Лекува депресиите си чрез снимане на филми. Абониран за фестивала в Кан. Скандалджия, позьор, любимец на снобите и бунтарите

ТЕКСТ: ЖАНИНА ДРАГОСТИНОВА

(от BIOGRAPH #31, АПРИЛ 2014)

Lars Von Trier_01

 

 

„Няма да давам повече пресконференции. Край на интервютата. Това е последното“ – заяви през есента на 2011-а пред френския вестник Libération  режисьорът Ларс фон Триер. Тогава всички приеха думите му като поредната екстравагантност и си казаха, че заканата ще трае ден до пладне. Но не.

И през февруари на тазгодишното Берлинале датчанинът продължи да мълчи. Влезе и излезе на пресконференцията на филма си „Нимфоманка“, не каза нито дума, остави актьорите да говорят. Носеше фланелка със знака на фестивала в Кан и надпис „персона нон грата“. А по червения килим мина с хартиена фуния на главата. Ларс фон Триер е упорит, последователен и обиден на елитния френски кинофорум, заради който взе решението да не обелва повече нито дума и да остави филмите си да говорят вместо него.

Ето как се развиха събитията две години по-рано: на пресконференция в Кан (когато Ларс фон Триер е все още доста приказлив) из устата на режисьора се изплъзват скандалните изречения: „Аз съм нацист“ и „Разбирам Хитлер. Ясно ми е, че е извършил някои ужасни неща, но бих могъл да си го представя в тъмния му бункер, съвсем в края му“. Следва бурна реакция на медиите, фестивалът отстранява фон Триер и го обявява за „персона нон грата“. Режисьорът объркано обяснява, че всъщност не искал да дава пресконференция, но директорът на фестивала го убедил да го стори, така се озовал неподготвен пред 200 журналисти и затова изтървал неподходящите думи. „Казах идиотски неща и до днес не мога да си простя, че с думите си обидих много хора“. От друга страна е учуден, че провокациите му се приемат за чиста монета: „Не мога да разбера как така, като кажа, че съм нацист, и хората ми вярват“.

Фон Триер приема наказанието, наложено от фестивала, и многократно се извинява. Но и извинението му е „с едно наум“, защото е смутен от наложената политическа коректност. Според него тя съвсем скоро щяла да „убие света“.

„Почнем ли да спазваме политическата коректност, мисленето ни обеднява – казва той. – Не може да има забранени теми“.

Обетът за мълчание е именно протест срещу забранените теми.

 

Блестящ с отсъствието си

 

Окей, Ларс фон Триер млъкна, но година и половина след фестивала в Кан излиза нов негов филм, който трябва да се рекламира. Как ще стане, щом режисьорът мълчи? Мълчанието също си има своята PR-стратегия. Месеци преди приключването на филма международната преса е бомбардирана със съобщения кой ще играе в епоса му за сексуалния живот на една 40-годишна жена. Следва нова порция прессъобщения при завършването на поредната глава от филма. Разпространяват се фотоси от пробите, където артистите демонстрират първичните или вторичните си сексуални белези или изкуствените такива. После излизат плакати, на които артистите изобразяват оргазъм. След това – същият плакат, но с кинокритици от различни страни.

В началото на декември е насрочена закрита прожекция на готовия филм в Копенхаген, на която са поканени и чуждестранни журналисти. Наложено е обаче ембарго за писане за филма до прожекцията му на фестивала в Берлин.

Стратегията се състои от умела игра с показване на „част от цялото“, смес от забрани и позволяване. И това в продължение на няколко месеца. Без сам да каже нито дума, млъкналият Триер все пак трябва да натрупва интерес към филма, достигнал сериозния за негова продукция бюджет от 9,5 млн. евро. „Нимфоманка“ е и първият му филм за повече от 20 години, който той не показва в Кан.

Засега PR-сценарият действа повече от успешно. Напрежението се сгъсти. Разбира се, на мнозина шумотевицата около „Нимфоманка“ взе да им дотяга, дори и спорът дали показването на половите органи е порно или не и дали този вид изображение има място в художественото кино, не им се стори чак толкова интригуващ. Но пък, от друга страна, твърдото ядро почитатели се втвърди още повече и няма сила или аргумент, който да ги изкара от дълбокото убеждение, че това е най-добрият съвременен европейски режисьор.

Няма съмнение: Ларс фон Триер знае как се печелят зрители с кинематографични и извънкинематографични средства.

 

Син на комунисти и нудисти

 

Роден е на 30 април 1956-а в Копенхаген. Родителите му се запознават по време на германската окупация на Дания. И двамата са активисти на Съпротивата, помагат на евреите да преминат в по-сигурната Швеция. В интервю за DieZeit той казва: „Произлизам от семейство на нудисти-комунисти. Имах свободата да правя каквото си искам. Дали ходя на училище или се наливам с бяло вино – родителите ми не се интересуваха. Затова след такова детство, като порасне, човек сам започва да търси и да си налага ограничения“.

Именно с антиавторитарното си възпитание режисьорът обяснява защо по-късно снима филми, в които поставя изкуствени прегради в пространството, където се развива действието, и защо го занимава темата за необузданата свобода. При него, за разлика от много други творци, посоката е не от ограничението към свободата, а обратно.

Към киното обаче го насочват не родителите, а един чичо, брат на майка му, който е кинорежисьор. Заедно с него още като ученик Ларс снима анимационни филмчета с камера Super 8. Първият запазен е от 1967 г., продължава една минута и се нарича „Пътуване към Тиквичколандия“. Две години по-късно с препоръката на чичо си момчето е избрано за една от двете главни роли в шведско-датски телевизионен сериал. Някъде по това време Ларс е обхванат за първи път от продължаващите и до днес състояния на депресия. Тогава е установено и че страда от различни фобии.

Едва 12-годишен става пациент на психиатрична клиника. Оттук нататък депресиите и киното (като начин за освобождаване от тях) ще вървят ръка за ръка в живота на Ларс фон Триер. „Бих могъл веднага да се лиша от снимането на филми, ако не страдах от тези състояния на страхова невроза – казва той пред Spiegelпрез 2011 г. – Като дете все повтарях, че нямам търпение да порасна, защото възрастните не се страхуват така, както се страхувах аз. Оказа се, че това са пълни глупости. Като възрастен се страхувам също толкова, дори и повече“.

През 1989-а, вече на смъртно легло, майка му признава, че физическият му баща не е съпругът й Улф Триер, а неин бивш началник. Била го избрала заради „артистичните му гени“, тъй като бил от семейство на музиканти, чиито корени стигали до Германия през XVIIIвек. В деня на признанието Улф Триер от десетина години вече е покойник.

 

Новината потриса Ларс не толкова заради това, че не е бил отгледан от физическия си баща, колкото с факта, че не произлиза от еврейската общност – нещо, в което до този момент той дълбоко вярвал. Харесвало му да се чувства принадлежащ към групата на преследваните евреи, в синагогата се усещал повече на мястото си, отколкото в католическата църква. Умиращата майка сложила край на една илюзия, с което естествено още повече тласнала сина си към непредвидимите депресивни състояния.

Следващата „промяна“ в произхода си Ларс извършва сам. Като студент в Датското киноучилище в края на 70-те той добавя към името си „фон“ – частица, която означава принадлежност към благородническо семейство. В случая обаче Ларс не иска да се прикачи към аристократите, а към майсторите на киноизкуството, режисьорите Ерих фон Щрохайм и Джоузеф фон Щернберг.

 

Неверник

 

В киноучилището Ларс се жени за колежката си Сесилия Холбек. По време на втората й бременност обаче се влюбва в омъжената Бенте – детегледачката, придружаваща дъщеря му до детската градина. Три седмици след раждането на втората му дъщеря Ларс официално напуска Сесилия и се премества при Бенте.

Поведението му разтърсва не само бившата му съпруга и децата, но и датските медии, които дълго и подробно отразяват раздялата и новата връзка на режисьора. През 1997 г. Ларс и Бенте се женят, а след няколко години им се раждат синове близнаци.

 

Летящ старт

 

За разлика от вълнообразната линия на семейния му живот, кариерата на фон Триер се развива възходящо. Още със студентската си курсова работа „Ноктюрно“ той печели първа награда на фестивала на киноучилищата в Мюнхен през 1980-а. А дипломната му лента „Сцени от освобождението“ две години по-късно е обявена за най-добър филм на “Мюнхен филм фест”. Там са показани не щастливи от края на войната хора, а немски войници, сътрудници на германските окупатори и жени, които са обслужвали солдатите – все лица на изгубилите от историческата ситуация.

Следващите години Ларс фон Триер посвещава на трилогията си за историята на Европа от ХХ век. Първият филм „Елемент на престъплението“ (1984) е поканен в Кан и печели наградата за техническо изпълнение. Три години по-късно втората част „Епидемично“ също е в официалния конкурс на фестивала, а третата „Европа“(1991) пак там е отличена със Специалната награда на журито.

И оттук нататък, даже и да не взима награда, фон Триер няма да има филм, който да остане встрани от общественото внимание.

 

Манифестът „Догма“

 

На 13 март 1995 година група датски режисьори, сред които и Ларс фон Триер, издават Манифест за производството на филми, в които се излагат основни правила как да се прави това. Възванието на групата, известна като „Догма 95“, е представено 7 дни по-късно в парижкото кино „Одеон“ по случай 100-годишнината на Седмото изкуство.

Постулатите в много случаи се явяват контрапункт на теорията на авторското кино, възникнала през 60-те години във Франция, според която в центъра на творбата е авторът, т.е. светът се представя през очите на режисьора, а не такъв, какъвто е той сам по себе си.

„Догма 95“ обхваща десет точки: снима се само на оригинални места, никакъв декор и специално приготвен реквизит. Музиката може да е само от естествен източник (радио, касетофон), но в никакъв случай специално създадена, използва се само камера от ръка, снима се в цвят, без изкуствено осветление, специалните ефекти и филтрите на камерата са забранени. В действието не бива да има насилие и убийства. Сюжетът да е съвременен, само тук и сега, историческите филми са табу. Жанровото кино е нежелано. Снима се само на 35 мм, името на режисьора не се споменава нито в началните, нито във финалните надписи.

Нито един от режисьорите, подписали Манифеста, всъщност не го спазва изцяло. 10 години по-късно те официално се отказват от постулатите си и обявяват края на „Догма“. През 2008 г. Европейската филмова академия отдава почит към движението, като връчва на участниците в него наградата „най-добро европейско постижение в световното кино“. И въпреки че няма стопроцентно покритие между желано и действителност, все пак „догматиците” снимат няколко филма, които се смятат за типични за вижданията им. Хронологично втори сред тях (първи е „Празникът“ от 1998-а на Томас Винтерберг) е „Идиоти“ (1998) на Ларс фон Триер. Той обаче е предшестван от „Порейки вълните“ (1996), който излиза една година след Манифеста, но не е изцяло по неговите правила.

 

Шедьовърът „Порейки вълните“

 

е първият от т.нар. трилогия „Златно сърце“. Действието е разположено в дълбоко религиозната провинция на Шотландия през 70-те години на ХХ век. Бес и Ян се женят, скоро след това Ян претърпява злополука и вече не може да изпълнява мъжките си задължения в семейството. Той кара Бес да си намери любовник и да разказва на съпруга си за сексуалните си преживявания. Наивната Бес смята, че по този начин дава живот на любимия си Ян. Така постепенно се превръща в проститутката на селото, а той я поощрява. Ян се изпълнява от Стелан Скарсгард, който оттук нататък ще участва в почти всеки филм на Триер. А пък ролята на Бес е дебют за актрисата Емили Уотсън, който й носи няколко европейски награди плюс номинация за Оскар. „Порейки вълните“ е спираща дъха творба, отличена с Голямата награда на журито на фестивала в Кан, „Феликс“ за най-добър европейски филм, наградата на кинокритиката ФИПРЕСИ, „Сезар“ за чуждоезичен филм и още няколко статуетки.

Въпреки че Ларс фон Триер вече е подписал Манифеста, с „Порейки вълните“ си позволява да наруши собствените си правила. Но постулатите на движението „оживяват“ във втората част от трилогията, а именно в „Идиотите“.

Там група младежи се противопоставят на заобикалящия ги свят, правейки „идиотщини“, с които лудо се забавляват. В действието за първи път са включени и порнографски сцени (животът такъв, какъвто е). Сниман е от ръка, без използването на изкуствена светлина или филтри. Сценарият е написан за четири дни и се влиза в снимачен период, без преди това актьорите да са го чели. Заснетият материал е 130 часа, при монтажа Триер се опитва (според думите му) да вложи колкото се може повече „енергия“ във всеки епизод. Не спазва всичките точки от Манифеста, но се старае да е максимално близо до него.

Това е четвъртият му филм, включен в състезателната програма на Кан, но за разлика от предните е приет хладно от критиката. Според френската преса „Идиотите“ изглежда така, сякаш Триер се е обзаложил, че ще спечели бас за спазването на 10-те точки и прави всичко възможно, за да не го изгуби. Но пък филмът губи. Въпреки това „Идиотите“ се продава в 22 страни във версията, създадена от Триер. Само норвежките разпространители искат вариант без секс-сцените. Но става чудо. Норвежката цензорна комисия дава разрешение филмът да излезе с порнографските моменти, което се смята за революция тамошното киноразпространение, извършено благодарение на датчанина фон Триер.

„Идиотите“ няма успешната съдба на предишните творби на режисьора, но не остава съвсем без награди – актьорите са отличени с датското филмово отличие.

 

Палмата

 

2000 година е златна за Ларс фон Триер. Петият му филм в конкурса на Кан „Танцьорка в мрака“ най-после му носи Златна палма. В следващите месеци събира още 19 награди и 32 номинации, сред които „най-добър европейски филм“ за годината и номинации на изпълнителната на главната роля, певицата Бьорк, за “Оскар” и “Златен глобус”. „Танцьорка в мрака“ пренася зрителя в САЩ през 60-те. Чешката емигрантка Зелма се опитва да свърже двата края и да изхрани 12-годишния си син. Съдбата й се утежнява от факта, че Зелма е заплашена от ослепяване, а същата болест може би е наследило и момчето. Опитва в музикалния бизнес, „защото там нищо лошо не може да ти се случи“. Но един ден открива, че парите й са откраднати. Следва нелепа свада със съседа полицай, случаен изстрел, полицаят е прострелян. Раненият моли Зелма да го доубие. Тя изпълнява молбата му, след което е обвинена в убийство. Малко преди да увисне на въжето, Зелма пее песента от мюзикъла, в който мечтае да участва…

„Танцьорка в мрака“ е последният филм от трилогията „Златно сърце“. И в трите филма, казва в интервю Ларс фон Триер, в центъра е поставял „трагичния образ на жена, която се жертва за другите и чиято любов не зависи от това как хората или съдбата се отнасят към нея“. И още: „Ние, в тази част на земното кълбо, живеем в култура, където мъж увисва на кръста, мъж се жертва за другите. Но не е ли прекрасно, че има и жени, които правят същото? Наистина ли само мъжете са способни на саможертва? Не!“

Триер предлага на певицата Бьорк първо само да напише музиката. След това и да изпълни ролята на Зелма. Бьорк дълго се колебае, въпреки че отдавна мечтае да участва в мюзикъл. В един момент обаче приема, защото, както твърди, се е видяла като героинята. „Тя не играе, тя чувства“ – оценява я и режисьорът. Въпреки това сътрудничеството им не преминава гладко. Когато филмът е готов, Триер си спомня, че се е борил с нея за всяка сцена, а Бьорк твърди, че с мъка е изтръгвала разрешението за всяка нота. В края на краищата “Златната палма” помирява авторското его и на двамата.

 

Кино по брехтовски

 

В следващите си филми „Догвил“ (2003) и „Мандерлей“ (2005) Триер експериментира с принципа на брехтовото „отчуждение“ в театъра. От зрителя се изисква не емоционално съпричастие, а дистанция спрямо действието. Снима се в декор, като голяма част от него е въображаем, т.е. зрителят трябва сам да си го добави. Пълна условност и никаква достоверност. Тя, достоверността, може да бъде търсена в характерите и поставените проблеми. Действието се развива в Америка, за което пък Триер трябва да прочете немалко отрицателни рецензии. Поради страха си от летене той никога не е стъпвал в САЩ, а част от критиците намират, че е недопустимо да разказваш за страна, в която не си бил. На което режисьорът отговаря, че и Мароко никога не е било американско, но американци правят филма „Казабланка“. „Догвил“ и „Мандерлей“ пък са заснети в Швеция.

Догвил е селце в Скалистите планини, филмовото време е разположено през Голямата депресия. Жена е приютена от селяните, срещу което тя им прави различни услуги. Оказва се обаче, че „спасителите“ й я подлагат на различни унижения. По-късно тя си отмъщава за всичко това. Ролята се изпълнява от Никол Кидман.

В Кан „Догвил“ получава наградата за най-добър оператор. Определен е и за най-добър датски филм за година.

 

В „Мандерлей“ действието продължава

 

през 1933 г., а героите, оставили зад себе си изгорялото село Догвил, попадат в имение щата Алабама, където хората живеят по законите на робството, въпреки че то е премахнато 70 години по-рано. Името на имението – Мандерлей – Ларс фон Триер заема от филма на Хичкок „Ребека“, където един от героите притежава наречено така имение. „С филмите исках да поставя контрапункт спрямо идеализма, който кара дори и хората с добри намерения да извършват безумни дела – казва режисьорът. – В „Мандерлей“ и белите, и чернокожите герои са глупави и неспособни да променят ситуацията около себе си, те са неспособни дори да я разберат. При мен никога няма да откриете безгрешни герои, представям само индивиди, които не могат да надскочат себе си и да излязат от собствените си ограничения”. И този филм на Триер е включен в конкурса на Кан, но си тръгва без награда. Получава обаче приз от фестивала във Валядолид.

 

С Шарлот Генсбур

 

В „Антихрист“ (филм, посветен на руския режисьор Андрей Тарковски) започва сътрудничеството на Триер с актрисата Шарлот Генсбур. Много критици го обявяват за „женомразки“, а към името на Ларс фон Триер все по-често се прибавя и „скандалния“. Разбира се, пътят и на този филм тръгва от конкурса на Кан: обстоятелство, благоприятстващо разпространението на набъбналата до почти 8 млн. евро продукция.

По това време Ларс дава обилни интервюта, в които обяснява, че отново е бил нападнат от депресии, дори на кастинга се налагало няколко пъти да връща артисти, защото не бил в състояние да общува с тях. По някое време даже се запитал дали изобщо ще може да заснеме този филм. В края на краищата точно снимките се оказали най-подходящата терапия и възможност да изпълзи отново до радостите на живота.

„Работата отклонява от менталните ти проблеми. Ако обаче снимането на филми лекуваше напълно от депресиите, отдавна щях да съм излекуван. За съжаление то само подобрява състоянието, но не те освобождава от болестта. Хубавото в този филм беше, че тъй като се чувствах зле, не отделях прекалено много внимание на всеки детайл, както обикновено правя. Това в крайна сметка се отрази добре на крайния резултат”.

Първоначалният избор за женската роля в „Антихрист“ пада върху френската артистка Ева Грийн, но преговорите с нейната агенция се проточват, което още повече изнервя режисьора. След месеци неизвестност Триер пише писмо на Ева Грийн, съдържащо само: „Fuck you, fuck you, fuck you!“ В края на краищата той се спира на Шарлот Генсбур, за която по-късно ще каже: „Тя е фантастична, истински подарък за филма. Първото нещо, което рече на кастинга беше: „Може би не бива да го казвам сега, но съм готова да умра за тази роля”. Как да не я вземеш?“

Изборът на Уилем Дефо пък е плод на депресията. Двамата работят заедно в „Мандерлей“ и малко преди снимките на „Антихрист“ Дефо изпраща мейл до режисьора с въпроса дали няма някоя роля за него. „В „Антихрист“ си представях по-млад човек, но точно в този момент се чувствах много отпаднал, нямах сили да търся актьор, затова се зарадвах на писмото на Уилем, което всъщност пристигна тъкмо навреме”.

Първото, което прави Триер, когато събира Генсбур и Дефо, е да им пусне филма „Огледалото“ на Тарковски. За секс-сцените са наети дубльори – професионални изпълнители от порнофилмите. Техните „части“ присъстват най-вече в едрите планове. „Но и от това натрупах определен опит – разказва режисьорът пред Spiegel. – Снимахме сцена, в която героят трябва да еякулира. Пуснахме камерата и изпълнителят почна да мастурбира. Целият екип насочи вниманието си към него, аз зяпнах в монитора пред мен. Минаха 15 минути и той още не беше свършил. Казах си, че нещо не е наред с този човек. Но после забелязах, че той тихичко прошепва: „Ало? … Ало?“ И тогава разбрах, че в порнофилмите изпълнителят няма право да свърши, преди режисьорът да му разрешил. Наистина, когато казах: „Хайде!“, не му трябваше дори и минута. Така че вече съм подготвен за порнобизнеса“.

Наемането на дубльори според Триер е добре дошло за артистите, въпреки че според него Дефо е имал какво да покаже. Но пък Шарлот Генсбур е помолила в сцените, в които тя присъства, да не е прекалено разголена. „Така те можеха да се съсредоточат върху психиката на героите“ – обяснява режисьорът. За изпълнението си Шарлот е отличена в Кан с приза за женска роля.Сътрудничеството им продължава и в „Меланхолия“.

“Правя такива филми, които биха ми харесали като зрител – казва Триер. – Като седна в залата, искам да бъда провокиран. Затова, когато съм режисьор, провокирам себе си като зрител.“ Триер е провокатор не само с филмите, но с публичното си поведение.

 

„Меланхолия“ е филмът, на чиято пресконфоренция

 

в Кан режисьорът казва, че харесвал Хитлер. После обаче, провокиран от провокацията си, след като един датски вестник озаглавява статията си за него „Нацистка свиня“, Триер се самоопровергава: „Може да съм свиня, но нацист не съм”.

Що се отнася до „Меланхолия“, отново като мотив за снимането на филма се явява депресията. „При мен всичко започна със страха. Предполагам, че когато в тялото се събере прекалено много страх, то отказва да работи. Лягаш и нямаш сили да се надигнеш. Ако страхът тормози мен, то с депресията си аз тормозя всички около себе си. Работата спасява, да, временно, мен – от страха, останалите – от мен. Започва се бавно, стъпка по стъпка и над живота се разстила меланхолията. Правенето на филми ме измъква донякъде от болестта, а пък болестта влияе положително върху филмите ми”.

Дали обаче натрупването на провокации не ги превръща в обикновена баналност? В пресата доскоро галено наричаха Ларс фон Триер „лошото дете“ на киното, но напоследък се появиха и определения като „шарлатанин“. Провокациите му взеха да уморяват една част от публиката. Другата продължава да го смята за гениален. За да поддържа съществуването и на двете групи, което значи създаване на напрежение и подклаждане на интереса сред зрителите си, може би наистина най-добре ще е да продължи с мълчанието. Всъщност когато си персона нон грата, имаш правото да се държиш всякак.

 

Рекламният трейлър към най-новия скандален филм на Ларс фон Триер – „Нимфоманка“

Advertisements