Актьорът, който през 2013-а отпразнува 70-годишен юбилей, за своето второ Аз, въображението, бунта и смирението

(и честита награда „Икар 2015“ за главна мъжка роля

в постановката „Вятър в тополите“! – бел. ред.)

АНТОАНЕТА БАЧУРОВА/ BIOGRAPH #24, август 2013

Marin-Yanev

Пясъчният часовник на времето безстрастно е „изсипал” 70 човешки години. А пясъкът се е излял сякаш право в тъмните кухини на грамаданските обувки, които с мъка отлепя от земята клоунът Филипо. Един смешен и печален Арлекин, застинал в очакване да се отвори Вратата отпред с табелка „Търси се стар клоун”. Вратата към поредния ангажимент в цирка на неговата професия, към Отвъдното, или Бог знае към какво… В това си очакване старият клоун се надлъгва и надиграва с други двама като него, може би се казват Пепино и Николо, всъщност няма никакво значение; става дума за Цирка, наречен Живот и за нежеланието да го напуснеш, вкопчен в последната си – а може би не – роля.

Това беше едно достойно и подобаващо отпразнуване на яркото и дългогодишно присъствие в живота на поколения зрители на един толкова обичан актьор – Марин Янев. Със спектакъла на Ивайло Христов „Търси се стар клоун” от Матей Вишняк в Народния театър и в компанията на „съучениците” си Стефан Мавродиев и Илия Добрев, Мъра, както го наричат приятелите, отбеляза своя юбилей, макар и доста раздвоен в чувствата си по отношение на броя на годините. Добре, че бил колегата актьор Вальо Ганев да го утеши: „Е, Мъре – 70? – Какво толкова: 35 евро!”…

В живота тези някакви си 70 Марин Янев посреща със семейството си – само жени, включително кучето Бела (Янева) и с един единствен мъж – Другия му Аз, с когото е в непрестанен конфликт. Но чиято компания не спира да търси, защото без нея би бил много по-самотен…

I.НЕПОКОРНИЯТ МАКМЪРФИ

Колкото и да се съпротивлява на идеята за стара слава, Мъра вече се е примирил, че всяко ровене в биографията му започва от Макмърфи – бунтарят от култовия роман „Полет над кукувиче гнездо”, който авторът Кен Киси написва, докато работи като нощен пазач в психиатрична клиника за ветерани. През 1975-а едноименният филм на Милош Форман с Джак Никълсън в главната роля печели 5 оскара отвъд желязната завеса ще го гледаме години по-късно. Затова е истинско чудо, че текстът, разказващ историята на непокорния Рандъл Патрик Макмърфи, вкаран в лудница, за да бъде пречупен от системата, се появява и на български, но адаптиран за сцена. Когато в края на 70-те режисьорът Красимир Спасов поставя „Полета…” в театър „Сълза и смях” с младия Марин Янев в ролята на Макмърфи, е повече от ясно срещу кого е насочен бунтът на героя. Опашките за билети се извиват от „Сълза”-та по „Раковски” до градинката на „Кристал”. Зрителите са гладни да видят на сцената не поредния партиен секретар, а хулиганът, дръзнал да се съпротивлява на пазачите на режима. Мъра става герой, спектакълът е безспорен дори за самите пазачи и през 1980-та актьорът получава, съвсем заслужено впрочем, ако се съди по отзивите на зрители и критици, наградата на Съюза на артистите за мъжка роля.

Представлението може би е било добро наистина, не зная точно, защото не съм го гледал никога…” – полу на шега, полу сериозно казва днес Марин Янев. „Във всеки случай репетициите минаха при невероятен ентусиазъм; актьорите просто се раздаваха – Ани Бакалова като сестра Рачид, Юрий Яковлев, Бог да го прости, в ролята на вожда Бромдън, Ириней Константинов… Публиката бе другата страна в този спектакъл. Тя сякаш поглъщаше думите. Защото й се искаше да каже същите думи, но нямаше къде. Затова хората пълнеха салона, а после ни чакаха на тълпи пред служебния вход. Никой не вярваше, че режимът може да падне, затова и решението на Краси (Спасов) беше такова на финала – когато Вождът (Юрий Яковлев) събаряше стената, разделяща лудницата от свободата, зад нея сe виждаше друга, още по-здрава тухлена стена. Мен ме гледаха с ей такива очи – хората просто искаха да повярват, че аз наистина съм Макмърфи и че това, което се случва на сцената, може да се случи и в живота…

Беше наистина един полет, макар сега от дистанцията на времето да си давам сметка, че е бил неосъзнат. Аз просто си вършех работата добре и с любов, нямах представа над какво летя. Успехът е нещо много приятно, но той не може да бъде единствената мотивация в тази професия, поне нашето поколение беше учено така… Както и не можеш да повториш, което е било. Имам над сто роли в театъра и киното; мисля, че в някои от тях даже съм сполучил, но не винаги може да се случи Макмърфи, това е…

А бунтът на самия Марин Янев?…

О, бунтът е вътре в мен. Той съществува. Много съм искал да се бунтувам, ама много… И винаги някакво… криворазбрано благоприличие – въпрос на възпитание – ми е пречело да изкрещя високо онова, с което не съм съгласен. Упреквам се за това. Не съм човек без позиция, напротив, но не се чувствам длъжен винаги да я демонстрирам. А имам и много съмнения. Убеден съм, че човек трябва да има версии, а не просто решения. Непосилна ми се струва категоричността и божественото чувство да си последна инстанция…”

II. БУРГАЗЛИЯТА ОТ ВАРНА

Като стана дума по-горе за възпитанието – вероятно то е ключът към сложната природа на актьора и човека Марин Янев. Комплекси, съмнения, самоприсъди и какви ли не още скрупули подхранват една огромна, почти до шизофренност достигаща самовзискателност. Но да видим…

Да, имам тази ужасяваща склонност да се самоанализирам и да водя диалози и спорове с другия в мен. Той често ми е противен дори, защото по-често е прав. Изобщо съм една крайност на себеанализа и самоприсъдата… Аз ако се родя още , няма да допусна такова нещо…

Изтъкан съм от комплекси. И нищо не можах да променя цял живот, защото тези неща според мен се формират дори още преди първите 7 години, подсъзнателно у човек се насаждат импулси, с които усеща света около себе си. Живях в среда, която по някакъв начин е носила комплекса на човека зад кулисите… Баща ми – луд човек, със златен занаят и златни ръце: дърводелец-мебелист – ала в Бургас живее и работи близо до театъра. От време на време даже изпълнявали поръчки за него и имали достъп до сцената. Винаги в такива случаи се явявало едно хлапе на име Георги Калоянчев, което разнасяло менчета с мляко от семейната млекарница на ъгъла. Та то се пазаряло с дърводелците – давам ви гюмче мляко, а вие ме пускате в театъра… Те се смеели, на го взимали със себе си, и баща ми с всички тях – и колко му е да ти влезе заразата… С тези ръце скоро става главен театърмайстор. А когато през 1943-а бургаския директор го пращат да оглави театъра във Варна, баща ми тръгва с него. Той се шегуваше с мен, като ми казваше: ти си роден във Варна, но си заченат в Бургас, значи си си бургазлия… То аз и до ден днешен така се чувствам.

Та започваме във Варна всичко от нула. Под наем в една къщичка приземен етаж. Помня тази невероятна и необяснима всеотдайност, с която баща ми – театърмайстор едновременно на театъра и операта (те тогава пак бяха под една шапка като днес) – прекарваше там от ранна утрин до късна вечер. А когато майка ми започна много да протестира, той я взе на работа в гардероба, за да разбере защо той толкова липсва от къщи. Всеки ден се разнасях и аз с канчета с храна, които му носех в театъра. И винаги използвах случая да погледна през пердето. Напластила се е оттогава у мен тази неизлечима миризма на театър. Няма никога да забравя едно наказание, което баща ми измисли; то всъщност носи голяма символика. Бях сгазил лука с някаква поредна беля. И понеже все гледах да се въртя по сцената, ме наказаха по следния начин: вързаха ме за кръста и ме спуснаха надолу, под сцената, където са механизмите на въртящото се колело. Докато пропадах надолу през страшна тъмница – не помня дали съм се напикал, но щях да умра от шубе във всички случаи… Та виж каква метафора – да те пуснат от малък там вътре, направо в утробата на театъра, в тъмното, откъдето няма излизане …

Любимо ми бешето да седна в гримьорната при Иван Йорданов (по-късно актьор в Народния театър – б.а.), който играеше в „Езоп” – това пък представление не звам колко пъти съл го гледал… Да седя до него, да гледам как се гримира – то беше за мен като да наблюдавам свещенодействие; всичките тези големи кутии с грим, сега нямаме такива, излъчваха една особена миризма; миризмата на грим, усещам я още… По-късно, когато ние с Мавро бяхме вече в театралната школа на Ала Герова, и вземахме участия като миманс в някои представления на театъра, и на нас слагаха грим от тези кутии, като на „истински” артисти.

Та моите родители, които също умираха за театъра, изпитваха също това преклонение пред актьорите, характерно за човека зад кулисите. И по-късно, когато аз самият станах един от тези актьори – как им светеха очите само, колко щастливи бяха, че ето, дошъл е денят, когато техният син ще бъде вече отпред, на сцената, в светлината на прожектора… Това беше техния момент на една „реабилитация” за всичките тези години, отдадени на театъра…”

III. БОХЕМИ

Питаш ме дали и аз съм вършил глупости и лудории – да, вършил съм и може би това са сред най-хубавите неща, които съм правил на този свят. Но никога не съм бил типичният бохем. Какво ме е възпирало, при положение, че аз бях в тази невероятна бохемска компания още от ВИТИЗ (Марин Янев е от прословутия випуск’67 на Дановски и Методи Андонов, за него подробно разказахме в материала за Стефан Мавродиев в предишния брой на BIOGRAPH – бел. ред.)? Мисля, че се корени отново във възпитанието. Имаше канони и правила, които трябваше да се спазват от ранно детство и първото беше никога да не се казва какво се говори в къщи; а второто беше нагласата: какво ще кажат хората. Такъв вид самоконтрол нанася големи поражения и ето как аз за разлика от моя „съученик” Мавро се оказах по интровертен. Знам, че в къщи това не са го правили за лошо, а по-скоро да ме предпазят, защото времената бяха такива. Но така или иначе от мен излезе човек, който се самоконтролира и непрекъснато слага юзди на Аз-а си.

Още един плод на моите глупави момчешки страхове е това, как се оказах „родоотстъпник” от нашата фамилия, която всъщност е Пехливанови. Прадядо ми е бил пехливанин; даже в архивите имаше снимка как на един събор е вдигнал огромна бъчва. Тъй като да си пехливанин направо си е било титла, то даже фамилията с гордост е взела това име. Дядо ми е Яни Пехливанов, баща ми е Димитър Янев Пехливанов. И отивам аз юноша да си дадя паспорт, и ми задават въпроса: как искате да се казвате? Моля ти се, помисли само що за въпрос! И тогава аз с целия си момчешки акъл; за да не ми се подиграват в училище или другаде, нещо пехливан да ме наричат… казвам: Марин Димитров Янев. Сега с родната ми сестра даже имаме различни имена…”

IV. “МАРИЯ ДИМИТРОВА ЯНЕВА”

Следващата драма с името на Марин Янев е на кандидатските изпити за тогавашния ВИТИЗ. Излизат списъците, но неговото – о, ужас – макар и стигнал преди това до финалния кръг – липсва. Врътва се той и си тръгва веднагически, за да не видят срама му. Няма как да знае, че с малко опакия му късмет, точно неговото име е сбъркано от машинописката и че под името …Мария Димитрова Янева се крие личността на бъдещия студент.

Представи си ме в Академията – едно момче от провинцията, цялото в акне, веднага след казарма, непрекъснато се изчервява. Цяла година не можах да направя един свестен етюд, защото още на приемните изпити се беше появил… Ламбо. Готин и софиянец, и неустоим. А пък един Христо Домусчиев – моряк, синеок, всички момичета припадат. И насреща им – един пъпчивец, пуснат от танковата бригада. Да не говорим какви красавици имаше сред момичетата. Северина Тенева – еех! Мечта! По онова време тъкмо бях прочел „Заеко, бягай” на Ъпдайк, и това някак си го бях превърнал в девиз – като усетиш някъде, че не ти е там мястото, по-добре бягай. Трудно се адаптирах… След това обаче като започнах да поигравам, като започнаха да се получават по-добре нещата, започнах да разбирам, че работата далеч не е само във външния вид. Като взеха да се увъртат тези кокони около мен; да ме ухажват, да искат да играем заедно… Абе лека полека наперваш гребен. Започваш да разбираш, че не е толкова страшно и че могат да се завоюват позиции… Кръвната група обаче не можеш да я смениш… „Селянчето”, провинциалистчето, дълго си живееше с мене и ми нашепваше: заеко, бягай, не си за тук…”.

Една от коконите в класа, в онези толкова прекрасни и далечни години на академията, дори ще го преоткрие в 4-и курс така, че ще стане негова съпруга. След брака актрисата Цветана Цветкова няма да вземе фамилията Янева, затова пък е до него през всичките тези години, та досега. И още си спомня как с приятелчето Мъра са си споделяли един на друг любовни връзки и трепети („Той не се спря!”), докато внезапно не ги удря взаимното просветление, че са родени един за друг…

V. ХАРИЗМАТА НА СЦЕНАТА

Не знам как съм изглеждал в очите на Цветана… Тя не е била единствената, която ми е казвала, така както и аз съм казвал на други, че са прекрасни… Не мога да се оплача от внимание от страна на нежния пол. Но с едно съм наясно – това ми се е случвало не заради някакво мое физическо излъчване и обаяние, а заради това което се случва, когато съм на сцената. Вероятно моментите на сполука и на проява на някакъв талант имат своя собствена необяснима харизма. Може би заради това и считам, че споровете са излишни – кой съм; какъв съм. Има едно място, където това си личи… Навремето четох едно интервю на Джак Никълсън. В него той казваше: няма роля която не мога да изиграя… Ама толкова убедително ми прозвуча, че аз лично съм му повярвал… Това е Джак Никълсън, разбира се, но в нашето си „село” тук, в това малко пространство, което обитаваме, аз на моменти съм усещал същата смелост – че мога да кажа и аз – да, аз Мога!… За жалост такъв кураж трае твърде кратко, обикновено е по-в началото на пътя. После натрупваш рутина и уравновесеност, които парадоксално те разколебават и вече не можеш да си така категоричен.

Стигал съм още по-далеч в това – спомням си един разговор с оня, „моя човек”, в който му казах: аз бях дотук! Помня го като сега; „бяхме” в колата, беше някъде до НДК… Аз пак се терзаех за някакъв текст, който трудно ми се удаваше. Тогава му признах, че като че ли ми би бяга фантазията – няма я… Съгласен съм с Фелини, че има минало настояще и… фантазия. Това е то бъдещето. Въображение, фантазия, защото то още не се е случило… И когато ти бяга фантазията, пред очите ти е тъмно. Въображението в нашата професия е страшно необходим инструмент… Така че си разпнат между: аз мога и нищо не мога, изплъзва ми се… Това за сериозен актьор е много мъчително раздвоение”.

А, значи разговорите с Него продължават, питам го. Мислех, че сте си дали почивка един от друг…

Да продължват, той не миряса този човек, ужасен е… Все по-често сме в конфликт, отколкото в хармония. Но май той няма вина; аз трябва да съм си виновен за всичко. Затова независимо от всичко, продължавам да го търся и се радвам, че е още жив. Без него ще ми бъде празно и самотно. Макар понякога да удря под кръста, е най-близкият ми опонент; най-откровеният и честният. Мразя го, но ми е нужен…”

VI. В СТРАНАТА КАРНАЧИЯ

Има едни десетина години в живота на Марин Янев, в които играта на театър в живота му е с интензивност, несравнима с всичките му творчески години, взети заедно. Това е театърът, който изигра пред, на и заедно с внучката си Лора, в чието отглеждане след средата на 90-те Мъра се хвърля с характерната си способност и нагласа към крайности. Щастливото дете израства с нестандартни приятели – мъжки кукли, наречени най-общо Момчетата, като една от тях е „жива” и това е собственият й дядо. Лора и Марин са в своя въображаем свят от сутрин до вечер, заплетени в сюжети, достойни за езика на барон Мюнхаузен. В непрекъснатите приключения, в които са замесени денонощно, почти няма паузи, с изключение на вечерите, когато дядото трябва да отскочи до Народния театър, за да изиграе някое представление. И бързо да се върне обратно при Лора, за да продължи другото, „истинското” представление, развиващо се предимно в Страната Карначия (Момчетата са любители на карначетата). Страна, чиито обитатели са подложени на какви ли не изпитания, та се налага от време на време да се бяга по море на гости при султана, докато опасностите „у дома” се разнесат… Това е времето, когато достолепният иначе на вид Марин Янев може да бъде видян посред бял ден да язди огромен дъбов клон, като един Дон Кихот, само че от индиански произход; да възстановява в червено райетата на изгубената моряшка фланелка посредством мазането с… лютеница на голо; и дори да сключва брак с любимата си Палома под името Хосе Армандо… Последните са произволно взети имена от актуален към момента тв сериал, който Марин-Хосе лично е озвучил, в малкото си свободно време от ангажиментите в Карначия…

Баба й казва – ти в живота си не изиграл толкова роли, колкото сега играеш, и то под режисурата на едно дете. Това е върховно удоволствие – играл съм под всякакви режисури, но под детската е неописуемо! Там няма преднамерени ходове, няма конюнктура, има една изначална чистота и ти просто не можеш да не й се подчиниш. Изобщо не съм се притеснявал, че ще стана смешен; аз съм бил щастлив да бъда смешен в нейните очи. Това е и егоистично чувство. Разтапяш се от удоволствие да видиш радостта насреща си. Имаш нужда да видиш другия щастлив, което означава: аз мога да доставя радост, аз съм, аз нещо струвам. Затова понякога, захласнат във внимането към внучка си, си казвам а бе стига си се правил на идиот… Май го правиш заради себе си… Ето друг един страх – от разочарованието – при мен винаги е бил много силен. В младите години, например, когато любовната тръпка беше на преден план, винаги съм се страхувал от разделите, предварително…”

А любовната интрига на младостта се развива доста бурно. И най-вече по оста Пловдив-Варна-Пловдив.

VII. СИЛАТА НА ЛЮБОВТА

Приемането й във ВИТИЗ и заминаването за София става причина за разклащането на една връзка – тази на красивата пловдивчанка Цветана Цветкова с легендарния Атанас Кръстев, по-известен като Начо Културата. Начо се е притеснявал с основание, както ще се разбере; но все още аурата, която трепти около него, е много силна, и ще дърпа Цветана назад към Филибето. Това е времето, когато се оформя кръгът на пловдивските художници и цялата идея за резервата Стария Пловдив, в центъра на който е Начо. Целият клас на Цветана от ВИТИЗ гравитира около именитите й приятели. Така се запознават Катя Паскалева и Георги Божилов-Слона например; в този водовъртеж попада и Стефан Мавродиев и без малко да се удави (виж предишния брой на BIOGRAPH – б.а.). Така се заражда и идеята от випуск’67 да бъде сформирана младежка трупа в Пловдив под ръководството на друг легендарен пловдивчанин – Крикор Азарян. Марин Янев е неприятно изненадан, че той не е сред поканените в трупата и че въпреки волята си трябва да замине по разпределение във Варна. Той не подозира, че причината е не друга, а пламналата му в 4-ти курс любов с Цветана. Просто Коко Азарян се е договорил с Начо Културата двамата влюбени да бъдат разделени и така Начо да си върне любовта. Планът е разбит на пух и прах от цената на самолетните билети София-Варна (11 лв!), с които Цветана отпрашва всеки свободен момент към любимия си Марин. Накрая заговорниците се предават, още повече, че на 22 април 1968 е сключен граждански брак. И за да не бъдат разделени съпрузите Яневи, трябва да работят в един театър… Начо Културата никога няма да се ожени, Цветана ще остане голямата любов на живота му, а с нея са приятели до края, до 2003-а, когато легендата на Стария Пловдив си отиде на 81-годишна възраст.

Да, ето как се озовах млад артист от Варна в Пловдив, поради обстоятелствата… Така тръгна новият ми живот, белязан от силно женско присъствие, та досега все така. Заживях с 12 жени – толкова на брой обитаваха семейната къща на Цветана в Пловдив. Е, имаше и един немощен вуйчо, когото те вземаха на подбив и правеха на маймуна. Та и аз там… с вуйчото… Е, не беше толкова трагично, с изключение на факта, че всички останали от трупата живееха в общежитие; за тях беше денонощен купон, а аз вечер трябваше да се прибира в къщи. На другия ден всички разказват как бурно минала вечерта, как дошла милиция, кой се катерил по прозорците на коя… Е, аз, като пловдивски зет бях лишен от всичко това. Е, хайде да не се изкарвамам страдалец и мъченик. Въпреки че ми отива. Така де, не се научих цял живот да ги разбирам докрай тези жени. Непрекъснато ме изненадват с някои ходове. Липсва ми едно мъжко присъствие, наистина, да седнем да си изпием ракията…”

VIII. ТЕАТРАЛЕН МАТРИАРХАТ

Марин действително живее в театрален матриархат. До пенсионирането си Цветана е актриса в „Сълза и смях”. По-голямата дъщеря Марина е сценограф, а Кристина е актриса, а отскоро и асистент по актьорско майсторство в НАТФИЗ. Картината допълват внучката Лора, дъщеря на Марина, и кучката Белла, за която има един господар и любим – Марин. Много трогателен семейно-професионален момент е връчването на наградите „Аскеер” през 2000-дната година. Марина печели статуетката и я получава от ръцете не на друг, а на баща си Марин Янев, който е миналогодишен лауреат. А на сцената зад тях подсмърча Кристина, член на трупата на Театър „Българска армия”, домакин на Аскер-ите. Самият Марин е работил с голямата си дъщеря, но си мечтае да се срещне с по-малката като партньор на сцената. Колкото до Лора, с която започнахме този абзац, тя вече е на прекрасната и опасна възраст 16, и вече, уви, не прескача с дядо си на гости на султана, но си остава неговото най-голямо съкровище… “Ако не са нейните малки крехки крила, на чийто полет аз сега разчитам, мисля отдавна да съм катастрофирал”, казва от днешна позиция някогашния Макмърфи, политнал над кукувичето гнездо. “Мечтая да съм жив и здрав да доживея мига, в който тя ще поеме собствения си полет…”

IX.ЖИВОТЪТ Е СЪН

Ето и риболовът, който ми беше страст – от него ми остана желанието, но не и хъсът. Много често сънувам, че ходя за риба. И все ми се струва че там, край язовира и въдицата, е заровено спокойствието и нуждата от усамотение. Но като че ли все повече изпитвам страха, да не съм сам. Ако си беше Велко (Кънев) – да. Ние с него много ходехме – на Велека, на Тунджа… А сега и да хвана риба – кой ще види!? Нали трябва да се похвалиш, да го раздразниш; нали трябва да се надлъжем, да се посмеем…

Лошото е, че с времето една по една ти изчезват „патериците” – дали малката Лора внезапно ще порасне, дали някой приятел или близък ще напусне този свят. А те станаха много… Това сега ще прозвучи като клише, обаче за мен определени хора никога не са си тръгвали. Те са с мен, аз разговарям с тях. А най-много от всичко ги сънувам. Откакто е починал баща ми, десетки пъти съм беседвал в съня си с него. Много често си говоря с Коко (Азарян), с Велко (Кънев), когото не мога да прежаля. Наскоро изгубих най-близкия си приятел, почти брат, от детските години – Найден. Сънувам ги неспирно… Както са казали по-мъдри преди нас: може би сънищата ни – това е реалността. Има такова нещо. И сигурно жена ми е права, която ми казва: а бе какво ти става, ти не спеше добре, а нещо с възрастта започна все повече и по-дълбоко да спиш… Би трябвало да е обратното, нали възрастните спят по-малко… А ето при мен така – може би защото аз искам да спя; усещам че започвам да изпитвам наслада от съня, защото там срещам близките си хората. И най-важното – аз нямам чувството, че ги сънувам; аз отивам на среща с тях да си приказваме…”

Сега ще ти се наложи да сънуваш и Чочо Попйорданов, уви – казвам му, понеже знам, че се обичаха двамата…

Знаеш ли от какво не мога да се отърва? Беше съвсем скоро преди той да си отиде… Много го обичах и същевременно много му се карах. Умирах от мъка за групостите, които вършеше понякога. Дойде на представлението „Смъртта на търговския пътник” употребил алкохол. Аз го извиках в гримьорната – а той мразеше да му се говори за този негов порок – скарахме се и аз спрях да му говоря. Чукна след няколко дни на вратата на гримьорната ми, усмихнат, подаде ми нещо и каза: ето това е за теб. Благодарих му, затворих вратата, отворих пакета – вътре имаше кутия с играта „Не се сърди човече”… Голяма душа беше. Много обичлив”.

X. 70 ГОДИНИ В ОЧАКВАНЕ НА ГОДО

„Търси се стар клоун” е историята трима пенсионирани клоуни, които търсят работа. Облечени в старомододни възтесни черни костюми, черни бомбета и клоунски обувки; водещи помежду си абсурдни дилози, те повече приличат на бекетови герои, които чакат… Годо. Какво чакате и кой е Годо?

Слава Богу, още чакам, значи, жив съм! Кой и какво е Годо? Не знам, може би щастието… Онова малко нещо, което вечно ни липсва и все го търсим, все го чакаме. Това е нещото – не знам как да се формулира – не е и щастие точно, то е нещото, до което искаме да се докоснем, голямото нещо, което да ни даде смисъла от това, че сме тук… А иначе животът по начало е вид клоунада. И клоунът, който разсмива, всъщност е тъжният човек. Един прекрасен виц, който Мавро „роди” в края на репетициите, извади го малко преди премиерата и ние си казахме – ами ето това е, нашето представление! В един град имало цирк. Пак в този град един човек отива на лекар и казва: изгубих си смеха… Тъжен съм, докторе, направете нещо. Веднага ще ви излекувам, казал докторът – нали знаете, че в града ни има цирк. Отивате в цирка, вътре има един клоун, който е страхотен, той просто няма как да не ви разсмее… Докторе, казал пациентът, този клоун съм аз…

А аз самият вкарах в това наше представление една лична история. Когато бях дете, навъртащо се около баща си, театър майстора, декорите ги караха с каруца, в която беше впрегнат кон. Конят чакаше впрегнат в каруцата финала на представлението, за да натоварят и откарат декора обратно. Един от конете го бяха взели от цирка; всъщност беше кобила на име Звезда. С едно синьо и едно кафяво око. Едро, красиво животно, но пенсионирана от цирка и сега какво – кара декора… Та стои Звезда впрегната и чака края на представлението. В момента, когато избухнеха аплодисментите, както беше впрегната, се изправяше на задните си крака и се кланяше… Абе няма лек от тази работа!…

Дали на 70 разбрах кой съм?… Като цяло не. Бих могъл да нарисувам някакъв човек, но още ми е „на флу”. Още не ми е на фокус… Мисля, че още неща ми предстои да направя, които ще добавят щрихи към този неясен образ… така че да не бързаме с карикатурата! Само понякога се виждам ясно – един единствен образ – на момче с три четвърти панталони, с обелени колена, някъде край морето по улиците, където ритахме топка от парцали… И си казвам колко щастливо е това момче, което още нищо не знае. Какво му предстои. Аз му завиждам, на тоя готин сополивко…

Advertisements