Малко народопсихологически разсъждения вместо оправдание за предишната корица на BIOGRAPH

Георги НЕДЕЛЧЕВ

(статия от форума на BIOGRAPH №04, декември 2011)

BIOGRAPH №03, със Слави Трифонов на корицата, излезе в рекорден за подобно списание тираж и се продаде по-бързо даже от първите два. Покрай адмирациите, които получихме, обаче имаше и писма като това на г-жа Светла Пеева:

Поздравления за добре списваното списание. Интересен и добре подбран сюжет, написан с динамичен и колоритен език. За съжаление в брой 3 бях изненадана неприятно от писанията на Георги Неделчев за Слави Трифонов. Никога интелигентен човек, за какъвто го представя авторът, не може да прави такъв тип шоу като неговото. Мога и още аргументи да ви изложа и съжалявам, че такъв материал намира място в изданието ви”.

По същото време в собственото си предаване човекът от корицата пък иронизираше нашия очерк за него, намеквайки, че едва ли не всичко там било лъжа…

България сигурно е единствената страна, в която е възможно и едното, и другото. Опитвам се да си представя как читатели на The New York Magazine или Vanity Fair негодуват, виждайки на корицата им царицата на поп-кича Лейди Гага. По-изтънчените меломани продължават да я смятат за халтураджийка и шарлатанка. Дали обаче са се учудили, че списания отделят такова внимание на един от феномените в съвременната поп-култура? Възможно е, но не ми се вярва.

Едва ли е имало протестиращи и срещу присъствието на маниака Чарлз Менсън върху първата страница на LIFE от 19 декември 1969-а. Коренно различна корица от тази на Paris Match с 50-годишната Шарън Стоун полугола, нали? Но и в двете има достатъчно логика и аргументи.

У нас кой знае защо е прието медиите, и особено по-дебелите списания, да правят единствено реклама и PR някому. Кориците да показват хора, за които вътре се леят дитирамби.

Трябва ли непременно да сочим Слави Трифонов като пример за подражание, за да регистрираме 45-ия му рожден ден и огромното влияние, което този човек има през последните десетилетия? Не може ли дадено явление да се подлага на обективен анализ и критика успоредно с признаването на някои негови плюсове?

Да, факт е, че повечето български списания карат по инерция и отдавна са се превърнали в придатък към PR-отделите на фирми, продуцентски къщи и тв канали. Сигурно на това се дължи и спонтанната реакция на читатели като г-жа Пеева.

За тях, но и не само за тях, нека уточним: BIOGRAPH не използва корицата си, за да флиртува с някого или пък с феновете му. Може и да има такива издания, но нашето не е от тях. Повечето читатели вече са наясно с това, но предизвикателствата към по-тесногръдите тепърва предстоят.

Какви ли ще са реакциите, ако и ние сложим Лейди Гага на корицата си – с някоя скандална снимка, подобна на онази с мехурчетата, заснета от Давид Лашапел? Ами ако решим да анализираме неин балкански аналог като Азис? Дали и тогава прибързано ще ни причисляват към безпринципните апологети?

Но пък виновни ли читателите, че медиите са ги възпитали така? Виновни ли са и медиите, които експлоатират първичните инстинкти на аудиторията и се стремят да печелят от нейния глад за гузни удоволствия? В криза като днешната човек е склонен да оправдае всичко.

Дефицитът на самочувствие у българите ги е докарал дотам да търсят себеутвърждаване чрез отрицание. Не харесвам Слави Трифонов, не гледам телевизия, не слушам поп-фолк, мразя риалити-шоута, ненавиждам формати като The X Factor… Във всички тези твърдения не би имало нищо лошо или съмнително, ако не бяха повтаряни толкова упорито и така гръмогласно. Те отдавна са се превърнали в клише, издаващо не толкова добър личен вкус, колкото неувереност, че околните те смятат за умен и изтънчен. Ако не одобряваш нещо, обикновено е напълно достатъчно просто да не го споменаваш и да не го допускаш в кръгозора си. Ако 20-ина страници от едно списание, съдържащо 10 пъти повече, не ти харесват, просто не ги четеш – а камо ли да пишеш писма относно тях, недопускащи правото те да са се харесали на други хора.

Но българската медийна среда е като криво огледало, в което нищо не изглежда такова, каквото е в живота.

Показател за това е и реакцията на самия Слави Трифонов. Да правиш саркастични намеци към издание, което достига до по-мислещата част от собствената ти публика, и което е отделило 25 страници за най-важните моменти от биографията ти, не е нищо друго освен провинциален манталитет. Както и доказателство, че у нас да си шампион по телевизионен рейтинг не означава непременно да носиш този кръст с достойнство и мъдрост.

Въпреки всичко ние не се срамуваме от корицата, запечатала онзи славен период от явлението “Ку-ку”. Не се изживяваме като Библия, проповядваща каквото и да било. Опитваме се да правим журналистика, в която разумът и сърцето заемат еднакво важно място, и не се боим да признаваме, че сме българи и живеем тук.

Advertisements