Флорентинецът, който кара сърцето на българина да тупти, превръщайки материята в дух, е скулптор от най-висока класа. Негово творение са едни от най-красивите паметници у нас и по света

МАРИЕЛА БАЛЕВА,

Biograph #15, ноември 2012

Изображение

Българската история и италианското изкуство са преплетени по неповторим и елегантен начин в творчеството на един флорентински майстор. Казват, че скулпторът Арнолдо Дзоки е оставил част от сърцето си в България. И няма как да не е така, след като известният италиански ваятел е автор на едни от най-обичаните български паметници. Монументите на Цар Освободител в София и на Свободата в Русе и Севлиево са се превърнали в част от историята на нацията. Те обаче не са единствените му творби на наша територия – Пловдив, Оряхово, Дряново, Ловеч също могат да се гордеят, че майсторът на длетото е сложил подписа си в тях.

Следите, оставени от Арнолдо Дзоки, могат да бъдат открити  на четири континента. Негови скулптури – грандиозни или съвсем скромни, предизвикват възхищение в Европа, Африка, Южна и Северна Америка, а повечето от тях са символи на големи исторически събития. Джузепе Гарибалди, Христофор Колумб, Свети Франциск Асизки, Пиеро дела Франческа, генерал Лафайет са все изваяни от талантливите ръце на флорентинския артист.

България има особено място в душата на Арнолдо Дзоки. Историята на всеки от монументите му е любопитна почти толкова, колкото и  животът на създателя им…

В Италия за Арнолдо Дзоки казват, че е интернационален артист. Негови творения са поставени на десетки площади по света и навсякъде предизвикват неподправен възторг. Тук, в България, ситуацията не е по-различна, но въпреки това е по-особена. Най-често задаваният въпрос винаги е бил: Как един италианец, без да има нищо общо с България, е успял да усети духа й и да го предаде с длетото върху бронза, гранита или мрамора. Талант и труд, много труд – е само част от отговорът. Другото е от Нейно Величество Съдбата.

Предопределената съдба

Арнолдо Дзоки е роден точно преди 150 години – на 20 септември 1862 г., в семейството на скулптори и художници. Може би не е случайно, че поема пътя, предопределен от семейната съдба. На десния бряг на река Арно в родния му град е внушителната статуя  на крал Виктор Емануил II, дело на баща му професор Емилио Дзоки, а на стотина метра от нея се издига паметникът на италианския национален герой Джузепе Гарибалди, творение на чичо му – Чезаре Дзоки.

Творческият път не само на Арнолдо, но и на фамилията му до голяма степен е предначертан от нейните корени. Те започват от малкото тосканско селище Капрезе – родно място и на гениалния ренесансов творец Микеланджело Буонароти, роден в него през 1475 г. Може би потвърждение на тезата за пръста на съдбата е фактът, че в двора на къщата му през 1910 г. е издигната мемориална скулптурна композиция, творение на Арнолдо Дзоки. Бронзовият барелеф изобразява Микеланджело, който сякаш от детските си години вижда бъдещите си творения.

„Флоренция на изгрева и Флоренция на залеза. Мостовете над реката, птиците над водите на Арно, улиците, църквите, музеите, музиката – тук се родих. Израснах по тези улици и по тези брегове. Отначало имах влечение към класическите езици и непрекъснато четях. Промяната настъпи внезапно. Започнах по цели дни и нощи да не излизам от ателието на баща ми. Ръцете ми бяха неукрепнали, но духът ми се бореше с материята, исках да я превърна в чувство, в мисъл”.

Това е написал в спомените си Дзоки, които ревниво се пазят от Карло Болони от малкото тосканско градче Сартеано.

Творчески път

18-годишен той постъпва във флорентинската художествена академия под ръководството на баща си и бързо показва своя талант. Творбата „Последните дни на Помпей” жъне голям успех, а с барелефа си „Гарибалди спасява Анита” става известен в цяла Италия.

Само 24-годишен е, когато в началото на творческия си път, Дзоки успява да спечели конкурс за статуя, съживяваща спомена за Пиеро дела Франческа. Той е роден в Богро а Санто Сиполкро в Тоскана – на границата с другата област Умбрия. Конкурсът е по повод 400-годишнината от смъртта на художника и е организиран от местната община. (Пиеро дела Франческа е признат за един от най-значимите таланти в италианската живопис и е смятан за най-големия интелектуалец преди Леонардо да Винчи. Живял е през XV век – 1415-1492 г.)

Славата и признанието застигат младия флорентинец още в първите години на творчеството му. При откриване на паметника на падналите при геройската защита на Алтамура той става почетен гражданин на южноиталианския град, чийто жители смело отблъскват чуждите нашественици през 1799 г. Според съвременниците на Арнолдо Дзоки дори само този паметник да е останал от него, би бил достатъчен за славата му на голям скулптор.

Първа връзка с България – Фонтанът Деметра в Пловдив

Връзката на италианския ваятел с България започва с един истински шедьовър, за какъвто е смятан фонтанът на богинята Деметра в Пловдив. Флорентинецът го прави за първото българско изложение през 1892 г. Композицията е уникална, такава не може да се види никъде другаде у нас, твърдят специалисти.

Историята на шадравана е доста интересна. Той всъщност е сватбен подарък на княз Фердинанд от австрийския император. Първоначално фонтанът е бил в София, но Фердинанд го дарява на Пловдив с изричното указание да бъде поставен пред изложението, чиито павилиони преди са били в днешната Цар-Симеонова градина.
Любопитен факт е, че проектът за фонтан на Арнолдо Дзоки печели първа награда на конкурс в Белгия и австрийският император го откупува.

Така оригиналът остава в нашата страна, въпреки че шадраванът има две копия – в Швейцария и в Америка.

Свободата оживява в Севлиево

След фонтана в Пловдив идва издигането на първия паметник на младия творец в България, открит в Севлиево на 8 септември 1894 г. Живелият тук скулптор Асен Пейков споделя по-късно със съгражданите си, че големият му приятел Арнолдо Дзоки му е признавал, че статуята в Севлиево е от най-любимите му творби. (Пейков е много известен скулптор в Италия, негов е паметникът на Леонардо да Винчи на международното летище в Рим, популярен е и с портретите, които вае, на известни личности в Италия и света, бел.авт.) Поставена на градския площад като символ на свободата, тя бързо се превръща в естествен център на местното население. Въздигната е по инициатива на опълченското дружество „Лев” в чест и памет на загиналите опълченци в руско-турската освободителна война при Стара Загора на Шипка и Шейново през 1877-1878 г. и падналите в априлската епопея въстаници. Архитект на проекта е Отто Хорейши.

Изграждането на паметника на Свободата, който има славата на един от най-красивите в региона, започва на 1 януари 1882 г. на мястото, където през 1876-а са обесени ръководителите на въстанието в Севлиевско Стефан Пешев (името на площада носи неговото име, бел.авт.), Йонко Карагьозов, Иван Преснаков, свещеник Радион Попмихов, Никола Дабев, Павли Венков, Велко Начев и Христо Филев.

Монументът представлява каменна колона с височина 12 метра. Нейната основа също е каменна и има четири бронзови плочи с надписи. Изработена е от италианския каменоделец Де Бон Аполон. На върха на колоната е поставена бронзова статуя на женска фигура, олицетворяваща освободена България. В дясната си ръка държи тръба, насочена на юг към поробена Македония, а в лявата си ръка – лавров венец.

Идва време и за най-отговорната работа на Дзоки – големият паметник на Александър II на централния софийски площад недалеч от катедралата „Св. Александър Невски”. Всъщност прозвището Цар Освободител не му дават българите, а руските мужици след края на Кримската война (1856 г.) заради отмененото лично от него крепостно право над тях (виж подробности за паметника в карето).

Паметникът в Оряхово

Сложна се оказва съдбата на паметника на Арнолдо Дзоки в Оряхово. Още след 1878-а будните оряховчани имат идея да издигнат паметник на убитите румънски воини за освобождението на града. Откриването на паметника става едва в 1903 г. на края на града на мястото на станалите сражения. Тогава той е представлявал висок постамент от бял камък – 6 метра, и статуя на Свободата, направена от бронз. Множеството, присъстващо на откриването, възкликва – „Това е румънската кралица!”. И оттогава цялото население я познава под това име – Кралицата.

През Междусъюзническата война (1913) възникват разногласия между България и Румъния и по политически причини паметникът е разрушен. Едва през 1959 г. статуята е открита по време на строеж в старите казарми. Тогава започват бригади за възстановяването на монумента и през май 1960 г. на старото място се организира повторното официално откриване на паметника. След 37 години (през 1997 г.) е преместен в центъра на града.

Паметници на 4 континента

След паметника на Царя Освободител се появяват много негови творби. Получава поръчки отвсякъде. От този период е изключителната творба на Дзоки – паметникът на Христофор Колумб в Буенос Айрес. Дори и днес на годишнината на откриването на Америка, итало-аржентинци и не само те се събират около статуята, за да честват пристигането на Христофор Колумб в Америка.

Увеличават се поръчките за Джузепе Гарибалди и италианските национални герои – например паметникът на Гарибалди на кон в Болоня, на аржентинския революционер Белграно в Генуа…

В САЩ също има паметници дело на Арнолдо Дзоки – в Ню Йорк, както и в Ню Джърси, където се извисява конна статуя на генерал Лафайет. Така майсторството на ваятеля става познато на четирите континента – Европа, Южна и Северна Америка, Африка. В египетската столица Кайро все още съществува една негова религиозна творба – статуя на Свети Франциск.

Почеркът на Дзоки личи и в монумента Олтара на родината в центъра на Рим. Той е част от новата история на италианския народ, строен е в продължение на десетилетия и е посветен на обединителя на нова Италия крал Виктор Емануил II. Флорентинецът е автор на една от фигурите на четирите крилати победи, устремени високо в небето.

Хубавата Изолина – за цял живот

На площада в Сартеано – малък тоскански град близо до Флоренция, се издига скромен войнишки паметник, изваян и дарен от Арнолдо. Статията е посветена на падналите в Първата световна война италиански воини. На откриването през 1923 г. Дзоки става почетен гражданин на Сартеано. Всъщност историята на този паметник е свързана с много личен момент от живота на скулптора. Младият Арнолдо Дзоки отбива част от военната си служба в градчето. През този период среща бъдещата си съпруга Изолина Лонгини, дъщеря на  собственик на аптека в града. Хубавата Изолина оказва голямо влияние върху него. Бракът им е много успешен, двамата имат дъщеря – Ида, която също става скулптор и продължава семейната традиция.

„Тя беше жена с прекрасна фигура – нежна и учтива. Нейната близост и нейният дух направляваха длетото ми. Никога не бих помислил, че ще ме изпревари при далечното пътуване”. Това пише тъжният Дзоки след смъртта на любимата си съпруга и извайва с голяма любов неин мраморен бюст. По-късно потомците на фамилията го даряват на общината и той е поставен в градския театър.

Българските приятели

Ателието на твореца – тих кът за съзерцание и спокойствие, е в римския квартал Номентано. Там Дзоки често е посещаван от своите приятели българи. В двора си той пазел копие на паметника на Цар Освободител, но за съжаление, след Втората световна война всичко е застроено отново и от него няма и следа.

Арнолдо дружал с големите наши творци Асен Пейков и Андрей Николов. Неговата привързаност към българите започва от студентските му години. Изключително скромния по техните сведения Дзоки не се притеснява да проявява жив интерес към  творчеството им, да пише за него и в Италия, и в България, да ги поощрява през годините. До края на дните си той ревностно поддържа тези приятелства.

В двора на ателието си сред много цветя флорентинецът посреща Андрей Николов. Двамата си сътрудничат при едни от най-известните паметници на българския скулптор като този във Видин, посветен на падналите от Трети Бдински полк войници в Междусъюзническата  война. Дзоки е автор на трите барелефа на монумента.

Той продължава кореспонденцията си с друг голям български художник – Антон Митов. В България не забравят Дзоки и през 1931 г. творецът получава писмо от софийския кмет Владимир Вазов, с което го известяват, че му присъждат почетен медал на София.

Краят на живота му е помрачен по политически причини. Стигнал до върха на славата, Дзоки става президент на Академия „Сан Лука” – най-престижната организация на художници в света, основана през  XVI век от братя Дзукари. Скулпторът е важна фигура, но с идването на фашизма нещата се променят. Поръчките все повече намаляват. Той продължава да прави портрети. Една от прекрасните му творби, в която влага изцяло чувствата си, е гробът за съпругата му и семейството. Там през 1940 г. е положен и флорентинецът, който още кара сърцето на българина да тупти.

Оставил сърцето си в България чрез паметниците, които сътвори.

400 000 лева струва

Царя на България

Идеята да бъде издигнат паметник на Александър II и на храбрите му войници, паднали за свободата на България, се ражда почти веднага след Освобождението. Тя е предложена през декември 1892 г. на Втория конгрес на поборническо-опълченския корпус. Взето е единодушно решение за учредяване на инициативен комитет, който да събере средствата. За негов председател е избран Стоян Заимов, счетоводител е зетят на Драган Цанков – Александър Радуканов, почетен член е Иван Ев. Гешов, ректорът на СУ проф. Димитър Агура, ген. Данил Николаев, както и двама опълченци Христо Пасмаджиев и Иван Бубевски. Княз Фердиданд става почетен председател и прави първата дарителска вноска от 50 хил. лева. Депутатите от Десетото обикновено народно събрание даряват 300 000 франка – толкова е определено да бъде възнаграждението за победителя в анонимния конкурс. Останалите пари се събират от различни обществени организации, както и от масовото купуване на специално емитираната за целта пощенска марка с образа на руския император.

Конкурсът

На 15 януари 1900 г. Комитетът определя и мястото на бъдещия паметник – пред Народното събрание, и съставя програмата по обявяване на конкурса. Изиксванията към авторите на проектите са определени точно, но за създаване на фигурата на руския император, както и за вида и размерите на композицията, сЕ оставя значителна творческа свобода. Около 90 автори от различни страни изпращат заявки до журито. В него влизат княз Фердинанд, трима професори: французинът Антонен Мерсие, италианецът Еторе Ферари и руснакът Роберт Бах. В комисията са и едни от най-известните български майстори – художниците Иван Мърквичка, Антон Митов, Петко Клисуров, арх. Никола Лазаров (който по-късно проектира оградата на паметника), инж. Стоимен Сарафов, Стоян Заимов и няколко дипломати.

Големият международен конкурс струва на държавата 60 000 лева. Предвидените хонорари са 5000 франка за класиралия се на първо място и по 4000 франка за наградените от второ до пето. Впоследствие мнозина от кандидатите се отказват и остават 31 автори от 13 държави. Всички гипсови макети са изложени от 1 до 20 септември 1900 г. в голямата зала на княжеския манеж за оглед и преценка от общественосттта. Първа награда с пълно единодушие на комисията печели проект номер 11 с мото ROMA , чийто автор е Арнолдо Дзоки. След него в петицата са германецът Герхард Еберлайн, трима французи и чехът Франтишек Роус. С похвала са отличени и преподавателите в Рисувалното училище Борис Шатц и Жеко Спиридонов.

Благодарност, почит и възхита

Единствено флорентинецът изпълнява всички изисквания на журито. При прочитане на името на победителя избухват бурни аплодисменти. Върху макета е поставен лавров венец. Присъстващите са възхитени как един италианец, чужд на българския и на руския дух, успява да изпълни с вещина и разбиране задачата на конкурса.

Народната любов веднага намира израз във вестник „Вечерна поща” от 1 октомври 1900 г.

„О, дивний флорентинецо, бъде честит навеки!…

…С римски вкус и със изящност чисто италианска

Във величествен да ни представиш лик – душа славянска

В божествени изрази, неувядяеми черти

Ти с нея заедно и себе си обезсмърти!”

Под тези трогателни стихове стои скромно едно име – Георги, и датата – 29 септември 1900 г.

Изблиците на признание и почит към Дзоки, които се виждат от страниците на българските вестници, говорят за едно – конкурсът е спечелен честно. А талантът на ваятеля се е наложил като е намерил вярната струна да изрази очакваното от него – българския дух.

И някак си естествено идва масовият възторг и тоталното въприемане без никакви критики на делото му. Това разбира се важи и за другите му скулптурни произведения в България.

Ето какво си спомня той: „На 15 октомври получих официалното потвърждение, че съм спечелил конкурса за паметника. Имаше много хубави творби освен моята. Първата награда беше за мен една голяма изненада. Моите родители плакаха от радост”.

В Италия бързо се разнася вестта за успеха на Арнолдо Дзоки, който успява да се пребори с имената на  известни скулптори от цяла Европа. Римските граждани му устройват тържествено посрещане. От българския княжески двор изпращат молба до Русия за фотографии на лицата, които ще бъдат изобразени в скулптурната композиция, след това те се предават на автора в Рим. По настояване на Стоян Заимов скулпторът допълнително разработва в композициите участието на българското опълчение. И Дзоки започва да работи усилено над паметника – чакат го четири тежки години. Дори накрая се разболява.

Тържеството за полагане на основния камък е на 23 април 1901 г (тогава Гергьовден по стар стил). Датата не е случайна. На този ден в цяла България се отбелязва 25-годишнината от Априлското въстание. На площада пред Народното събрание се събира многохиляден народ. Извършва се водосвет. Почетният председател на комитета произнася реч, посрещната от хората с гръмогласно „Ура!”. В основите на паметника в медна кутия е поставен тържествения възпоменателен акт към идните  поколения заедно с всички документи на комитета. В капсулата има и по една от всички български монети, употребявани по това време.

С волски впрягове карат Царя из София

Около практическата реализация на паметника има няколко факта, които навремето всяват известен смут, особено в Русия. Най-напред, когато вече паметникът е готов, в италианското ателие на скулптора пристига на визита руският император. Веднага се пуска мълвата, че по време на неговото посещение монументът ще бъде взривен и затова италианската полиция взема спешни мерки. За щастие, това не се осъществява. Но когато паметникът е превозван от Рим към София, на сръбско-българската граница той засяда и поради височината си не може да премине тунела.

Българската преса почти ежедневно информира за пътуването на високата 3,5 метра статуя още от Рим. Отливката на скулптурната композиция на паметника е изключително сложна. В лютата софийска зима, за да могат да превозят паметника, от трамвайното депо до гарата е построена специална трамвайна линия. Когато пристига, фотокамера запечатва пренасянето на частите й, което се извършва с волски впрягове – от гарата по булевард „Мария Луиза“ до площада пред парламента. Какво ли са си мислели тези брадясали шопи, повели грижливо завитите си волове към празното място, което предстои да се запълни с нов смисъл за поколения софиянци? Местоположението на паметника вече е съобразено с градоустройственото планиране и развитие на София и става утвърден акцент в нейния градски ансамбъл. В столицата пристига и скулпторът, за да проследи монтирането му.

Паметникът окончателно е завършен на 15 септември 1903 г. Откриването е насрочено за 30 август 1904 г. Проблемите на Русия в Далечния изток и военните действия там са причина всенародното тържество да бъде отменено.

През март 1905 г. монументът е скрит и забулен с дъсчена покривка. В спомените си очевидци разказват как в тъмна мартенска нощ тогава голяма буря отнася дървената ограда и покривалото на всички страни по бул. „Цар Освободител“. Природната стихия е толкова силна, че дори изважда меча от ръката на богинята на победата Нике (тя е изобразена на паметника) и го захвърля между счупените дъски и стълбове. След бурята паметникът стои открит, за да го гледат гостите.

Откриването

Откриването му на 30 август (12 септември, нов стил) 1907 г. – неделя, наистина е грандиозно, тържествата са пищни. Присъстват освен княз Фердинанд, великият княз Владимир Александрович (син на руския цар) заедно със съпругата си великата княгиня Мария Павловна и техният син Андрей, генерал Столетов, генерал Паренсов, синът на генерал Гурко, руски ветерани в освободителната война, членове на българското правителство и други официални гости.

На площадката пред Народното събрание е построен специален балдахин за княжеското семейство и височайшите гости. Отслужва се молебен, военните музики свирят българския и руския национални химни. Княз Фердинанд дръпва платното и 12-метровият величествен паметник на Царя Освободител е открит. Неописуема радост и възторг обземат присъстващите около 40 хиляди души. На произнесената от княз Фердиданд реч отговаря великият княз Владимир. Хор изпълнява юбилейна кантата от композитора Димитър Георгиев с текст от народния поет Иван Вазов. Следва военен парад, на който минават руските бойни знамена, а опълченците маршируват с прославеното Самарско знаме. Всенародните тържества продължават с много речи, манифестации, факелни шествия.

Ето какво пише Дзоки в спомените си: „Всички – горди и мълчаливи, се отправиха към църквата,  където коленичиха по стъпалата. Приличаха на сенките на падналите. Тази гледка ме просълзи и аз никога няма да я забравя. Вечерта след откриването на официалната вечеря, царят на България вдигна наздравица в моя чест – за изкуството. Беше часът на културата”.

Само цифри

Любопитни са финансовите параметри на монумента. Паметникът на Царя струва на България 400 000 лева. От тях на маестро Дзоки са платени 340 000. През 1904 г. валутният курс е стабилен и 1 български златен лев се равнява на 1 френски франк, а 1 долар се разменя срещу 5 франка. По груби сметки излиза, че градежът на паметника по онова време е бил 80 000 долара. Според различни методи за преизчисляване на курсовете, които се базират на паритета на покупателната способност на населението тогава и сега, тези $80 000 днес възлизат на близо 2.1 милиона долара. Изследване на администрацията, проведено именно през 1904 г. , показва, че средната годишна чиновническа заплата тогава е била 1409 лева.

Кой е на паметника

По отношение на своята повече от 100-годишна история паметникът на Цар Освободител е един от малкото паметници, който не е претърпял някакви сериозни стълкновения, не е бил разрушаван с изключение на една малка промяна. След 1944 г. надписът „Царю Освободителю” комунистическата власт заменя с „На братята освободители”. След промените в 1989-а старият надпис е върнат.

Царя или Коня, както го наричат софиянци, е построен от черен полиран гранит, има типична пирамидална конструкция, увенчана в горния си край с монументалната конна статуя на Александър II върху пиедестал. В дясната му ръка е току що прочетения на 12 април 1877 г. пред войската в Кишинев „Манифест за обявяването на руско-турската освободителна война”. В лявата ръка е хванал поводите на коня, шапката му е нахлупена, а лицето му е замислено за изхода на току-що обявената война. Така обяснява фигурата на императора  самият Арнолдо Дзоки.

Барелефите на паметника представляват руската армия, която заедно с българското опълчение тръгват на бой за освобождението, изпратени от народа. Начело са четирима герои между героите – великият княз Николай Николаевич, главнокомандващ руската Дунавска армия, граф Игнатиев – защитник на българската кауза, генералите Скобелев и Гурко.

От двете страни на Богинята на победата са барабанчиците и знаменосците. Начело на опълчението е Димитър Петков, тук са и кубанските, и донските казаци. Българският народ е от граждани и гражданки, селяни и селянки от всички краища на България.

Върху щита на Нике стои надпис „С нами Бог”.

Голяма роля в изграждането на цялата композиция се пада и на големия български архитект Никола Лазаров.

За трети март догодина паметникът Цар Освободител ще бъде изцяло реставриран и ще може да се види в целиия си блясък. Скулптурната фигура вече бе демонтирана, а проектът предвижда напълно нови крака на коня на император Александър II, както и отливки и други скъпо струващи техники. Целият ремонт на Царя ще струва над 1,1 милиона лева, осигурени от руската страна. За 105-годишнината си през 2013-а паметникът ще бъде представен в целия си блясък.

Advertisements