия си краутрок експеримент – Берлинската трилогия, вдъхновена от музиката на Kraftwerk and Neu!

Докато оформя нови светове между ушите си, старите мъчително изчезват. Приятелят му Марк Болан умира в автомобилна катастрофа. Съпругата му Анжди прави опит за самоубийство. А по-младият му, психичноболен брат, слага край на живота си под колелата на влак. Дейвид се завръща от Берлин в Ел Ей по-депресиран от всякога.

Помита по 80 цигари дневно, изпива литри кафе, преминава през телата на стотици мъже и жени. Подготвя се за най-трудната битка – развода. Действа подмолно. Представя на съда снимки, на които Анджи прави любов с друга жена. Истински компромат в онези години. Тя не успява да отвърне на удара, защото подвизите на мъжа й не са документирани. Дейвид печели попечителството над сина им. И обобщава изминалите, луди години (а донякъде и 80-те въобще) в албума си Scary Monsters (and Super Creeps). Следва сингълът Under Pressure с „Куин”. Отпускне на парата с Let’s Dance и Tonight. И  безгрижно забавление с ролите в „Аболютно начинаещи” и „Лабиринт.”

Спасителката: Иман Мохамед Абдулмаджид

В началото на 90-те шоубизнес колелото се завърта оново. Боуи се оказва в подножието му, докато към върха се издигат Майкъл Джексън и Принс. Прехвърлил 40-те, изтощен физически и емоционално, той няма сили за още един кръг. В този момент една фина женска ръка го издърпва нагоре. Принадлежи на най-красивата сомалийка, раждана някога. Иман Мохамед Абдулмаджид. 35-годишна. Два пъти разведена. Супермодел.

Двамата се запознават в Лос Анжелис. Дейвид се влюбва. А когато Иман се прибира по работа в Париж, препълва хотелската стая с любимите й гардении.  Година по-късно е готов за следващата крачка. Кани я на вечеря. Масата е на лодка, лодката – на Сена. Под Понт Ньоф, най-стария мост над реката, застава на колене и й предлага брак. Сватбата е в Швейцария през април 1992-а. Малко по-късно двамата се установяват в Ню Йорк.

В следващите години Дейвид разрежда турнетата. Намалява пиенето. И – изненадващо за всички, зарязва наркотиците. Любовта (или възрастта, в съчетание със страха от разклатеното му здраве) го превръщат в улегнал мъж.

Премества фокуса си от публичността към интимността. Обгръща с внимание дъщерята, която му ражда Иман. След като пропуска детството на сина си Зоуи, Боуи дава цялото си внимание на Александрия. Приготвя обяда й, помага с домашните. И строго настоява да чете поне по два часа на ден.

Иман добавя още идилични щрихи към към семейния им живот в Манхатън. В разказите й Боуи е перфекте. Любопитен, забавен, интелигентен. Истински английски джентълмен, който 20 години след сватбата все още се навежда да върже връзките на обувките й. „Бракът ми е точно толкова невероятен, колкото всички вие си мислите. – казва тя. – Защото аз не съм омъжена за Дейвид Боуи, а за Дейвид Джоунс (истинското име на музиканта – бел.ред.). А те са съвсем различни хора.” Дали е искрена? Или просто разиграва театъра, за какъвто съпругът й вече няма сили? Кой знае…

Със сигурност обаче светът не иска да мисли за Боуи просто като за семеен мъж на 66. Като за богат пенсионер, преживял инфаркт. Нито може да си го представи по пантофи или приведен над албум с репродукции на Ернст Кирхнер. В представите ни той все още е драматична, черно-бяла фигура. Пригладена назад коса, остри ревери, разширена до непоносимост зеница. Способност да кажеш нещо подобно, без за звучиш превзето: „Не съм пророк, но и не съм от каменния век. Просто обикновен смъртен със заложби на супермен. Все още съм жив. Харесва ми да вярвам в нещо. Не съм съвсем атеист и това леко ме безпокои.” Дали наистина вече няма какво да каже на света или просто репетира за поредната роля?

 

В ПАМЕТ НА ЗИГИ СТАРДЪСТ

ziggy

„През 60-те изхвърлихме старите ценности. Отказахме се да мислим в абсолюти. Не ни трябваше само един Господ, една религия, една политическа система или една сексуална ориентация. Попаднахме в море от възможности. Превърнахме се в авантюристи. Седемдесетте бяха не просто ново начало, а истинското начало на XXI век”, казва Боуи. За да пренесе „духа на времето”, той има нужда от сценичен образ. Създава Зиги Стардъст – рокзвезда от друга планета. Марсиански месия с пламтяща коса и китара. Проповедник, възпяващ секса, наркотиците и световния мир от висотата на своята планета.

Боуи конструира алтерегото си от реално съществуващи създания. В сърцето му е британската рокзвезда Винс Тейлър, който, сред психически срив, започва да се мисли за кръстоска между бог и извънземно. Името пък взима от шивашкото ателие „Зиги”, покрай което често минава. Харесва го, защото му напомня това на неговия идол Иги, Иги Поп. Финалните шевове са на дизайнера Кансай Ямамото – именно той създава костюмите зад турнето на Боуи. Под движенията пък прозира грацията на мима Линдзи Кемп, който преподава пантомима на музиканта.

Съдбата на измисления Зиги рефлектира в концептуалния албум на Боуи от  1972-а The Rise and Fall of Ziggy Stardust and the Spiders from Mars. Обложката му е снимана на лондонската ул. „Хедън” №23. През 2012 г. на същото място се появи паметна плоча на Зиги Стардъст. Въпреки че беше поканен на откриването й, Дейвид Боуи така и не се появи.

Advertisements