Редакционният увод в юнския „Биограф“

Изображение

От разлагащото се мое тяло ще поникнат цветя. И аз ще бъда в тях. И това е вечността.

Едвард Мунк, норвежки художник (1863-1944)

Memento mori. Загубата на Чочо Попйорданов на Великден е трагична не само защото навръх най-светлия православен празник си отиде талантлив човек в разцвета на силите. Смъртта на обичания актьор бе и горчив урок за всички ни, улисани в поредния сезон на противопоставянето. На фона на трагедия като неговата е грозно да търсиш смисъла на живота в политическо или друго дребнотемие, което периодически достига своето циклично кресчендо навсякъде около нас.

Оставайки с все по-малко волни артистични души като Чочо и Пеци Гюзелев, дано – преди да е станало твърде късно – да започнем да осъзнаваме, че най-страшна, по-страшна и от смъртта, е липсата на любов и състрадание между нас. Колко още светли личности ще си отидат, преди да възненавидим бездушието?

След вярата, надеждата и възкресението от великденския “Биограф” през май, юнският ни брой е по-тъжен, екзистенциален и философски. Той ще ви срещне и с други артистични души, на които, за щастие, все още можем да се радваме – гледайки ги на сцена, разговаряйки с тях, слушайки спомените им.

Мъдростта, оптимизмът и жизнелюбието на хора като Таня Масалитинова, Стефан Мавродиев и Кирил Маричков са заразителни. Сигурни сме, че зарядът, който присъствието им в юнските страници ни даде, ще се пренесе и върху вас.

Приятно четене.

Advertisements