Идолите все някога падат от пиедестала. Понякога се счупват, понякога – не

ЖАНИНА ДРАГОСТИНОВА, BIOGRAPH #11

Lambo_Alen

Ние ли остаряваме заедно с идолите си или те остаряват с нас?

Подмладяващите процедури са надбягване с вятъра – сладко залъгване, че времето е подвластно на парите. Огледалото не си криви душата, ако изобщо има такава. Казва право, та в очи, че годините са се натрупали. Кратковременната памет често изтънява до скъсване, дълговременната току посегне към дъното на сандъка със спомени и измъкне натиканите най-отдолу подробности от детството…

Краят на 60-те, град Варна, България. Махалата ни, затворена между блоковете 5 и 6 на булевард „Васил Коларов” и встрани от градинката с паметника на капитан Петко войвода, се вълнува само от едно: какво ще се случи по-нататък с бати ни Сергей. „На всеки километър” владее пространството наяве и насън. Телевизорите трепкат вечер по домовете, денем ти трябва само една пръчка за пушка и хайде, беж зад паркираните коли или из храстите в градинката. (Тогава паркираните коли не бяха кой знае колко много, затова пък храстите бяха значително повече от сега.)

Аз съм майор Деянов. Нищо, че съм момиче. Вече трето поредно лято отказвам да облека пола. Къси червени панталонки, тогава им викаха шорти, това е лятната ми униформа, униформата на моя майор Деянов. Е, когато влизах в ролята на Маруся от „Четиримата танкисти и кучето”, ставах изящно момиче, но това си е просто друг филм, чуждопоклонническо увлечение.

„Велински е по-добрият актьор, ама нали е лош, вие затова не го харесвате” – подхвърляха понякога възрастните. Да, бе, да! Нарочно го казват, за да ме дразнят.

1973 година. Петролната криза, аферата „Уотъргейт” и превратът в Чили не намират място сред детските ми спомени. Помня друго. Съвсем близо до нас, на съседната улица „Братя Миладинови”, снимат филм. С бати ми Сергей. Какво ти училище, моля ви се. Цялата тайфа е там, бездиханна, безмълвна, без да помръдне дори. Подпрели сме се на сивата стена на блока на улица „Пирин” (все ще питам защо повечето блокове ги боядисват сиви, но не му е сега времето за този въпрос) и зяпаме. Там отсреща на ъгъла на „Пирин” и „Братя Миладинови” е Киното.

Някакви хора ходят много важни, важно разпъват кабели, важно гледат. Научавам, че бати ми Сергей този път се казва Керкенеза. Името не ми харесва. Не му подхожда това грозно име, ама… не зависи от мен. Не знам какво прави той във филма „Къщи без огради”, виждам го само как минава покрай оградата на една съборетина, останала неизвестно защо сред новите блокове, оглежда се, побутва паянтовата дървена вратичка и влиза вътре. Само това. Един път, два пъти, три пъти … не помня колко пъти. Стоя на улицата и гледам като парализирана. Това беше. Нищо друго. Е, бива ли пък да е толкоз малко?!

Няма да я оставя тази работа така. Седнах и написах писмо. До Стефан Данаилов в скоби бати Сергей. Разказах му, че ние в нашата махала по цял ден пеем песента „Горе на Балкана червено знаме, червено знаме, партизанско то, хей. А до него лежи бати ми Сергей, бати ми Сергей, партизанина, хей.” Тогава не знаехме, че сериалът е идеологическа пропаганда, а когато го научихме, беше твърде късно, за да се откажем от детството си. Не знаех адрес, но нима името му не бе достатъчно, би трябвало всички в пощата да го познават и да изпратят писмото където трябва, някъде в София.

По-нататък… по-нататък не се случи нищо. Не получих отговор. Ние, обикновените зрители (по онова време думата фен не беше в употреба), знаем, че идолите не се интересуват от нас, но дълбоко в себе си се надяваме, че поне веднъж те ще ни отвърнат със същата любов. Или поне с мъничко любов. Поне веднъж!

В средата на 70-те идолите пристигаха във Варна по телевизията или в лятното кино. Въпреки че киното отдавна бе станало цветно, а от 72-а и телевизията в България взе да излъчва в цвят, в спомените ми моите идоли са черно-бели. Черно-бялото изображение ги прави по-истински и в същото време ги държи на полагащото им се разстояние и малко по-високо от обичайните цветове на обикновения свят.

Растях. „На всеки километър” и бати Сергей взеха да приличат на отесняла и окъсяла дрешка от детството, много мила на сърцето, но тялото вече не се побира в нея.

Остана само едно „Ах, недей” (за непосветените – реплика от сериала на Стефан Данаилов към Ани Бакалова), с което в училище момчетата непохватно и твърде театрално сваляха момичетата.

Животът течеше, нещата се променяха, вече бях минала към групата на момичетата. Още не ме пускаха сама с момчетата на лятно кино. Само с родителите. Една вечер отидохме заедно на „Зоро” в лятно кино „Ленин”. Днес Зоро и Ленин сякаш не са две точки от една права, но тогава лесно се съчетаваха.

Ален Делон на екрана. Задава се отдалече, първо като в мараня, целият в черно. Става все по-ясен. Черна широкопола шапка, черна мантия, черна превръзка на очите. Раздава справедливост. Мъничко прилича на бати ми Сергей. Само дето говори на френски. Филмът е цветен, но и този път запаметявам образа като черно-бял.

Седя на дървената пейка до баща ми. Той е с бяла риза с къса ръкави. Издокарал се е като за кино. Пуши. Долавям уханието му – смес от „Стюардеса” и одеколон за след бръснене. Гушвам се в прегръдката му, представям си покровителството на Зоро. Нощта е топла и влажна. Вече съм голяма, за да ме носи на конче към къщи, но пък все още достатъчно малка, за да остана бодра толкова късно. Виснала съм на ръката на баща ми, влача се полузаспала, в просъница виждам Зоро, който ме метва на коня и … готово. Зад нас пристъпя майка ми, подпъхнала ръка в късата дръжка на чантичката си (кога се появиха дамските чанти с дълги дръжки), съвсем като английската кралица. Повечето майки от снимките от 70-те са с джемпъри като английска кралица, само дето са по-млади. Хм, твърде неподходяща за Зоро.

На живо видях Ален Делон годиииини по-късно. Съществото ми вече се бе отърсило от магията на детските си идоли. Гледах на света трезво, а на света на киното – с окото на киновед. И така:

1995 г., Берлинале, Ален Делон получава почетната „Златна мечка”. Наградата обикновено е свързана и с годишнина: Делон е вече на 60. Но и на тази възраст не е късно да се започне отначало, особено когато човек е не само артист на екрана, а и в живота. Ален Делон се появява на пресконференцията, придружен от новата си млада съпруга, холандската певица Розали ван Бреемен. И вместо като нормален човек да се повърти пред камерите и след това да седне пред микрофоните, той прикляква и с два крака отведнъж скача върху масата. Бре, сила и енергия! Залата ахва. Делон примлясква от удоволствие. Журналистите, естествено, мигновено съобщават за мощта на Делон … и то на неговите години. Не знам дали на певицата тия номера не са й дошли повече или след скока Делон непоправимо се е сецнал, но не след дълго двамата се развеждат.

Една година по-късно, в София. Лятото на 1996-а e и лятото на Жан Виденов, икономическата криза жули страната. Възлагат ми да взема интервю от някой „симпатичен социалист” за настъпилата драматична ситуация. Сетих се, че някой ми беше разказал, как Марин Янев и Стефан Данаилов, отдавнашни приятели и може би кумове един на друг, делят една и съща гримьорна в Народния театър, но май не си говорели, защото изведнъж се оказали от двете страни на политиката. Ето я историята, ето я драмата, моментна снимка на цялата ни действителност.

Социалистите никак не ми бяха симпатични, ама айде, от мен да мине, ще се обадя на Стефан Данаилов. „Кажи, душа …” – чух отсреща в слушалката и краката ми се подгънаха. Какъв глас! Само заради този глас бях готова да му простя, че е червен. Знам, всички сте го слушали как приказва, но от телефона не е същото като от телевизора. Гласът му прониква дълбоко, вибриращо … и гали душата. Дали някъде не мога да си поръчам „Приказки по телефона” с този глас?

Уговорката не стана отведнъж, което даде повод още няколко пъти да го потърся по телефона. „Все звъниш или като карам, или като паркирам” – скастри ме веднъж той, но въпреки сърдитата нотка пак звучеше нежно.

Направих интервюто, занесох му го да го чете. Върна ми го след ден с поправките на жена си. Беше драскала по текста. Нищо съществено. То и от целия ми замисъл нищо не излезе. В редакцията съкратиха както интервюто на Марин Янев, така и на Данаилов. Никой не се интересувал от двама артисти, когато страната се тресяла. Вестникарите са едни от най-недалновидните същества.

Месеци по-късно из редакциите почна да се разпространява диетата „японско чудо”, известна още като „диетата на Ламбо”. Помня само, че гладът се залъгваше с варено яйце. Струва ми се, че тия варени яйца свалиха от пиедестала на спомените ми бати ми Сергей. Въпреки проникновения глас. Не върви идолът ти да спазва диети и да се тъпче с варени яйца, нали. Това го правят обикновените хора, такива като мен. А идолите не пълнеят и ядат … нещо друго.

Ален Делон отдавна бях забравила. До преди две години, когато превеждах книгата на Фолкер Шльондорф „Светлина, сянка и движение”. В нея Шльондорф го описва като нахален простак с поведение на мафиотски бос, майстор на себеинсценирането, който не може да се примири, че е поканен за малка роля в „Една любов на Суан” и прави всичко възможно, за да привлече вниманието на пресата, засенчвайки Джеръми Айрънс. Като се притиска публично до Орнела Мути. Шльондорф говори за Делон с отвращение, а иначе книгата му прелива от любов към актьорите, с които е работил.

Така е с идолите – все някога някой ги бутва от пиедестала, те падат и фигурките им понякога се счупват. Но откъдето и да погледна на въпроса, животът с идоли ми изглежда далеч по-сладък от този без. Престанеш ли да се захласваш по сенките от екрана, вярно, помъдрял си, но много от тръпките вече ги няма, изпарили са се. Гледаш огледалото и виждаш само остарялото си тяло. Не ти остава нищо друго за утеха, освен да бръкнеш в сандъка със спомените. Е, понякога човек все пак има късмет, остава си леко вдетинен и продължава да въздиша по идолите

Advertisements