Славната спортна журналистка, която от години живее във Великобритания, ще отразява за БНТ летните олимпийски игри. Нейните емоционални коментари винаги са били любими на зрителите, а навремето разплакваха дори и Тодор Живков

ЦВЕТАНА ПЕШУНОВА

списание BIOGRAPH №11, юли 2012 г.

Тя не коментира – тя рисува. Вера Маринова се завръща в ефира. Легендарната спортна журналистка, която от години живее във Великобритания, ще отразява за БНТ Олимпийски игри в Лондон. Благодарение на нея българските зрители ще си припомнят добрите стари времена, когато от телевизорите звучаха наистина качествени коментари.

Вера се установи в Англия в средата на 90-те. Тогава напусна БНТ и се омъжи за поданика на Нейно величество – Джон Аткинсън.На Острова тя оглави PR–отдела към местната федерация по гимнастика.

Преди няколко седмици Biograph потърси г-жа Маринова по телефона с идеята за дистанционно интервю. Оказа се обаче, че няма нужда да изпращаме въпросите си по имейла –  бившата шампионка по художествена гимнастика и ненадмината майсторка на спортния коментар ни зарадва, че й предстои пътуване до родината.

Дни по-късно се срещнахме. И чаровният глас, добре познат ни от малкия екран, заговори. А в него Вера вложи цялата си откровеност.

 

– Г-жо Маринова, голям късмет е, че успяваме да се срещнем в София. Как минават дните ви тук?

– Днес имам две-три делови срещи и следобед съм в НСА. Наскоро ме помолиха да водя часове на студенти по спортна журналистика. Днес и утре трябва да бъда там за лекции. После пътуваме с Джон към Лондон.

– Тъжно ли ви е, че в повечето време сте далеч от родината?

– Перманентно чувство е носталгията ми към България. Много скоро след олимпиадата отново ще дойда, въпреки че още не съм купила билети. В страната ще бъда за това, което се нарича отпуск. Не си спомням да съм имала такъв в класическия му вид в последните години.

 – Често ли си идвате?

– Напоследък – по 7 пъти в годината. Уви, често с прибежки, почти на бегом. Понякога колегите от телевизията ме канят за някой коментар. Идвах си и през май за турнира за световната купа по художествена гимнастика.

 – Като жител на Англия какво е мнението ви за предстоящата олимпиада в Лондон?

– Като цяло игрите ще бъдат много стриктно и добре организирани. Мисля, че най-хубавото, което ще оставят, е облагородяването и осъвременяването на една от най-занемарените зони на Източен Лондон. Този район е бил индустриален. Личното ми усещане е и че олимпиадата ще допринесе за едно по-голямо отваряне на британците към света. Те са консервативна и затворена нация, не показват така директно чувствата си, както ние славяните и балканците. Хората чакат с нетърпение игрите и се работи ударно на всички фронтове. Колосален апарат е въвлечен в цялата тази дейност, вложени са страшно много пари. Колкото до журналистите, за тях всяка една олимпиада е интересно преживяване, но и изпитание.

– Свикнахте ли с английския начин на живот?

– Близо 5 години ми трябваха, след като отидох в Англия, за да свикна с мисълта, че уикендът е свещено нещо. Там не може в неделя да звъннеш на някого и да говориш с него по работа.

– Вие сте спец по художествената гимнастика, а и бивша състезателка. Как ще коментирате неотдавнашните скандали във федерацията ни?

– Наблюдавам нещата от страни, не съм наясно с детайлите и мисля, че не бива да изказвам мнение. До голяма степен случващото се е логично и естествено. Някогашните малки гимнастички вече са зрели дами около 40-те, осъществени като жени, майки и професионалистки. Възрастта им ги подсеща, че трябва да имат реализация и на друго поприще. Илиана Раева е един извънредно интересен човек. Тя е много темпераментна, роден лидер. Двете страни във всеки конфликт трябва да запазват уважение една към друга. Това изкуство е най-добре да се научи от британците, те са създали парламента.

Илиана нямаше да е това, което е, ако не бяха Мария Гигова, Нешка Робева и цялото това поколение. Това е една верига. Всеки, който се е опитвал да прескочи логичния път, е предизвиквал повече неприятности, отколкото положителни резултати. Видяхте колко време беше необходимо, за да започнат нещата да покълват нагоре. Един призив към поколението, на което вече му е време да си стъпи на краката в лидерски позиции: Оставяйте тези, които са били преди вас и са проправяли пътя, да си отидат с достойнство.

– В какви отношения сте с Мария Гигова и Нешка Робева?

– В добри. Бианка Панова беше ябълката на раздора на олимпиадата в Сеул. Тогава Нешка много я нападна и то публично. В тази ситуация аз се опитах да защитя Бианка. Прави чест на Нешка, че дойде и се извини година-две по-късно. Изпитвам уважение към това – не всеки може да го направи. Нешка с времето много помъдря и дълбоко ценя таланта й. Тя е едно явление, за което все още се говори по света. Двете златни поколения прокараха пъртината. Процесът тръгна от 1967 г. и се положи основата. Мария като трикратна световна шампионка се очерта като наследничка на Жулиета Шишманова, председателка на федерацията. Нешка беше копачът, фанатикът работар. Целият отряд имаше много голяма подкрепа. Руската художествена гимнастика в момента е изградена по шаблона на българската. Лично Ирина Винер е идвала да ми го каже това. Тя призна, че е взела най-доброто от нас. Големите ни успехи бяха възможни, защото в тези години се създаде един швейцарски механизъм и всеки знаеше какво прави. Моята роля по стечение на обстоятелствата беше да съм мост между звеното, което прави голямата гимнастика, и широката публика. Не съм и виждала друга задача за себе си.

– Разкажете по-подробно за вашата спортна кариера.

– Бях балеринка от Двореца на пионерите. Израснала съм на улиците „Паренсов” и „Каравелов”. Пионерският дворец беше сравнително близо и имаше много силен състав от преподаватели. Иван Дойчинов, който беше солист в Софийската народна опера, Цветана Касабова, пианистката Валя –  страхотни педагози и великолепни професионалисти. От там излязоха много кадри, които след това станаха балетисти и танцьори. Бях в гимназията и вечер ходех в балетното училище. Като завърших, трябваше да реша дали да ставам професионална балерина. Предпочетох да следвам и да се ориентирам към художествената гимнастика. Тя беше най-близо до балета. Впрочем насочването ми към художествената гимнастика стана, когато все още бях ученичка и минаваха треньори през училищата да си избират деца. Тъй като се занимавах с балет, беше съвсем естествено да ме вземат. Миглена Камберова се казва първата ми треньорка.

– Кое ви харесваше повече – балетът или художествената гимнастика?

– Страстта ми беше балетът, но отивайки в университета да следвам право, я пренасочих към художествената гимнастика. Никога обаче не съм била професионалист, не съм била гимнастичка на заплата, която само с това се е занимавала. До третата година в СУ дори бях „нелегална” и никой не знаеше, че тренирам. Разбра се покрай случая с обръчите в Копенхаген, когато вече гръмна и нашата преса. Тогава ме разкриха.

– Получавала ли сте травми от художествената гимнастика?

– Една единствена на коляното и то на много ранна възраст. Бях на 16. Излекува ме с народна медицина лекарят на националния отбор по лека атлетика. Каза ми да си направя компрес с мляко и захар…

– Пословични са тежките тренировки и строгите диети на гимнастичките. При вас как беше?

– Аз можах да завърша редовно право, което означава, че не е било толкова ужасно поне за моето поколение. При нас големите натоварвания и строгият режим бяха преди световните първенства. След това нещата станаха много по-професионални и почти бе невъзможно да се носят две дини под една мишница. В този смисъл смятам, че съм една щастливка по отношение на съдбата. Не знам как щяха да се развият нещата с мен, ако трябваше да избирам само гимнастика или само учение.

– Трудно ли сложихте край на състезателната си кариера?

– Бях на 24 години, завършила университета. Беше ми дошло времето. Знаех си, че ще се откажа след третото си световно първенство. Но въпреки всичко в първите месеци след преустановяване на активната спортна дейност не ми беше леко. Не можех да гледам дори свои снимки от художествената гимнастика и балета. Много мъчителен период. До такава степен тялото ти свиква на тази дневна дажба спорт, че без нея започва да боледува. Това се отразява дори на психиката ти.

– Замисляли ли сте се да станете треньор или съдия?

– Не. Но аз всъщност съм била в ролята на треньор три пъти през живота си. Първо беше в детската градина на голямата ми дъщеря. Имаше първенство и го спечелихме. Втория път дойде покана от Швеция за един месец. Търсеха някой с английски и от федерацията ме извикаха. Третият път беше в Англия през 1970 г. Заминах за една демонстрация, продължила няколко месеца. Тогава там не бяха и чували за художествена гимнастика. Искаха да започна да работя като треньор, но от българската федерация им обясниха, че нямам подходящото образование. Изобщо не съм съжалявала, че стана така, защото впоследствие попаднах на място, което е по-близо до мен самата. А съдийка, Бога ми, никога не съм искала да бъда. Не мога да седя няколко часа без да мръдна от стола. В този спорт аз и не съм добър политикант. Мога да изказвам мнение, но знам, че това неминуемо ще ме въвлече в ситуации. Като нищо в крайна сметка ще направя повече поразии, отколкото добри дела.

– Стана дума, че сте завършила право. А практикувала ли сте го?

– Само изкарах стажа си в адвокатско бюро за работа в чужбина. Не съм практикувала, защото светкавично се развиха нещата при мен. След като спрях да се състезавам, беше периодът в Англия с демонстрацията, за която споменах. Като се върнах в България, трябваше да взема решение какво да правя. Още докато играех, имах покана от „Народен спорт” да работя за тях. Бях направила дори няколко пътеписа за Щатите и Япония за вестника. След завръщането ми от Англия се изсипаха изведнъж две предложения и аз трябваше да реша много бързо. Бях на среща в редакцията, където радушно ме приеха всички големи елитни спортни журналисти, а вечерта се върнах вкъщи и ми казаха, че и от телевизията се интересуват за мен. Отидох на другия ден в БНТ. Тогавашният шеф Васил Манченко ме посрещна. За няколко дни трябваше да избера дали да отида в телевизията или да стана журналист във вестника. Предпочетох БНТ, защото ми се струваше, че там ще съм по-независима. „Народен спорт” беше орган на централния комитет на БСФС по онова време.

– Вашите познати одобриха ли избора ви?

– Жулиета Шишманова, Бог да я прости, каза, че съм луда жена. Тя пък искаше да работя във федерацията. Обясни ми, че мъжете в телевизията щели да ме смелят с кокалите. Но аз оцелях благодарение на ината си. Беше въпрос на „Аз пък няма да ви се дам!”

– Докато сте правила първия си коментар сте седяла на щайга…

– Така беше. Приеха ме като опитно зайче в БНТ и искаха да се изгаврят с мен. Парапетът беше висок, не знаех за какво става дума и къде съм попаднала, нямах никакви напътствия. Питах тогава мъжете около камерата как се включва и изключва техниката. В никакъв случай обаче това не беше най-лошият ми коментар. Нямаше катастрофа. На летучката в понеделник мъжете казаха, че са допуснали сериозна грешка, като са ме оставили сама. Разревах се, не можех да допусна, че си признават. Докато си стоях в ъгъла и плачех, Ричард Груев дойде при мен с едно кафе. В този момент реших да не им се давам повече и да няма сълзи в бъдеще. Имала съм много забавни моменти.

– Не ви ли е помагало все пак в професията това, че сте жена?

– В нашата професия с тънки женски номера не може да се минава. Като миньорите сме – иска се хъс и издръжливост. И то издръжливост във физическо отношение.

– Защо си отрязахте косата?

– Когато постъпих в БНТ, бях с дълга руса коса до кръста. Отрязах я след около 2 години. Защо ли? Не искаха да ме назначават в телевизията. Работех на твърд хонорар, без да ми се зачита трудов стаж. Извика ме тогавашният главен редактор Петко Димитров и ми обясни, че съм страхотен служител, но не могат да ме назначат заради баща ми и дядо ми. Обясни ми, че ако искам атестации, ще ми дадат. Изпаднах тогава в несвяст. Бях дежурна, но излязох и отидох в близкия фризьорски салон до телевизията. Там си отрязах косата. Върнах се в БНТ подстригана. Манченко слизаше по стълбите и неговата реакция ми показа какво съм направила. Той едва не припадна, подпря се на стената. Някои хора тогава решиха, че въвеждам нова мода и те също се подстригаха късо.

 – Но все пак ви назначиха в телевизията…

– Боби Петров все ми повтаряше да се стегна и да отида при Иван Славков, който беше директор. Обясняваше ми, че съм мъжко момиче. Ходих, записвах си среща, но Славков го нямаше. А Боби Петров продължаваше да ми говори. Наизустих няколко изречения и в крайна сметка влязох при Славков. „Какво има, бе, Верче?”, посрещна ме той. Стъписах се от приятелското му отношение. Обясних му какво съм завършила и какво мога, казах му, че не искат да ме назначат.

 – Батето как постъпи?

– Каза ми да се махам от стаята. На другия ден заповедта за назначението беше на бюрото ми. Ако Иван Славков не беше дал ход на преписката, нямаше да остана в телевизията.

 – От кого се учихте в БНТ?

– Нямаше друга жена и едно от нещата, носещи ми удовлетворение, е, че аз прокарах пътечката на дамите. Сега нежният пол има превес в спортните редакции. Тогава всички бяха мъже, утвърдени журналисти и всеки с тежестта си. Николай Колев, Коко Ексеров, Люпи Неделчев, Николай Чупаров, Владилен Попов… Доказани, сериозни професионалисти! Но имах много тежки времена, когато усетиха, че не съм парашутистка. Не бях номенклатурно дете или пък с протекции. Учила съм се от колегите и от собствените си грешки. Въпрос на интуиция. Много ме критикуваха на нашите събрания, наричани летучки. Все казваха: „Сега си журналист, какви са тези емоции?! Трябва сериозно и безпристрастно!”. Но през 1983 г. имаше един случай, в който падна бариерата.

 – Какъв случай?

– В  Страсбург, в най-силните години на българската художествена гимнастика. По това време нашите дечица мелеха великия СССР и народът бързаше да се прибере вкъщи да гледа репортажите. Беше едно от тези първенства, много емоционално, където долу се посичат на терена. Нашите бяха много добри – Лили, Анелия… Илиана, мисля, че тогава се беше отказала, но не съм сигурна. Бяха извънредно силни. Имаше една рускиня Белоглазова, страхотни битки. Хвърчаха десетки. Аз много се вживявах във всеки коментар, колкото и да се заклевах преди това да не правя така. Когато на терена започна кланицата на съдийките, бях в такова емоционално състояние, че си казах: „Какво по дяволите ще ги слушам тези моите мъже в редакцията?! Ще карам така, както го чувствам, пък да става каквото ще. Имам си някаква диплома и все ще си намеря работа, ако ме уволнят. Проплаках или се смях, нещо виках. Идваха да ме свестяват, донесоха ми кафе. Бях в доста възбудено състояние. В самолета на връщане си мислех къде ли ще ходя на работа, дали отново ще ме искат в „Народен спорт” или ще трябва да си извадя дипломата. Но по стюардесите разбрах, че коментарът ми всъщност се е харесал на хората. Това беше прекрасно успокоение. Мина една седмица. Звънна ми Цветан Алипиев, от който може би съм научила най-много в телевизията. Той също беше юрист. До последно си говорехме на „вие” и всички ни се смееха за това. От него знам най-много за редакторската работа. Той беше школа! Та обади ми се по телефона Цветан и ми подсказа да се приготвя, че ще дойдат да ме вземат от вкъщи. Отвърнах му, че съм си свършила работата за деня, децата ми реват, пуснала съм пералнята и си гледам домакинството. Като приключихме разговора, под блока взе да се свири с клаксон. Погледнах и видях една черна лимузина. Звънна се на вратата и един от заместниците на БСФС ми заръча да се обличам бързо и да тръгвам за вечеря. Качих се в колата и поехме към Бояна. Влязохме, поисках да отида да се среша, но не ми позволиха. Отвори се една огромна порта с дърворезба и видях доста хора, пиещи кафе. Явно вечерята беше минала. Влязох и всички станаха на крака. Започнаха да ръкопляскат. На края на пътеката видях Тодор Живков. Той ме поздрави. Благодари ми и обясни, че всички са плакали – и той дори. Седнах на една маса. Попитах отговарящия за връзките с обществеността защо съм там. „Говореше се за първенството. По едно време Тодор Живков се поинтересува кое е това момиче, което така коментира и ни разплака. Отвърнахме му, че те няма. Тогава той нареди на Кашев да те намери. Но  му заръча да внимават да не те изплашат”, отвърна ми.

След като ми стисна ръката, Живков постоя още десетина минути и си тръгна. После имаше оркестър, танци. А след това в продължение на няколко месеца ме изпращаха да отразявам протоколни обекти, към каквито никога не съм имала страст.

 – Била ли сте член на БКП в онези години?

– Никога не съм била член на партия, не съм си и помисляла. Преценявам хората по качествата им и по това, което правят. Дори да имат различно мислене, мога да ги приема. Може би това е едно от положителните ми качества, което направи възможно оцеляването ми в последните 17 години.

 – С Николай Колев – Мичмана как се разбирахте в телевизията?

– Към Мичмана питая много искрена обич. Като взаимоотношения с хората и поглед към живота най-много съм научила от него. Той беше широко скроен човек, умен, но без да го натрапва. При постъпването ми в БНТ шеф беше Манченко, а след това Мичмана го смени. Той беше този заради, който аз оцелях и се развих, защото ме остави да си троша главата. Нямаше протекция, размахване на пръст, назидателни напътствия или речи. Всеки път когато тръгвах на състезание в чужбина, Мичмана ми казваше: „Момиче, внимавай, че ходиш по ръба на бръснача. Пак ще ме викат на 12-ия етаж (там е кабинетът на шефа на БНТ – б. р.)”. Никога не съм стигала обаче до дирекционен съвет, въпреки че много хора приемаха коментарите ми за антисъветска пропаганда, което беше пълна простотия. Винаги се намираше някой, които ме сваляше от бесилото. Тук трябва да спомена Асен Траянов. Имало е коментар, че съм пристъпила границата и той се е застъпил. Асен ме познаваше от малка. В БНТ той водеше телевизионния театър. Като бях в Двореца на пионерите, участвахме в пиеси на телевизията. Била съм някъде 10-12 годишна тогава.

– В трудни моменти идвало ли ви е да напуснете БНТ?

– Там беше страшно стъргало, но не си спомням да съм искала да напускам. Стигнеш ли до някъде, няма отказване. Имах много да уча и ми беше интересно. А и живеех наблизо до БНТ, на 5 минути. За мен телевизията бе територия за учене, а не работа за пари.

– Кое е коментираното от вас събитие, което няма да забравите?

– В Барселона след закриването на олимпийските игри трябваше да коментирам без картина. В Калгари през 1988 г пък бяхме само четирима души – Калин Катев, Сашо Диков, Асен Минчев и аз. Господ знае колко часове зад микрофона имахме там. Работихме и за телевизията, и за радиото. При закриването със Сашо Диков коментирахме на 30 километра един от друг и никой не разбра, че не сме седели заедно. Много са малко коментарите ми, след които съм ставала и съм си казвала: „Това беше.” Винаги съм намирала, че нещо е можело да се направи и по-добре. Не си спомням предаване, след което да ми се е искало да се целуна сама.

 – Вашите най-чести гафове като коментатор?

– Със сигурност имам грешки. Но гаф не си спомням. Страшни за мен бяха състезанията, за които знаех много. Там където знаеш по-малко, въпреки страха и стреса, по-леко се минава – не ти се иска да излееш толкова неща, да си кажеш всичко.

– Дразни ли ви нещо в днешните коментатори?

– Трябва да гледам повече, за да дам категорично мнение. Струва ми се, че сега се кара малко повърхностно. Речта сякаш се занемари и е крайно време да се обърне корабът в това отношение. Всичко в тази професия е подготовка. Хората си мислят, че с времето и с натрупването на стаж нещата стават по-лесни. А не е така.

 – Кой ви научи на перфекционизъм?

– Постоянното недоволство и твърдото убеждение, че нещата винаги могат да се направят по-добре, най-вероятно идват от заниманията ми с балет, с художествена гимнастика и от баба ми.

 – От баба ви…?

– Дядо беше много тих човек, а тя беше един колос. Майката на мама. Казваше се Неделя и беше един генералисимус. Работлива българка с характер, макар и не високо образована. Природно-интелигентна, излъчваща някакъв аристократизъм. През лятото двамата с брат ми ходехме при нея за ваканцията. Ако някой от нас си позволеше да не поздрави съсед, ни изправяше на „съд”. Там не можеше да започнеш да се храниш, без всички да са седнали на масата. Не можеше и да се превземаш. Баба спеше по три часа на ден. Месеше хляба за семейството и квартирантите, които живееха в нас, ходеше на работа. Сутрин ни будеше рано и ни поставяше задачи, които трябва да свършим през деня. Не ни оставаше никакво време за игра. Тогава шиех и гоблени.

 – Родителите ви с какво се занимаваха?

– Баща ми беше радиотелевизионен техник, а майка ми – домакиня. Мама беше завършила стопанско училище. За жалост най-близките ми хора си отидоха, като много от тях – в годините, когато вече бях в Англия. Майка ми почина, като бях на 18. Тя не видя нищо от това, което се случи с мен. Не видя дори и успехите ми през декември 1967 г. в Копенхаген – първото световно, на което играх. Почина на 3 май същата година. Баща ми беше състезател по дух. Беше и мотоциклетист.

– Имате и брат…

– Да, имам по-голям брат. Той беше повече грижа на родителите ми. За мен все се говореше, че ще се оправя. И, да, пътя си го избрах аз. Сама се записах на балет. Бях 10 клас в гимназията и, както вече споменах, учех едновременно и в експерименталната паралелка в балетното училище. Веднъж казах на татко, че трябва да се яви на родителска среща. Обясних му къде да отиде, но той се озовал в грешното училище и после се отказа да ходи на такива събирания. Баща ми беше голям мъж, спартанец. Винаги преди състезание ме питаше само дали съм във форма.

– Каква е съдбата на брат ви?

– Брат ми, за жалост, почина. Беше изключително красив мъж и във всяко едно отношение по-надарен от мен. Проблемът при него беше, че нямаше страст, която да го запали и поведе, както мен. Той работеше в студио „Екран” и в телевизията.

– Най-трудният момент в личния ви живот?

– Имала съм. Не обичам да говоря за това, защото беше извънредно мъчително. Трудно преживях най-вече това, което стана с майка ми. Тя почина в автомобилна катастрофа. Имаше у мен една безтегловност, желание за опора и сигурност. Трябваше да минат години, за да се оправя. В същия този период се намеси и заместничка на майка ми в семейството и си мисля, че точно това беше един от най-големите ми шокове. Това беше и причината да искам да се отделя от баща ми и брат ми.

Трудно ми беше и решението да се оженя за Джон. Това означаваше тотална промяна, раздяла с професия, която ми е втора природа.

 – Ходила ли сте при Ванга?

– Светица! Моята баба Неделя и вуйчо бяха при нея след зловещата катастрофа с майка ми. Колата е вървяла по прав път преди Велико Търново. Нашите отиваха на сватба и аз трябваше да съм с тях. Кормилото отказва, автомобилът се килва и се забива в дърво. Мама си удря главата. 4 дни беше в кома и така и не дойде в съзнание. Трагедията беше голяма за баба. Ванга казала, че татко не е виновен и дните на мама са се свършили. Разплакала се, говорила за някакви дрехи, който майка ми искала да се приберат от шивач. Когато баба и вуйчо ми разказаха всичко това, им споделих, че седмица преди катастрофата с мама сме били на шивач да занесем платове.

– Суеверна ли сте?

– Вярвам, че до голяма степен съдбата ни е предопределена. Но също така смятам, че в определени случаи и ние можем да й повлияем. Не съм суеверна в най-елементарния смисъл – кога се мете или не, какво ще стане, ако котка ти пресече пътя…

 – Кога и как се запознахте със съпруга си Джон?

– Споменах за престоя си в Англия, където трябваше да направя демонстрация. Джон тогава е бил треньор и е седял в публиката. Видял някакво маце с розово трико, което се размятало с топка. Но не се запознахме тогава. През 1974 г. по време на световното първенство във Варна работех в пресцентъра на телевизията. Тогава треньори англичани ме запознаха с Джон. Подадох му ръката си, но не го забелязах. Спомням си обаче ръкостискането. Аз по принцип като работя, ни приемам, ни предавам. В годините след това България беше в центъра на световната акробатика, а Джон – член на изпълнителния комитет. Опознахме се, докато ходех да снимам и отразявам състезания. Всъщност той е човекът, стоящ в основата на успеха на британската гимнастика. Той оцени и разбра, че ноу-хау-то е най-важното – затова в България идваха да се учат техните треньори. 21 години след запознанството ни се оженихме – през 1995-а.

 – Имахте ли колебания преди да тръгнете към Англия с децата си?

– Да, много. Това можеше да стане много по-рано. Джон вече беше афиширал пред приятели колко ме харесва и иска. Когато той ми предложи брак в края на 80-те, бях в Париж, за да коментирам. Баща ми обаче получи тежък инсулт и нямаше как да се омъжа тогава. Даваха на татко година живот, а той живя 10. Много силен характер! Децата по онова време бяха тиинейджъри, времената бяха трудни. Нямаше хляб, мляко, вода…И в деня на сватбата бяхме на режим – миехме се с бутилки.

 – Имате три брака зад гърба си…

– Единият е с бащата на дъщерите ми, който, за жалост, почина. При мен навремето беше неистово желанието да не съм вкъщи. Имах една много забавна колежка, която казваше: „Ти, преди да се целунеш, трябва да минеш през гражданското”. Така беше, защото съм възпитаница на баба Делка (Неделя – бел.ред.). Това беше нормалното положение за мен.

 – Първа съпруга ли сте на Джон?

– Втора. От първата си съпруга той има син и дъщеря, които са по-големи от моите деца. Нашите наследници са в много добри отношения помежду си.

 – За какво са най-честите ви спорове с Джон?

– За храната. А и той много ме упреква, че върша неща, които не са ми работа. Все пак в Англия съм в отдел за комуникации, пиар и медии и не мога да си тръгна и да затворя вратата. В критични ситуации върша неща, които няма кой друг да направи.

 – Получавала ли сте неприлични предложения от мъже?

– Не бих казала. Аз по-скоро респектирам и плаша силния пол с мъжкото си поведение. Но се разбирам добре с господата. Като дете играех предимно с момчета. Те ме използваха за опитен заек. Караха ме да се надбягвам с едно момче и до сега имам белег на крака си от опита да го изпреваря.

 – С какво се занимават дъщерите ви?

– И двете са самостоятелни и работят. Едната завърши с френски и руски език в Портсмут и след това отиде в института, в който почти всички държавни глави си изпращат децата, за да ги подготвят за бъдещи политици. Когато дъщеря ми реши да прави магистратура там, нямах представа. Подаде си документите, приеха я и завърши. И тя, и малката се справиха блестящо. Ако на мен ми е било трудно в Англия, то на тях – още повече. Малката ми дъщеря беше на 14 и не знаеше дума на английски, когато заминахме. Тя завърши икономика с немски език, а магистратурата й беше нещо свързано с дървесинните видове. Започна работа в Манчестър. После изкара и втора магистратура. Сега работи за френска фирма, добиваща енергия по алтернативни технологии.

 – Когато дъщерите ви бяха малки, как ги гледахте при толкова командировки и ангажименти в телевизията?

– Когато се налагаше да отсъствам, децата ходеха при свекърва ми във Велинград. Идваше да ги гледа и една близка приятелка от университета – Ваня. Тя е кръстница на дъщерите ми.

 – Плаши ли ви мисълта, че скоро може да станете и баба?

– Никак! Много ще се радвам, вече съм готова.

 – Има ли пропуснат шанс, за който съжалявате?

– Не бих казала. Нещата, за които нямах време, сега ги правят дъщерите ми. Едната скача с парашут, другата учи фламенко.

КОЯ Е ВЕРА МАРИНОВА

– През 1969 г. във Варна и през 1971 г. в Хавана е печелила златни медали от шампионати на планетата по художествена гимнастика. Станала световна шампионка с ансамбъла. През 1967-ма в Копенхаген с колежките й пък заслужили бронзовите отличия.

– Отразявала е 13 олимпиади за националната телевизия.

– В БНТ се издигна до шеф на спортна редакция. Когато напускала, за да замине за Англия, близките й се намръщили. “Бори се толкова време с мъжете в отдела и когато най-накрая седна на трона, захвърляш всичко и тръгваш незнайно къде”, ядосвали се приятелите й.

– Колекционира акредитациите си от различни състезания. „Странното, е че много от тях нищо не ми говорят”, смее се Вера

– Има клаустрофобия – не може да седи в тясно и затворено пространство.

– Големият й порок са цигарите. „В телевизията го научих този „занаят”.

– Семейството й е ставало жертва на обир в Златни пясъци. Тогава Вера, Джон, синът му и неговата приятелка били настанени в частен хотел. „Наложи се аз да отида до София по служебни дела. Като пристигнах в столицата, съпругът ми звънна от морето и каза, че някой е влязъл в стаята и е взел, каквото е намерил”, връща лентата легендарната коментаторка.

Реклама